Определение № 190 от 06.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 1099/2018 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 3322 от 09.04.2019 г. от „Адамант“ 70 ЕООД, както и по молба с вх. № 3323 от 09.04.2019 г. от „ДВД Шепърд“ ЕООД, чрез процесуалния им пълномощник, в които се иска допълване на постановеното в производство по чл. 288 ГПК определение № 220 от 08.04.2019 г. по т.д. № 1099/2018 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о. в частта за разноските, като се присъдят такива, сторени в касационната инстанция от всяко едно от двете търговски дружества - настоящи молители, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на 4 500 лв. за първото търговско дружество и 2 500 лв. за второто търговско дружество. Насрещните страни – В. В. Д. и М. В. Д., действащи чрез тяхната майка и законен представител – И. П. А., са получили преписи от молбите, като по реда и в срока на чл. 248, ал. 2 ГПК са представили съвместен писмен отговор, в който са изразили становище за тяхната неоснователност. Навеждат твърдения, че молбите следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, доколкото не били представени доказателства, че твърдените разноски за адвокатски възнаграждения са действително направени. Релевирано е и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Молбите за допълване на определението в частта за разноските са процесуално допустими, подадени са в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, като е осъществена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК. Разгледани по същество, молбата на „ДВД Шепърд“ ЕООД се явява основателна, а тази на „Адамант“ 70 ЕООД – частично основателна. С постановеното по делото определение не е допуснато до касационно обжалване решение № 2533 от 05.12.2017 г. по в.гр.д. № 4074/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 1 -ви състав. Поради това и съгласно чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК с това определение ВКС е следвало да се произнесе и по направените разноски по делото пред касационната инстанция. Въпреки съдържащото се още в депозираните отговори на касационната жалба от 06.03.2018 г. и 13.03.2018 г. искане на ответниците по касация за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, настоящият състав на ВКС е пропуснал да се произнесе по разноските. Съдът намира, че са налице условията на чл. 248 ГПК за допълване на постановеното определение в частта му за разноските. Молителите – ответници по касационната жалба, са депозирали писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК, към които са приложени съответно – договор за правна защита и съдействие от 13.03.2018 г. (л. 38 гръб от т.д. № 1099/2018 г. по описа на ВКС) и договор за правна защита и съдействие от 01.03.2018 г. (л. 45 гръб от т.д. № 1099/2018 г. по описа на ВКС). Видно от т. 3 на всеки от приложените по делото договори за правна защита и съдействие, сключени между молителите в настоящото производство – ответници по касационната жалба, и адв. Г. Г., е, че страните са се договорили услугите по същите да бъдат предоставени срещу възнаграждение от 4 500 лв., респ. – 2 500 лв., като плащането на така уговорените суми е отбелязано като извършено в брой. В т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. ОСГТК на ВКС е посочено, че претендираните в гражданското производство разноски се присъждат по правилата на чл. 78 ГПК само когато тяхното извършване е доказано. Това предполага в договора за правна помощ да е указан видът на плащане, като същото следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, която удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатско възнаграждение. В случая, предпоставките за присъждане на разноски са доказани, поради което неоснователно е твърдението на насрещните страни по молбите, че същите следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни, доколкото не били представени доказателства, че твърдените разноски за адвокатски възнаграждения са действително направени. След осъществяване на процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК, насрещните страни са направили възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като са поискали да бъдат намалени заплатените от молителите възнаграждения за адвокат, поради прекомерност. Доколкото в производството по чл. 288 ГПК, приключило с постановяване в закрито с.з. на определение за недопускане до касационно, касаторите не са имали възможност преди узнаване на определението да се запознаят с представените от ответниците по касационната жалба договори за правна защита и съдействие и да възразят на основание чл. 78, ал. 5 ГПК срещу прекомерния размер на платените адвокатски хонорари, направеното с отговора на молбата по чл. 248 ГПК искане в последния смисъл е своевременно и непреклудирано. Когато страната, поради естеството или развитието на процеса, не е могла да вземе участие в него, поради непровеждане на открити заседания или неосъществена размяна на книжа, тя разполага с възможност да заяви прекомерността по чл. 78, ал. 5 ГПК в срока и по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК. В настоящия случай, предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е оценяем по смисъла на чл. 68 ГПК. Цената на иска съгласно чл. 68 ГПК се определя от паричната оценка на предмета на делото. Предмет на делото, образувано по предявен на основание чл. 135 ЗЗД иск, е сключената и атакувана чрез конститутивния иск сделка. Цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, с оглед е стойността на договора, т.е. паричната оценка на насрещните престации. Когато една от насрещните престации по договора съставлява права върху недвижим имот, стойността на договора се определя от данъчната оценка на вещното право, а ако няма такава – от пазарната цена на правото, т.е. размерът на цената на иска се определя при условията на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК. В този смисъл е трайноустановената практика на ВКС – определение № 397/29.06.2010 г. по ч. гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 440/14.07.2010 г. по ч. гр. д. № 413/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 12/14.01.2016 г. по ч. гр. д. № 5445/2015 г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 454/26.06.2013 г. по ч. т. д. № 1927/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 98/09.02.2012 г. по ч. т. д. № 51/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други. С оглед на гореизложеното, цената на иска в настоящото производство е 144 461.10 лв., а определянето на размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се извърши в съответствие с правилото на чл. 9, ал. 3 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 5 от НМРАВ, според което за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 от НМРАВ, но не по-малко от 500 лв. В съответствие с гореизложеното, настоящият състав намира, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно и следва да се уважи само относно търсеното адвокатско възнаграждение от „Адамант“ 70 ЕООД, т.к. размерът му не съответства на фактическата и правна сложност на делото, поради което в полза на този молител следва да бъде присъдено редуцирано възнаграждение в размер на 3 314.42 лв., до който размер искането по чл. 248 ГПК следва да бъде уважено. По отношение на втория молител и доколкото претендираното адвокатско възнаграждение от „ДВД Шепърд“ ЕООД е в размер, съответстващ на чл. 9, ал. 3 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ, направеното възражение за прекомерност се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Минимумът от 500 лв. е предвиден за случаите, когато ¾ от възнаграждението, изчислено по указания по-горе ред, е по-малко от така посочената сума, поради което и не намира приложение за конкретните разноски по делото. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение