Определение № 2015 от 23.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3918/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. К. Г., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. Г. срещу решение № 388/01.07.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 326/2024 г. на Врачанския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменена обжалваната осъдителна част на първоинстанционното решение № 37/07.03.2024 г. по гр. дело № 669/2023 г. на Оряховския районен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Козлодуйския районен съд (КРС) осъдителен иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за сумата 950 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на гр. дело № 859/2022 г. по описа на ответния КРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивното решение, постановено по иск с цена от 5 001 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Г., също чрез адв. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд; 2) може ли бъдещо несигурно събитие, като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция, да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция; и 3) включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първа инстанция целият период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото. В изложението си жалбоподателят не обсновава никоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В самата касационна жалба се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; поддържа се и че въззивният съд неоснователно се позовал на последните две решения. В тази връзка се сочи и определение № 601/15.10.2020 г. по гр. д. № 1548/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК (тълкувателно решение (ТР) № 2/2012 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС). В касационната жалба се поддържа и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещната страна – ответният КРС, чрез административни си ръководител, в отговора на касационната жалба поддържа съображения, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установени следните обстоятелства: Процесното гр.д. № 859/2022 г. по описа на ответния КРС е образувано на 20.07.2022 г. по искова молба на касатора-ищец срещу ОДМВР-Враца. При образуването му, делото е разпределено на случаен принцип на съдия-докладчик, който с разпореждане от същия ден 20.07.2022 г. е постановил размяна (връчване) на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК. На 12.08.2022 г. е постъпил отговор от ответника ОДМВР-Враца, който е поискал привличане на трето лице-помагач по делото – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и е предявил срещу него обратен иск. С определение от 30.09.2022 г. съдията-докладчик е оставил без движение обратния иск и е дал указания на ОДМВР-Враца да внесе дължимата държавна такса; на 13.10.2022 г. указаната такса е била внесена. С определение от 25.11.2022 г. КРС е конституирал „АЕЦ Козлодуй" ЕАД като трето лице-помагач на страната на ответника, приел е за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и е постановил неговата размяна (връчване) по реда на чл. 131 от ГПК на ответното по този иск „АЕЦ Козлодуй" ЕАД. На 04.01.2023 г. последното е подало отговори както на обратния иск, така и на първоначалната искова молба. С постановено по реда на чл. 140 от ГПК определение от 09.08.2023 г., КРС се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проекта си за доклад по делото и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 19.09.2023 г., което е било проведено и в рамките на същото са събрани всички допуснати от съда доказателства и делото е обявено за решаване. КРС се е произнесъл с решение № 471/07.11.2023 г., като след това са последвали молби по чл. 248 от ГПК и въззивна жалба срещу решението. За периода до насрочване на делото, съдията-докладчик е отсъствала от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност в следните периоди: 06.12.2022 г. - 09.12.2022 г. (4 дни), 11.01.2023 г. - 18.01.2023 г. (8 дни), 13.03.2023 г. - 26.03.2023 г. (14 дни); 27.03.2023 г. - 15.04.2023 г. (20 дни) и 16.04.2023 г. - 15.05.2023 г. (30 дни) – общо 76 дни. Въззивният съд е обсъдил и свидетелските показания относно твърдените от ищеца процесни неимуществени вреди. При така установеното от фактическа страна, окръжният съд е достигнал до следните правни изводи: Дал е правна квалификация на иска по чл. 2б от ЗОДОВ, като е изтъкнал, че следва да приложи посочените в ал. 2 от тази разпоредба критерии за преценка дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Като е посочил, че се защитава право, предвидено в чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, окръжният съд е приел, че са приложими и стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която националните съдилища са длъжни да съобразяват, както и че в тази практика последователно се приема следното: Държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят на изискванията на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, включително да разглеждат делата в разумен срок. Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи. Разумността на срока, в който е продължило едно дело, се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага следните критерий: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценява съобразно броя на страните по делото, броя на съединените искове в общо производство, встъпването на други лица в процеса, естеството на фактите, които следва да бъдат установени, нуждата да се проучат документи по делото и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството и да полагат усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. Изхождайки от така посочените принципни критерии, окръжният съд на първо място е изследвал общата продължителност на процесното дело, преценена във връзка с вида и сложността му. Предвид обсъдените доказателства, съдът е приел, че производството пред ответния КРС, от депозирането на исковата молба до постановяването на съдебното решение, е продължило почти 1 година и 4 месеца. Въззивният съд е намерил, че този период не може да се приеме за „неразумен срок“ за разглеждане на процесното дело, с оглед неговите специфики: ответният КРС първоначално е сезиран с два основни и два акцесорни обективно съединени иска, привлечено е трето лице-помагач, след дадени указания за отстраняване на нередовности е приет за съвместно разглеждане обратен иск, с отразените в проекто-доклада доводи на страните са засегнатите правни въпроси със значителна сложност, събран е голям обем доказателствен материал, допусната е съдебно-счетоводна експертиза. Съдът е изтъкнал, че така констатираните отклонения във връзка с предмета и със страните по делото обосновават по-дълъг срок за разглеждането и справедливото решаване на спора пред първата инстанция, в сравнение с граждански дела, разглеждани по общия исков ред, по които не са налице такива процесуални усложнения. В тази връзка окръжният съд е съобразил, че макар и спорът да е трудов, същият не подлежи на разглеждане по реда на бързото производство, както поради предмета на спора – неизплатени допълнителни възнаграждения, така и поради обективното съединяване на исковете. Въззивният съд е съобразил още, че практиката на ЕСПЧ определя трудовите спорове като такива с висока степен на обществена значимост, изискваща разглеждането им в по-кратки срокове, но предвид конкретните обстоятелства в случая, – че спорът не е свързан с лишаване на ищеца от право на труд и от възможност да реализира трудов доход, а е претендирано заплащане на още 10 % от допълнително възнаграждение, което се изплаща на ищеца, както и заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд, съдът е приел, че бързината на разглеждането на процесното дело не е от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила. На следващо място въззивният съд е разгледал конкретните твърдения и доводи, наведени с исковата молба на касатора. Относно твърдението, че забава е допусната при насрочването на делото, съдът е приел, че действително е налице един по-значителен период, в който се констатира бездействие на съдията-докладчик – от 04.01.2023 г., когато е приключила размяната на книжата с подаването на отговорите от третото лице-помагач „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, до 09.08.2023 г., когато е постановено определението по на чл. 140 от ГПК за насрочване на делото. Окръжният съд е намерил, че този период на забава не променя решаващия му извод за разумна обща продължителност на съдебното производство. В тази връзка, позовавайки се на практиката на ВКС (сочените и от касатора, решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III-то гр. отд. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд.), съдът е посочил, че релевантна за отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство – от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделните съдопроизводствени действия е без значение. Изтъкнал е и че е възможно общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, и обратното – при допусната забава в отделна част на производството, да няма нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд е приел, че в случая е налице втората хипотеза – допуснато е забавяне при насрочване на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция, с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство. В допълнение съдът е посочил, че процесното съдебно производство не е приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради което констатираното забавяне на конкретното процесуално действие не е достатъчно основание, за да се обобщи, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, доколкото забавата евентуално би могла да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. По довода на ищеца, че е допуснатото забавяне от 18 дни при постановяване на финализиращия съдебен акт, съдът е изложил съображения, че същото не е дотолкова значително, че да повлияе на общата продължителност и да обуслови извод за нарушаване на разумния срок за разглеждане на делото. За неоснователни въззивният съд е намерил и наведените от ищеца доводи, че при ответния КРС са били образувани значителен брой идентични дела, като разпределените дела на останалите съдебни състави са приключили значително по-бързо, което според ищеца налагало извод за приключване на процесното дело в неразумен срок. В тази връзка съдът е посочил, че по отношение на съдията-докладчик са били налице обективни причини, които са довели до забавяне на процесуалното действие по насрочването на делото, а именно – отсъствието от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност в размер на общо 76 дни. Окръжният съд е изтъкнал, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за всяко отделно забавяне и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, като е приел, че в случая обективният факт на продължителното отсъствие на съдията-докладчик прави некоректно и неточно сравняването от страна на ищеца на развитието на съдебното производство по неговото дело, с това по останалите идентични дела на другите съдебни състави. Съдът е намерил, че такова сравнение би било неправилно и с оглед факта, че в посочения период на забава съдията-докладчик е изпълнявала и функциите на административен ръководител – председател на ответния КРС, което несъмнено е довело и до натоварването й с друга дейност, извън правораздавателната такава. По доводите на ищеца, че ответният КРС следвало да носи отговорност, тъй като не предприел всички необходими мерки за по-бързото приключване на делото, чрез контрол върху работата на съдията, възлагане на работата по делото на други съдии, командироване на съдии от други съдилища, въззивният съд е изложил съображения, че макар и отсъствието на съдията-докладчик да е било продължително, същото не е било в рамките на последователни 76 дни, а е било за различни периоди – от 4, 8, 14, 20 и 30 дни, предвид което не би могла да бъде обоснована необходимост от процедура за преразпределение на делата на съдията-докладчик на останалите съдии от КРС или за командироване на съдии от други съдилища, каквато организация на работа обичайно се предприема при отсъствие на съдия от няколко последователни месеца. Като относими в тази връзка и към изтъкнатия от ищеца критерий „поведение на компетентните органи“, съдът е посочил и обстоятелствата, че в периода на разглеждане на процесното дело ответният КРС е работил с незапълнен съдийски щат, което е довело до значително повишаване на действителната натовареност на работещите в този съд – през 2023 г. действителната натовареност на КРС към всички дела за разглеждане е 52.25, при средна действителна такава натовареност на районните съдилища извън областните центрове от 42.15. Предвид тези статистически данни, въззивният съд не е споделил приетото от първоинстанционния съд, че в периода на разглеждане на процесното дело ответният КРС не бил съд с висока натовареност. В обобщение, въззивният съд е приел, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, респ. – че предявеният иск по чл. 2б от ЗОДОВ следва да бъде отхвърлен, без да е необходимо да се обсъжда дали за ищеца са настъпили неимуществени вреди. По наведените от страна на касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Въззивният съд е приел, че общата продължителност на процесното производство, развило се пред ответния КРС, е почти 1 година и 4 месеца – от депозирането на исковата молба в съда до постановяването на съдебното решение. Тази фактическа констатация на съда е изцяло съобразена с рамките на спора, очертани с исковата молба по делото, с която касаторът е предявил иска си по чл. 2б от ЗОДОВ в хипотезата на ал. 3 от тази разпоредба – по висящо гражданско производство, като търденията и доводите му са, че ответният КРС е допуснал забава при разглеждането на делото именно до постановяване на първоинстанционното съдебно решение. Следователно, третият правен въпрос, поставен от жалбоподателя (включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първа инстанция целият период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото) е извън предмета на материалноправния спор по чл. 2б от ЗОДОВ и е без значение за неговия изход, поради което и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допусакне на касационното обжалване на въззивното решение – т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите два правни въпроса, макар и неясно, неточно и некоректно формулирани, по своето правно съдържание и смисъл се свеждат до критериите за преценката за разглеждане и решаване на съдебното дело в разумен срок, за съотношението между тези критерии и дали сочените във въпросите обстоятелства са релевантни за тази преценка по критерия „поведение на съответните компетентни органи“, в случая – първостепенен съд. Според касатора, посочените във въпросите обстоятелства (отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебната ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд; както и евентуално по-бързо разглеждане на делото от горна инстанция) не са извинителни причини за разглеждането на делото в разумен срок. За да достигне до решаващите си изводи, че общата продължителност на процесното гражданско производство от 1 година и 4 месеца не може да се приеме за „неразумен срок“ за разглеждане на делото, респ. – че не налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и не е осъществен фактическият състав на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, въззивният съд е извършил анализ по всички критерии, установени с чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, в светлината на възприетите стандарти в практиката на ЕСПЧ, а оттам – възприети и в практиката на ВКС, включително и в посочените от касатора – решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III-то гр. отд. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., на последните две от които окръжният съд и изрично се е позовал. При извършването на тази преценка окръжният съд не е основал съображенията и изводите си единствено на сочените в първия правен въпрос обстоятелства – отпуските на съдията-докладчик и заеманата от него длъжност като административен ръководител, на натовареността на ответния КРС и незапълнения щат от съдии в него, нито е изключил от преценката си за разумност на срока времето, обхванато от тези обстоятелства, както некоректно се сочи във въпроса; съдът изобщо не е обсъждал периода на съдебната ваканция в тази връзка. Тези обстоятелства (с изключение на съдебната ваканция) въззивният съд е обсъдил поотделно и във връзка с всички останали релевантни критерии и доказателствата по делото, в контекста на въведените в предмета на спора фактически твърдения и доводи на ищеца и възраженията на ответника. Съобразявайки именно практиката на ЕСПЧ и ВКС, окръжният съдът е извършил преценката си дали общата продължителност на разглеждането на делото от 1 година и 4 месеца е разумна или не, въз основа на комплексен и цялостен анализ, който е обхванал предмета на делото, неговата правна и фактическа сложност, развитието и спецификата на процеса и отклоненията от процесуален характер, поведението на съда и значението на делото за ищеца. Съдът е обосновал в тази връзка, че конкретното гражданско дело не е имало за предмет лишаване на ищеца от право на труд и от възможност да реализира трудов доход; преценил е установената обща продължителност на делото във връзка с вида и сложността на производството от правна и фактическа страна, като е отчел, че първоначално са били предявени два главни и два акцесорни обективно съединени иска, било е привлечено трето лице-помагач на ответника, предявен е и е приет за съвместно разглеждане обратен иск; съдът е отчел и значителната сложност на засегнатите по делото правни въпроси, както и големия обем на събраните по делото доказателства; отчел е също, че макар и трудов, спорът не е подлежал на разглеждане по реда на бързото производство. Произнасяйки се по конкретните доводи на кастора-ищец, въззивният съд е приел за забавено единствено процесуалното действие на съда по насрочването на делото, считано от приключването на размяната на книжата между страните. В тази връзка, отново съобразявайки практиката на ВКС, окръжният съд е приел, че в случая е налице визираната в нея хипотеза, при която допуснатото забавяне на отделното процесуално действие – по насрочването на делото, не е довело до прекомерност на общата продължителност на производството, която е нормална, тъй като останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, с оглед вида на производството и установените отклонения и усложнения на същото. Едва като допълнително съображение в тази насока въззивният съд е посочил изтъкнатото във втория правен въпрос на касатора, – че евентуалната забава в първата инстанция би могла да бъде компенсирана при бързо раглеждане на делото пред горните инстанции. В тази връзка окръжният съд не е приемал, че правото на ищеца за разглеждане на процесното дело е било нарушено (крайният извод на съда е противоположен) нито, че това нарушение ще се компенсира от горните инстанции, каквато е некоректната формулировка на поставения от жалбободателя въпрос. По посочените в първия въпрос обстоятелства окръжният съд също е изложил съображения, които нямат решаващо значение за изхода на делото. Отпуските на съдията-докладчик поради временна неработоспособност и неговата допълнителна ангажираност като административен ръководител на съда, въззивният съд е обсъдил във връзка с некоректното и неточно сравняване от страна на касатора-ищец на развитието на заведеното от него дело с това по други подобни дела на ответния КРС. Натовареността на последния и незаетия съдийски щат при него са обсъдени по повод изводите на първоинстанционния съд по настоящото дело и също – с оглед конкретните доводи на страните във въззивните жалби и отговорите на същите. В тази връзка въззивният съд изрично е изтъкнал, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за всяко отделно забавяне и дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, с което е съобразена практиката на ВКС в подобни случаи. Тези мотиви на окръжния съд са и в пълно съотвествие с практиката на ЕСПЧ, според която, при преценка на критерия „поведение на компетентните органи“ се прави разграничение между ситуация на хронична претовареност на съдилищата, когато държавата е отговорна за забавянето на делата, и внезапно или временно натрупване на дела за разглеждане, за което държавата не отговаря, какъвто е и настоящият случай. По така изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че първите два правни въпроса, поставени от касатора, не са значими за формираната от въззивния съд решаваща воля, нито за постановения от него краен резултат по спора, който не може да бъде повлиян от разрешаването на тези въпроси пред касационната инстанция, а и въззивният съд не ги е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, поради което тези въпроси не удовлетворяват както общата, така и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице и соченото от страна на касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи и че също съгласно константната практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение