Определение № 1508 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2434/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. К. Р. срещу решение №91/30.04.2024г. по гр.д.№391/23г. по описа на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение №252/12.05.2023г. по гр.д.№296/21г. по описа на Ямболски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ иск по чл.513 вр. чл.511 ал.3 КЗ за обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 09.10.2020г., за разликата над присъдените й с решението 81 000 лв. до пълния предявен от нея размер от 150 000 лв.,ведно със законната лихва. В касационната жалба са наведени оплаквания на неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и поради необоснованост. Поддържа се,че съдът неоснователно е занижил справедливия размер на дължимото обезщетение, като неправилно е ценил събраните по делото доказателства, установяващи обстоятелства, относими към преценката за справедливост по критериите, установени в практиката; неправилно е приложил висок процент на съпричиняване от страна на пострадалата, без да са налице данни,че поставеният предпазен колан ефективно би я предпазил от настъпилите вреди. Поискано е след допускане на контрол по същество касационната инстанция да отмени въззивното решение в обжалваната му част и да осъди ответната страна да заплати на ищцата пълния размер на претендираното обезщетение с присъждане в полза на процесуалния й представител на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. Във връзка с тези оплаквания в писменото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, които счита,че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?; 2. Определянето на обезщетение,очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? /противоречие с ППВС №4/68г. и решения по т.д.№795/08г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№916/11г. на І т.о. на ВКС, т.д.№807/11г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2766/14г. на І т.о. на ВКС/; 3. Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? /противоречие с ППВС №4/68г. и решения по т.д.№795/08г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№486/12г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№669/12г. на ІІ т.о. на ВКС/; 4. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл.52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната?; 5. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва? /противоречие с решенията по гр.д.№1106/10г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№1707/09г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№920/11г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№406/10г. на І т.о. на ВКС, гр.д.№455/11г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№3041/13г. на ІІІ г.о. на ВКС/; 6. Кои са предпоставките на чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.432 ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД? Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела? /противоречие с ППВС №17/63г. и решения по т.д.№35/09г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1117/09г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№623/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№286/10г. на І т.о. на ВКС, т.д. №316/11г на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№977/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№525/08г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1873/13г. на І т.о. на ВКС, т.д.№44/12г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д. №596/12г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№762/10г. на ІІ т.о. на ВКС/; 7.Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства,събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?; 8.Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност,като оцени значението им за размера на обезщетението? /противоречие с решенията по гр.д.№1649/10г. на ІV г.о. на ВКС, т.д.№2366/13г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№1863/10г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№421/09г. на ІV г.о. на ВКС,гр.д.№761/10г. на ВКС/. В изложението си касаторът се позовава и на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, считайки въззивното решение в обжалваната му част за очевидно неправилно, като в обосноваването му препраща към изложените в жалбата съображения и цитираната съдебна практика. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ в депозиран в законоустановения срок писмен отговор е оспорил наличието на изискуемите предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а по същество е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания за неправилност. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила присъда е признат за виновен молдовския гражданин О. Б. в това, че на 09.10.2020г. при управление на моторно превозно средство – товарна композиция – е нарушил правилата за движение по пътищата по чл.94 ал.2 и чл.98 ал.1 т.1 от ЗДвП, паркирайки управлявания от него пътен състав в дясната лента на пътното платно, вследствие на което предизвикал ПТП с движещото се по това време по същия път, в същата посока и в същата лента за движение моторно превозно средство – автобус, с което по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице и телесни повреди на повече от едно лице, като сред пострадалите лица е била и ищцата, на която са причинени две средни телесни повреди. Като спорни по делото е определил въпросите за размера на дължимото обезщетение, наличието на доказан принос от страна на пострадалата и относителния дял на този принос в причинно-следствена връзка с увреждането. Посочил е,че обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане се присъжда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД.Във връзка с дължимата от него оценъчна дейност при определянето на размера му по справедливост, съдът е съобразил задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, която е намерил за относима и към случаите, в които подлежи на ангажиране отговорността на ответника като функционална спрямо отговорността на делинквента. Посочил е,че на съобразяване подлежат общите критерии като характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, като израз на конкретните икономически условия в страната, а за надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо да бъде извършен анализ и оценка на всички специфични обстоятелства, имащи значение за прилагането на принципа за справедливост. В конкретния случай съставът е приел за установено от доказателствата по делото,че пострадалата Р. е получила две тежки травми на долните крайници - фрактура на лява бедрена кост в нейната долна половина и разкъсно-контузна рана на вътрешната повърхност на дясна колянна става; че съчетаната травма е особено тежка с оглед болезненост, продължителност на лечението, съпътстващите я осем операции, непълно възстановяване на движението и походката и понастоящем, трайни /до живот/ белези от оперативните интервенции, все още /две години по-късно/ незараснала рана на тъканите на колянната става, които са оточни и болезнени и с наличие на секрет в областта на долния край; че възстановителният процес е съпътстван от множество усложнения, бавен и все още незавършен, но и,че прогнозата е за последващо възстановяване до степен на нормално движение на крайника и намаляване на болките; че остатъчните белези няма да бъдат заличени; че местата на увредените кости и меки тъкани и на двете бедра са с намалена защита, което ги прави по-лесно уязвими с напредване на възрастта; че тепърва пострадалата ще изпитва затруднения при натоварване на крайниците при изкачване на стълби и носене на тежест. Съдът е отчел факта,че пострадалата е жена в активна работоспособна възраст /46г. при увреждането/; че, освен болките от травмите и оперативните интервенции, е изпитала силен страх и тревоги в резултат на инцидента, както и значителен дискомфорт от затрудненото ежедневно обслужване; че дълго време след катастрофата ищцата е имала смущения на съня, често е плачела и е прибягнала до болкоуспояващи лекарства. Въз основа на това съдът е приел, че паричният еквивалент на така понесени неимуществени вреди, определен в рамките на 90 000 лв. в достатъчна степен може да послужи за справедливо обезщетение. Намерил е за неоснователно оплакването на ищцата,че този размер /определен и от първоинстанционния съд/ е твърде занижен, като е посочил,че той е съобразен с тежките увреждания, установени по делото и съществено надвишава обичайните размери, присъждани от съдилищата за средни телесни повреди,с оглед отчитането както на продължителния възстановителен процес, така и на възникналите усложнения, неясната прогноза за времето, необходимо за пълно възстановяване. За да приеме,че е необосновано оплакването за несъобразяване при определянето на този размер на психичното състояние на пострадалата, съдът, освен че е отчел установеното със свидетелските показания на дъщеря й, е посочил,че по делото не са събрани данни за поведенчески изяви, надхвърлящи обичайните при такива случаи силен страх и стрес, съпътстващи подобни изпитания, както и,че според показанията на дъщерята на пострадалата, към момента майка й е преустановила приема на успокоителни лекарства й се справя добре психически. За неоснователен е счетен и доводът на въззивницата за необходимост от завишаване размера на обезщетението, поради нарастваща инфлация и скрита инфлация в периода след застрахователното събитие, като се е позовал на трайно установената съдебна практика, че размерът на обезщетението се определя към момента на увреждането. По въпроса за съпричиняването, с оглед приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, съдът е приел за доказано със заключението на вещото лице, че мястото, на което е пътувала ищцата, е било оборудвано с предпазен колан, а отсъствието на характерни наранявания от поставянето му сочи, че тя не е изпълнила задължението си на пътник в превозното средство да го постави; като не се е възползвала от него, е улеснила настъпването на увреждането до този размер на вредите, доколкото по категоричен начин е доказано /със заключението на експертизата/, че нараняванията й са в причинна връзка и с бездействието й да използва обезопасителния колан. Позовавайки се отново на заключението на експертизата,съдът е намерил, че относителният дял на нейния принос е значително по-малък и не следва да надвишава 10 %. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. По отношение на тези въпроси следва да е обоснована някоя от допълнително посочените от законодателя хипотези на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК, приложното поле на които е разяснено с т.т.2-4 от същото тълкувателно решение. Самостоятелно основание за достъп е предвидено с разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, приложението на което също следва да бъде обосновано от касатора. Служебно касационната инстанция може и е длъжна да допусне обжалването само в случаи на констатирана вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В случая касаторът се е позовал на общата и допълнителната предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Формулирал е две групи материалноправни въпроси – по приложението на чл.52 ЗЗД и ч.51 ал.2 ЗЗД и два процесуалноправни въпроса, касаещи задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество, които въпроси счита за разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. И двете групи материалноправни въпроси, обобщени и сведени до релевантните такива за критериите, по които съдът определя обезщетението за неимуществени вреди от деликт по справедливост и за определяне приноса на пострадалия за възникване на предпоставките за настъпване на вредите, осъществяват общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК, тъй са част от предмета на спора, очертан с иска по чл.432 ал.1 КЗ и по тях въззивният съд се е произнесъл при разрешаването му с обжалвания съдебен акт. Не е налице допълнителната предпоставка, с която касаторът свързва формулираните материалноправни въпроси – противоречие с практиката на ВКС /чл.280 ал.1 т.1 ГПК/. При определяне размера на обезщетението,дължимо на ищцата, въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.52 ЗЗД, която е обективирана в Постановление №4/68г. на Пленума на ВС,в цитираните от касатора решения на ВКС и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, каквито са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, с оглед възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Според тази практика, при произнасяне по размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да се съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, като се отчетат конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането; застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, а имат отношение към съобразяването на икономическите условия в страната. Всички визирани в практиката критерии са отчетени от въззивния съд, съобразно установените по делото конкретни обстоятелства. Съобразени са и съответните към момента на увредата икономически условия в страната, свързани със стандарта на живот, което означава,че макар да не се е позовал изрично на лимитите на застрахователното покритие по застраховките „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съдът ги е съобразил. Касаторката не сочи по какъв начин икономическата обстановка в страната налага по-висок размер от определеното от съда обезщетение, като се има предвид,че при формирането на извода за справедлив размер на обезщетение от 90 000 лв. за две средни телесни повреди на два долни крайника, съдът е изложил изрични мотиви за завишеността му спрямо обичайно определяните в подобни случаи такива, отчитайки утежняващите състоянието на ищцата обстоятелства – няколко претърпени операции и трудно и продължително възстановяване. По въпроса за съпричиняването също е съобразена формираната съдебна практика на ВКС, според която приносът на пострадалия е факт от обективен, безвиновен характер, и следва да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, без да е необходимо доказването на вина от негова страна; от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия - да бъде пряка и непосредствена причина за причинените вреди; релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който, наред с неправомерното поведение на деликвента, не би се стигнало до увреждането; изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения; във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или пряк иск срещу застрахователя /приложимо и спрямо НББАЗ/ съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В т.см. т.7 от ППВС № 17/1963г., решение по т.д. №525/2008г. на второ т.о., решение по т. д. №1117/2009г. на второ т.о., решение по т.д. №35/2009г. на второ т.о., решение по т.д. №623/2011г. на второ т. о., решение по т.д. №286/2010г. на първо т.о., решение по т. д. №971/2010г., решение по т.д. №762/2010г. на второ т.о., решение по т.д. №316/2011г. на второ т.о., решение по т. д. № 93/2010 г. на второ т.о., решение по т.д. №1139/2011 г. на второ т.о., решение по т. д. № 596/2012 г. на второ т.о. на ВКС и др., която практика настоящият състав споделя изцяло. За да приеме,че е налице принос на пострадалата за настъпването на уврежданията по крайниците й, съдът се е позовал на заключението на авто-техническата експертиза, която /на базата на данните от съставения от органите на реда протокол за оглед на катастрофиралия автобус/ е установила,че седалката, на която тя е пътувала, е била снабдена с триточков обезопасителен колан, който е бил в изправно състояние, но незадействан; че отсъстват характерни наранявания по тялото й от поставянето му; че получените от нея наранявания съответстват на получено при свободно движение на тялото й съприкосновение със ситуираните пред нея седалка на водача и първата пътническа седалка. Предвид изложеното настоящият състав намира за необосновано соченото от касаторката допълнително основание за достъп по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с въпросите от т.1 до т.6 включително. Във връзка с поставените в последните две точки процесуалноправни въпроси касаторката не е навела в касационната си жалба, а и в изложението, съответни оплаквания за конкретни доказателства и нейни доводи, които да са останали необсъдени от въззивния съд и това да е обусловило крайния резултат по спора, извън общото оплакване, че не е изследвал достатъчно задълбочено и не е оценил в достатъчна степен всички доказани по делото факти,имащи значение за определянето на справедливия размер на обезщетението; че неправилно и едностранно е ценил доказателствата и аргументите на страните по делото; че незадълбочено и неизчерпателно е разгледал доводите й за основателност на иска в заявения размер от 150 000 лв. В практиката си касационната инстанция приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. В обжалваното решение въззивният съд е изпълнил това си задължение и, произнасяйки се по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, е изложил свои мотиви, в които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими към него доказателства, установяващи правнорелевантни факти; съобразил е въведените от страните доводи и възражения и при формирането на вътрешното си убеждение е приложил правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, което прави фактическите му констатации и правните му изводи обосновани. Поради липсата на конкретни оплаквания за необсъдени от въззивния състав доказателства и възражения, предпоставящи друг краен изход на делото, процесуалните въпроси не могат да се счетат за обосноваващи общия критерий за допустимост, а извършената от него в мотивите на съдебния акт преценка на доказателствата, във връзка с поддържаните от страните защитни тези, не обуславя извод за наличие на противоречие с практиката на касационната инстанция. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС и по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касаторката във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. По изложените съображения следва да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на решението на БАС в обжалваната от Р. част. Така мотивиран, Върховен касационен съд Второ търговско отделение