Определение № 50021 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3167/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№2378/16.06.2022г., подадена от Г. О. М. от [населено място], Н. О. М. от [населено място] и Г. О. Н. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. П. Д. от АК-Шумен, срещу решение №66, постановено на 08.05.2022г. от Окръжен съд-Разград, Втори въззивен граждански състав по в.гр.д.№57/2022г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това са отхвърлени исковете, предявени при условията на субективно съединяване на основание чл. 108 ЗС от Г. О. М., Н. О. М. и Г. О. Н. срещу Г. О. М. за ревандикиране на общо 3/4 идеални части от поземлен имот с пл.№......., с площ от 1379 кв.м., от кв. ...по одобрения със заповед №573/1984г. ПУП на [населено място], общ.К., ведно с построените в същия имот жилищна сграда с декларирана застроена площ по удостоверение за данъчна оценка от 52 кв.м., второстепенна постройка с декларирана застроена площ по удостоверение за данъчна оценка от 9 кв.м. и навес с оградни стени с декларирана застроена площ по удостоверение за данъчна оценка от 10 кв.м, от който поземлен имот съгласно цитирания план 1055 кв.м. попадат в отредения УПИ ...........от кв. ..........с площ от 1118 кв.м. с неуредени регулационни отношения за 63 кв.м., придаващи се от ПИ №..........и част от поземления имот с площ от 324 кв.м., от които 13 кв.м., попадащи в УПИ ..........; 174 кв.м., попадащи в УПИ ..........., ............и 137 кв.м., попадащи в УПИ .......... от кв.........., както и за отмяна на издадения в производство по обстоятелствена проверка нотариален акт №..../08.11.2018г. по н.д.№........по описа на нотариус И.Б. с рег.№573 НК и район на действие при КРС за спорните 3/4 ид.части. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както и по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК. Според касаторите материално-правните и процесуално-правните въпроси от значение за окончателния изход на спора, имат едни и същи правни институти, а именно: предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на субективно съединените искове; различията в обусловената правна воля на двата съдебни състава (първоинстанционен и въззивен) по същество. На първо място подържат, че подадената от ответника въззивна жалба не е отговаряла на изискванията на чл. 261 ГПК, което са посочили и в подадения отговор на същата – тримата са получили само един екземпляр от въззивната жалба; не е описано и приложено пълномощно за въззивната инстанция, които нередовности не са били отстранени. Навеждат довод, че подадената от Г. О. М. въззивна жалба е била недопустима, тъй като не е подписана от него, а адв. К. е била упълномощена да го представлява само за производството пред първоинстанционния съд. Считат, че въззивният съд не е бил надлежно сезиран, като липсата на пълномощно в производството пред окръжния съд определят като недостатък, който е неотстраним, макар на 15.03.2022г. след получаването на техния отговор адв. К. да е изпратила по в.гр.д.№57/2022г. молба с искане за приемане на договор за правна помощ и съдействие №011428/01.02.2022г. с твърдението, че е пропуснала да го приложи към въззивната жалба. Твърдят, че изпратеното пълномощно не е било подписано на 01.02.2022г., тъй като в него е посочен номерът на въззивното дело, което към тази дата все още не е било образувано. За неправилен считат извода на въззивния съд, че въззивната жалба е редовна от формална страна, като отбелязват, че направените от тях процесуални възражения не са били обсъдени. Поддържат, че материално-правните въпроси от значение за изхода на делото, разрешени в обжалваното решение са: -владение, което представлява упражняване на фактическа власт, като навеждат довод, че едно лице може да е собственик на имота, но да не го владее, а един владелец може да упражнява фактическа власт без да има основание за това, както е прието в ТР №85/1968г. на ОСГК на ВС и ППВС №6/1974г. Навеждат довод, че придобиването на владение не е правна сделка, която да поражда или погасява права и задължения и затова неспазването на една или друга форма при предаване на владението не променя същността на правния въпрос. -придобивната давност – чл. 77, предл. 2-ро и чл. 79 ЗС, като посочват, че съгласно чл. 31 и чл. 79 ЗС по давност може да се придобие право на собственост и върху идеални части от недвижим имот; че наследяването не е правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС; че не са правно основание и констативния нотариален акт по чл. 587, ал. 1 ГПК, нито нотариалният акт, издаден след обстоятелствена проверка по чл. 587, ал. 2 и 3 ГПК. Считат, че с тези категории актове не се придобива владение на имота, още повече правото на собственост. -по отношение на писмената декларация на бащата О. М. със заверен подпис от кмета на селото, но не и на съдържанието, поддържат, че са налице не само посочените в касационната жалба основания за касационно обжалване, но и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Навеждат довод, че декларацията е изготвена и напечатана от същия нотариус, в която е „преповторено съдържанието по описанието на имота от постановлението от 08.11.2021г., която е подписана от О. М. О. и е заверен само неговият подпис, но не и съдържанието, с рег.№....от 05.11.2018г. от кмета на [населено място], само 35 дни преди неговата смърт, когато е на смъртно легло, болен от рак на белите дробове“. Поддържат също така, че човек в такова състояние едва ли е бил в състояние да прочете какво подписва. По отношение на израза в декларацията „дарение, с което му подарих имота“, поддържат, че О. М. няма как да дари имота на сина си без съгласието на съпругата си, тъй като имотът е закупен по време на брака, като тя е умряла на 08.02.2001г., т.е. 18 години преди изготвянето на декларацията и със смъртта си е станала наследодател на четирите си деца и на съпруга си на своята 1/2 идеална част. Навеждат довод, че от представените приходни квитанции за платени местни данъци е видно, че на 04.10.2018г. са заплатени местните данъци и такси за имота за времето от м.11.2015г. до 31.10.2018г., а на 24.10.2018г. са заплатени местните данъци и такси за времето от 02.07.2018г. до 31.10.2018г., както и че другите приходни квитанции се отнасят за 2019г. и 2020г., т.е. след издаването на нотариалния акт. Поддържат, че липсват доказателства за предните години, защото данъците не са били плащани от Г. О. М., който дни преди издаването на нотариалния акт е погасил задълженията за последните четири години. Поддържат, че Г. О. М. не е нито собственик, нито ползвател, тъй като баща му не му е учредил вещно право на ползване, нито е оформил дарение по нотариален ред, за което говорят и всички свидетели по делото, като съдът не е изяснил и установил причината, поради която това не е било свършено в продължение на 30 години, за което считат, че причина е съществувала. Поддържат, че тази причина е, че Г. и сестрите му са искали своя дял от Г. от бащиния имот, като Г. преди няколко години не е отишъл при нотариуса да подпише декларация, а сестрите многократно са заявявали на родителите си, че имат не само син Г., но и други три деца и затова бащата не е прехвърлил неговите идеални части на Г. толкова време, като явно в последния месец преди смъртта си е бил притиснат от сина си и е подписал тази декларация. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Г. О. М., чрез процесуалния си представител адв. Р. К. от АК-Р., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по приложен към отговора списък по чл. 80 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Г. О. М., Н. О. М. и Г. О. Н. са предявили срещу Г. О. М. иск за предаване владението на 3/4 идеални части (по 1/4 идеална част за всеки един от тях) от имота, находящ се в [населено място], на [улица], представляващ поземлен имот с пл.№....., заедно с построените в същия имот сгради, с твърдението, че имотът е закупен на 14.11.1969г. (н.а.№..., том .., дело №..........) от бащата на страните О. М. О., починал на 11.12.2018г., по време на брака му с тяхната майка Н. Ю. О., починала на 08.02.2001г. Твърдят, че през 1993г. брат им Г. се задомил и решили новото семейство да остане на ползва и живее във фамилната къща на [улица], а родителите и Г. се преместили да ползват, стопанисват и опазват къщата на [улица] на чичото на страните А. М. О., който със семейството си останал в Б., с негово съгласие. Поддържат, че след смъртта на Н. Ю. О. съпругът ѝ О. получил своята част от прекратената СИО (1/2 ид.част) и 1/10 ид.част по наследство, а четирите деца (Г., Н., Г. и Г.) получили по наследство от своята майка по 1/10 ид.част, а след смъртта на баща им О. М. О. четирите деца станали съсобственици на имота при равни дялове. На 08.11.2018г. обаче техният брат Г. О. М. се снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за целия наследствен имот, който нотариален акт молят да бъде отменен по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК до размера на претендираните 3/4 идеални части. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Г. О. М. оспорва така предявения иск, като навежда доводи, основани на легитимиращото действие на съставения на 08.11.2018г. нотариален акт. Твърди също така, че е сключил брак през 1991г., като два месеца преди това владението върху целия имот му е предадено от собствениците (родители на страните), от който момент живее постоянно в имота със семейството си, ползва то и го владее със знанието, без възражение и противопоставяне от ищците. Навежда довод, че не съществува пречка правото на собственост да бъде придобито приживе на собствениците (в случая родителите на страните), които с му предали владението, т.е. че съществува уговорка с наследодателите, като поддържа, че в този случай намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС. Твърди, че след като са се установили да живеят в къщата на [улица] (която определя като фамилна) родителите на страните не са се връщали в къщата на [улица] никога не са имали или предявявали претенции към него, като са закупили къща за малкия си син Г. в [населено място]. Първоинстанционният съд е приел предявените искове за основателни, като срещу това решение на 02.02.2022г. е подадена въззивна жалба от Г. О. М., подписана от адв. Р.К.. Пълномощно за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция към въззивната жалба не е било приложено и тази нередовност на въззивната жалба не е била констатирана от администриращия жалбата съд. В подадения от Г. О. М., Н. О. М. и Г. О. Н. отговор на въззивната жалба се съдържат твърдения, че не е налице надлежно сезиране на въззивния съд, тъй като представеното по делото пълномощно дава права на адв.К. да представлява жалбоподателя Г. О. М. само до приключване на гр.д.№495/2021г. пред Районен съд – Кубрат. С молба вх.№983 от 15.03.2022г. адв. Р. К. е представила пълномощно да представлява Г. О. М. по въззивно гражданско дело против решението по гр.д.№495/2021г. на Районен съд – Кубрат, посочено като гр.д.№57/2022г. на Разградския окръжен съд. При тези данни въззивният съд е приел, че е надлежно сезиран с подадената въззивна жалба, като е взел предвид и обстоятелството, че жалбоподателят Г. О. М. е присъствал лично в проведеното на 05.04.2022г. открито съдебно заседание и е заявил, че поддържа жалбата. Този извод на въззивния съд съответства изцяло на трайно установената практика на съдилищата, според която страната разполага с възможността да потвърди извършените без представителна власт действия, които след потвърждаването се считат за валидно извършени. В този смисъл и законодателят в разпоредбата на чл. 33 ГПК е предвидил възможност упълномощаването да се прави и устно пред съда, което се отразява в съдебния протокол. Поради това следва да се приеме, че наведените от касаторите доводи за ненадлежно сезиране на въззивния съд, което считат че създава съмнение за допустимостта на обжалваното решение, не могат да бъдат споделени, при което следва да се отбележи, че обстоятелството, че в представеното на 15.03.2022г. пълномощно е посочена дата на упълномощаването 01.02.2022г., към който момент производството по посоченото в пълномощното в.гр.д.№57/2022г. все още не е било образувано, е ирелевантно по изложените по-горе съображения, основани на потвърждаването на представителната власт, извършено в проведеното по делото открито съдебно заседание. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения, съответстващи на приетото от ОСГК на ВКС в ТР №4/14.03.2016г. по тълк.д.№4/2014г., че искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита от съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота, като за да бъде удовлетворено първото искане за правна защита, в тежест на ищците е да докажат активната си материално-правна легитимация спрямо имота, т.е. че притежават съответно право на собственост, а по второто искане за защита – да докажат, че имотът, в това число и техните идеални части, се намира без основание във фактическата власт на ответника. Прието е, че защитата на ответната страна може да се развие като бъде оспорено основанието, от което произтича или да противопостави свое право, конкуриращо ищцовото, както и да отрече, че осъществява лично или чрез другиго фактическата власт в спорния имот, или пък да твърди осъществяването ѝ, но на друго правно основание, противопоставимо на собственика. Взето е предвид, че в конкретния случай в срока по чл. 131 ГПК Г. О. М. допустимо е противопоставил на предявилите иска лица правото си на изключителна, придобита по оригинерния способ на придобивната давност, собственост върху индивидуализирания в предмета на иска недвижим имот. От фактическа страна въззивният съд е приел, че страните по делото са родени от брака на Н. М., починала на 08.02.2001г., и О. О., починал на 11.12.2018г., което легитимира качеството им на наследници от първа степен по права линия на останалото след смъртта на родителите им имущество като съвкупност от права и задължения. За безспорно установено е прието, че всяка от страните съответно на установената степен на родство с наследодателите, е с право на 1/4 идеална част от останалото след смъртта им наследство. Въз основа на представения като доказателство н.а.№..../14.11.1969г. по н.д.№......../1969г. въззивният съд е приел, че наследодателите на страните по време на брака си са придобили възмездно, съответно в режим на СИО, собствеността върху процесния недвижим имот, с административен адрес [населено място], общ. К., [улица], на който Г. О. М. е регистрирал постоянния си адрес. За безспорно установено е прието също така, че към датата на предявяване на иска в обитание на имота е именно Г. О. М. и неговото семейство. За принципно правилни са приети изводите на първоинстанционния съд, че когато съсобственикът твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици, то е необходимо да демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите им, както и че презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение в случаите, когато фактическата власт е осъществена от държател, когато се касае до съсобственик, ползващ цялата вещ. Споделени са и изводите, основани на становището, изразено в мотивите към ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, а именно, че ако държателят иска да придобие чрез владение чуждите права, трябва да „превърне с едностранни действия държането във владение като завладее чуждите части и манифестира това пред действителните собственици, освен ако това е обективно невъзможно“, както и че „такава обективна невъзможност е налице например когато на сънаследника-владелец не е било известно наследодателят да има и други наследници поради липса на данни за това в регистрите на населението или когато невладеещият съсобственик е напуснал пределите на страната и адресът му е неизвестен.“ Споделен е и изводът, че „в тези случаи, за да бъде осъществен фактическият състав на придобивната давност, е достатъчно владеещият съсобственик да е изявил намерението си да свои целия имот за себе си по отношение на всички – чрез извършването на такива действия, които не оставят съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе си, и за които всеки заинтересован може да узнае“. Посочено е обаче, че първоинстанционният съд не е отчел релевантния за спора факт, че общите наследодатели на страните приживе са предали владението на имота на сина си Г. М. и тези техни действия и изявления са достигнали както до техните синове и дъщери, така и до съселяните им. Прието е, че това обстоятелство е установено с лично подписаната от наследодателя О. и нотариално удостоверена на 05.11.2018г. „декларация“, както и с показанията на разпитаните по делото свидетели, които последователно и независимо един от друг в показанията си сочат, че през лятото на 1991г. по повод сключения от него граждански брак Г. М. е бил допуснат в обитание на имота със съгласието на своите родители, които заживели в друг свой имот в същото село. Като значими в този смисъл въззивната инстанция е отчела показанията на св.Н.А., която въпреки демонстрираната си заинтересованост от изхода на делото (доколкото същата е съпруга на ищеца Г. М.) в показанията си интерпретира дочут от нея телефонен разговор, в който свекърът ѝ О. О. е настоявал имотът да остане за Г. М.. Взето е предвид също така, че в разговор със свидетеля С.М. „бай О. споделил, че е удачно той да се премести в наследствената си къща“ на [улица], а процесният имот „да остави на големия си син, когото оженили 90-те години“. Според въззивния съд тези изявления и действия на общите наследодатели (ценени като съгласие с установеното владение, а не като волеизявления, целящи да породят правни последици) установяват, че Г. М. е установил владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС върху процесния имот още приживе на наследодателите си – от 1991г., когато владението е било предадено въз основа на приживе даденото от наследодателите съгласие, за което не се изисква специална форма. Прието е за установено от показанията на свидетелите, че по повод нежеланието си да дели и отстъпва имота Г. М. е бил във влошени отношения със своята майка, а след смъртта ѝ и с ищците, като е посочено, че с това си поведение Г. М. е демонстрирал явно, че свои и счита имота за свой. Взето е предвид, че от 1991г. той живее със семейството си в имота, последователно в годините го е застроил с намиращите се понастоящем сгради, обработвал е дворното място, засадил е овошки и събира плодове от тях, плаща данъци и консумативи, т.е. извършвал е действия, манифестиращи пред съселяни и роднини, че счита имота за свой. Посочено е, че по делото не се твърдят и доказват действия, с които приживе наследодателите да са обезпокоявали, оспорвали или прекъсвали владението, осъществявано от Г. М., поради което е прието, че констативният акт за собственост е бил издаден при наличие на визирания в чл. 79 ЗС фактически състав на придобивната давност, на която Г. М. се е позовал приживе на общия на страните наследодател О. О.. Така изложените от въззивния съд съображения не обосновават извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по наведените в изложението доводи. На първо място следва да се отбележи, че в изложението не са поставени материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да се твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС или в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, каквито основания се поддържат в изложението. При това следва да се отбележи, че съгласно т. 1 от ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. И както е посочено в мотивите към това тълкувателно решение, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните от касатора. ВКС може от обстоятелствената част на изложението само да конкретизира, да уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В настоящия случай обаче подобно конкретизиране е невъзможно, доколкото в изложението само са посочени различни правни институти (на придобивната давност, на владението) без при това наведените доводи да могат да бъдат свързани с конкретен правен въпрос, имащ значение за изхода на делото. Следва да се отбележи, че по въпроса за възможността владението да бъде предадено от собственика, съображенията на въззивния съд изцяло съответстват на практиката на ВКС – както е прието в решение №3/25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на I г.о. на ВКС, възможно е предаване на владението от предишния собственик, или владелец (квазиправодаване). То не е формален акт – може да стане с конкулдентни действия, или да се изрази словестно. Когато владението е установено по този начин, или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС – приема се, че имота се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Съответстват на практиката на ВКС и съображенията на въззивния съд, касаещи предпоставките за придобиване по давност на правото на собственост върху недвижим имот в хипотеза, при която владението е било предадено от наследодателите приживе – както е прието в решение №60/07.06.2018г. по гр.д.№2420/2017г. на I г.о. на ВКС, ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността (в какъвто смисъл и решение №32/08.02.2016г. на I г.о. на ВКС по гр.д.№4591/2015г. и решение №3/25.02.2016г. на I г.о. на ВКС по гр.д.№3973/2015г.). Когато е налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като едновременно с това е предадено и владението, не е необходимо приживе на наследодателя тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт. Обстоятелството, че при изразяването на такава воля за предаване на владението са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда, удостоверява, че фактическата власт е установена явно. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по наведените в изложението доводи, касаещи писмената декларация на бащата на страните, тъй като по така наведените доводи в хода на производството по делото доказателства не са били събирани и съответно основателността на тези доводи не е била преценявана от въззивния съд. Въззивният съд следователно не се е произнасял по поставени от страните въпроси, касаещи обстоятелствата около изготвянето на декларацията и способността на наследодателя да прочете и осъзнае какво подписва. По доводите, свързани със заплащането на местни данъци също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, доколкото последователно в практиката си ВКС приема, че преценката на обстоятелствата, при които е осъществявана фактическата власт върху имота следва да бъде цялостна и комплексна, като заплащането на данъци за имота само по себе си не съставлява израз на намерение имотът да се свои, в каквато насока са и съображенията, съдържащи се във въззивното решение – заплащането на данъци и консумативи е взето предвид от въззивния съд наред с извършеното в годините застрояване на имота, обработването на дворното място, засаждането на овошки и събирането на плодове от тях. За ирелевантни следва да се приемат доводите за наличието на причина, поради която приживе наследодателят О. М. не е прехвърлил в нотариална форма имота на сина си Г. М., тъй като това обстоятелство в случая е ирелевантно за поддържаното придобивно основание. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение