Определение № 3233 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 310/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Белица чрез пълномощника й адвокат А. Б. против решение № 488 с посочена дата 12.08.2022, обявено на 15.08.2022 г., постановено по гр. д. № 679 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 1600 от 1.04.2019 г. по гр. д. № 1257/2017 г. на Районен съд - Разлог за уважаване на предявения от Д. А. В. (починала на 13.01.2022 г. и наследена от останалите трима ищци), С. К. Ш., А. К. В. и К. К. В. против Община Белица установителен иск за собственост по наследство от К. К. В., поч. на 20.09.1987 г. и давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** в [населено място] с площ от 1136 кв.м., при посочени граници по кадастрална карта. С. К. Ш., А. К. В. и К. К. В. са подали чрез пълномощника си адвокат М. П. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивното производство се е развило по реда на чл. 294 ГПК, след като с решение № 71 от 08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г., І г. о. на ВКС е обезсилено предходно въззивно решение. Касационното решение е било постановено по жалба на Община Белица и с него е прието, че въведеният от ищците придобивен способ - придобивна давност, е конкретизиран с начален период на упражнявано владение от 1960 г., когато същото е започнало от наследодателя им и съпругата му Д. В., продължено е след смъртта на К. В. от наследниците му и продължава и към момента на предявяване на иска, т. е. ищците са се позовали и на наследствено правоприемство от К. В., в чието наследство към момента на смъртта му се е включвало и владението като фактическо състояние, а не са въвели придобивната давност като самостоятелен придобивен способ. Така въведените обстоятелства, на които се основава искът (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК), са били конкретни в достатъчна степен както за определяне правното основание на претендираното право на собственост, така и за организиране защитата на ответника. Произнасянето, че ако придобивното основание не е осъществено в полза на наследодателя, то тогава е осъществено от неговите наследници по закон, е в рамките на заявените фактически твърдения, поради което неоснователна е тезата на касатора, че е налице излизане извън предмета на спора, тъй като са обсъждани ненаведени от ищците обстоятелства. Същото се отнася и до обсъждането на обстоятелствата относно ПИ * и *. Касационният съдебен състав е приел и че не води до нередовност на исковата молба и фактът, че преди приемане на кадастралната карта през 2011 г. имотът, предмет на исковата претенция, не е бил обособен като самостоятелен обект - част от земната повърхност, тъй като не е бил предмет на кадастрален или регулационен план или околовръстен полигон, тъй като липсата на техническо отразяване на един имот в действащия план или в кадастралната карта не прави имота негоден обект на правото на собственост, нито лишава иска за защита на собствеността от предмет, щом границите на имота могат да бъдат определени и съществуват на място, което в случая е установено за процесния имот. Касационният съд е констатирал нередовност на исковата молба, поради липса на фактически твърдения от страна на ищците, относими към наведените от Община Белица възражения, че спорният имот представлява земеделска земя, по отношение на която не е проведена процедура по възстановяване собствеността, поради което и не може да се придобие по давност и позоваването на чл. 6, предл. 2-ро ЗС (първоначална редакция съгласно публикацията в Изв., бр. 92/1951 г.) и съответно правоприемство по силата на закона от държавата, за разглеждането на които е следвало да се изиска от ищците да въведат твърдения върху чий имот е била установена фактическата власт, защото ако е завладян безстопанствен имот, който по силата на чл. 6, предл. 2 ЗС (Изв., бр. 92/1951 г.) е станал държавна собственост, това ще изключи приложното поле на придобивната давност поради забраната на чл. 86 ЗС (Изв., бр. 92/1951 г.) да се придобива по давност вещ, която е социалистическа собственост, съответно - държавна или общинска собственост (ДВ, бр. 31/1990 г.), а с изменението на нормата съгласно публикацията в ДВ, бр. 33/1996 г. - публична държавна или общинска собственост. Единствено владението на имот, принадлежащ на физическо лице, може да изключи приложението на императивната правна норма на чл. 86 ЗС. Това изисква въвеждане и на твърдения на какво основание (или при липса на основание) е установена фактическата власт и моментът (времето), в което същата е установена. В случай, че наследодателят на ищците и съпругата му са завладели имот, който произхожда от физическо лице, ищците е следвало да въведат твърдения и относно статута на имота в периода преди 1960 г. и по-конкретно - към момента на обобществяването на земеделските земи в населеното място. Това е необходимо, защото следва да се установи дали не са били налице нормативни основания за изгубване правото на собственост върху имота в неговите реални граници, доколкото според заключението на вещото лице инж. В. една част от него съставлява земеделска земя; извод, че се касае за земеделска земя, се налага и от залючението на вещото лице инж. К. (независимо от различията в двете заключения по някои от поставените от съда задачи), според което имотът е бил извън регулационния план на селото от 1961 г. (както и според плана от 1987 г.) и при липса на въведено от ищците твърдение за основание, на което собствеността върху имота да е била запазена в неговите реални граници. Фактът, че имотът не е включен в картата на възстановената собственост, а представлява поземлен имот в урбанизирана територия, на което настояват ищците, не е достатъчен сам по себе си да наложи извод, че не се касае за земеделска земя. Такива нормативни основания биха били установяването на право на кооперативно земеползване по силата на членствено правоотношение в ТКЗС или отнемане на имота по някоя от другите хипотези на чл. 10 ЗСПЗЗ. Тогава имотът ще подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ в полза на лицето, което е било негов собственик към момента на обобществяването. Твърдение за наличие на решение за възстановяване на процесния имот (решение № 239Р/29.01.1999 г.) е въведено от ответника в отговора на исковата молба (л. 41 от първоинстанционното дело); за реституционно решение в полза на праводателите на ищците говори и въззивният съд (л. 31 от обжалваното решение), без обаче такова да е било представено по делото. Изводът на въззивния съд, че имотът не е внасян в ТКЗС, а е владян и ползван като дворно място, обработван е за земеделски нужди, е формиран въз основа показанията на свидетелите, които обаче установяват обстоятелства за времето от 1970-1972 г. насетне, но не и към момента на обобществяването на земеделските земи, който не е посочен и установен по делото. Съждението в мотивите към обжалваното решение, че спорният имот е стар на семейството наследствен имот, не отговаря на установеното от свидетелите, а и ищците не са въвели такова твърдение; не твърдят наследодателят им да е бил собственик към момента на обобществяването и да си е запазил владението върху имота - обстоятелствата, на които се основава искът, са за установено владение през 1960 г. Делото е върнато за ново разглеждане на Окръжен съд – Благоевград с указания да се предприемат действия по отстраняване нередовностите на исковата молба и евентуално събиране на доказателства с оглед констатацията за непълнота на доклада на първоинстанционния съд. В изпълнение указанията на съда и с поправена искова молба ищците са навели следните фактически твърдения, от които извеждат претендираното право на собственост: наследодателят им К. В., починал на 20.09.1987 г. и съпругата му Д. В. са владели процесния имот от 1960 г., като владението продължава от наследниците им; преди 1960 г. имотът е владян от С. и К. В., родители на К. В., като в него е имало построена къща, в която е роден К. В. през 1934 г.; през 1960 г. част от тази къща е съборена и на нейно място е изградена плевня от наследодателя, в която и към настоящия момент се отглеждат овце, а останалата част от имота К. В. и Д. В. използвали за градина; от северната част засадили тополи; процесният имот е ограден общо със съседния имот, собствен на наследодателя, в който е изградена и къщата, в която е живяло семейството и понастоящем ищецът К. В., а и Д. В. до смъртта си, като двата имота се ползват общо; първоначално оградата била от дървени капаци, а от около осем години е от железни колове с циментова отливка и метална мрежа; процесният имот не е внасян в ТКЗС и не е обобществяван по някой от другите начини, посочени в чл. 10 ЗСПЗЗ. Община Белица е оспорила фактическите твърдения, като поддържа, че плевнята е построена не в процесния имот, а в съседния, в който е и къщата на наследодателя, а дори в процесния имот към момента на има стопанска постройка, то същата е нов и незаконен строеж, което е видно от факта, че не е отразена в кадастралната карта при одобряването й през 2011 г.; имотът, в който е жилищната сграда на наследодателя, представлява парцел * в кв. 3 и е бил държавна собственост, за който е съставен АДС № 216/1983 г. и на наследодателя на ищците е отстъпено право на строеж върху държавна земя; спорният имот с идентификатор *** е съседен на парцел * в кв. 3, като до 2011 г. е бил извън строителните граници на [населено място] и по своя характер е земеделска земя до 2011 г., когато е включен в строителните граници; в имота не са живели родителите на наследодателя, нито той самия; имотът е включвал части от дере, пасище до улична регулация и земеделска земя и е бил държавна собственост, която по силата на закона е преминала към общината. При постановяване на решението си съдът подробно е възпроизвел заключенията на вещите лица В. и К., приети в първоинстанционното производство и на вещото лице Ю., прието във въззивното производство, изявленията на вещите лица в съдебно заседание, писмените доказателства, които подкрепят констатациите им, както и съдържанието на събраните свидетелски показания, включително и при новото разглеждане на делото. Изложил е съображения в коя част кредитира свидетелските показания и в коя част не ги възприема и защо. Приел е за установено, че процесният имот не е включван в регулационния план на [населено място] от 1961 и 1987 г. и за пръв път е заснет и нанесен в кадастралната карта, одобрена през 2011 г., като е с идентификатор ***, с площ от 1136 кв. м. Имотът не е бил със статут на селищен имот и не е включван в границите на регулацията, очертана от околовръстния полигон на селото, макар да се установява че граничи с имотите, включени в регулация, от които го разделя улица. Не са представени писмени доказателства имотът да е внасян в ТКЗС, както и липсват данни да е бил заявяван за възстановяване от наследниците на К. К. В. пред ОСЗ Белица, за да бъде възстановен по установения в ЗСПЗЗ административен ред с решение от общинската служба. Свидетелите разпитани по делото с показанията си, категорично опровергават възможността процесния имот да е внасян в ТКЗС и да е бил включван в блок на кооперативното стопанство или да е бил предоставян за частно ползване по силата на ПМС за това. От разпитаните свидетели може категорично да се заключи че процесния имот не е внасян в ТКЗС и поради това не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В показанията си А. Ш. и А. Ш. са категорични, че имотът откакто се помнят (от 1970 г.), е владян и ползван от К. В., който го е използвал като дворно място (градина), заедно с дворното място, в което е бил изградил къща и живеел със семейството си (ПИ с идентификатор ***). Двата имота и досега са оградени заедно и се ползват като един. Установява се от заключението на вещото лице инж. К., че процесния имот не е включен и заснет по КВС на землището на [населено място]. Въз основа на тези факти съдът е приел, че процесния имот има характер на земеделска земя, но е с особен статут, тъй като не е внасян в ТКЗС. Той е владян и ползван като дворно място (макар да не е включван в регулационния план на селището), обработван за земеделски нужди от наследодателят на ищците и неговото семейство и същият не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Позовал се е на практиката на ВКС, даваща тълкуване в кои случаи е запазена собствеността в реални граници на земеделски имот и съответно той не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ и е посочил, че за да попадне в обхвата на реституцията по ЗСПЗЗ, не е достатъчно земята да има земеделски характер по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, а е необходимо и наличието на поне една от хипотезите по чл. 14, ал. 1-14 ЗСПЗЗ. В настоящия казус процесния имот не е бил включван в блоковете на ТКЗС, не е бил имот включен в регулационни план на селището и безспорно се установява, че е бил владян и ползван непрекъснато, безспорно и явно от К. В. и неговото семейство от 1961 г. и досега, като няма данни същият да е бил отнеман на собствениците, отчуждаван или включван в стопански двор на селището, не е бил част от горските територии и не е отчуждаван по реда на специалните закони, както и не е бил отдаван за частно ползване за земеделски нужди нито на К. В., нито на други трети лица. Изводът, че процесният имот не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ, тъй като не е бил обобществяван и е запазена собствеността в реални граници, е обусловил и извода, че имотът не попада във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, който включва само земеделски земи, които подлежат на възстановяване, но не са заявени. Не е налице и забрана за придобиване по давност на имота. Процесният имот не е отчуждаван и отнеман от владението на К. В. и неговото семейство, не е включван в ТКЗС, поради което не е нанесен по картата на възстановената собственост за землището на [населено място] при нейното одобряване, не е горски имот и не е предоставян за ползване на собствениците му по силата на ПМС. Същият няма характер и на селищен имот, доколкото не е включен в регулационните граници на населеното място, непосредствено до което се намира. По отношение на имотите, които не са били реално отнети и са продължили да бъдат във владение на лицата, които са упражнявали фактическата власт върху тях, забраната по чл. 86 от ЗС за придобиването им по давност не се прилага (в случай, че давността не е изтекла до влизането в сила на посочената норма). За тях не се прилага и разпоредбата на чл. 5 ал. 2 от ЗВСОНИ, приета с § 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ. Лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. Имота е продължил да бъде във владение на лицата, които са го ползвали като дворно място, макар и за земеделски нужди, поради което забраната по чл. 86 ЗС за придобиването му по давност не се прилага, тъй като не се касае за имот държавна собственост. По делото безпротиворечиво и несъмнено се установява, че от гледна точка на реституционното законодателство не е налице отнемане от държавата на земеделската земя фактически или юридически, същата е запазила частния си характер и не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради което е неприложима забраната по чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ и няма пречка същият да бъде придобиван по давност. Съдът е изложил и съображения защо обстоятелството, че имотът не е бил заснеман по предходните планове, а е отразен за пръв път в кадастралната карта от 2011 г. е неотносимо при преценка осъществен ли е претендирания от ищците придобивен способ, доколкото от показанията на свидетелите А. Ш. и А. Ш. се установява, че винаги е бил ограден, първоначално с ограда с дървени капаци, а понастоящем и от ограда с колци и телена мрежа, като е ползван в реални граници на място от К. В. и неговото семейство като градини и всички в селото са знаели, е това е В. имот и никой не е оспорвал собствеността или отнемал владението. Посочил е, че характерът на имота като земеделска земя, макар и понастоящем в урбанизирана територия, изключва възможността да е придобит от общината на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОС. За неоснователни съдът е приел и твърденията на Община Белица, че имотът е представлявал дере, пасбище, и поради това е бил държавна собственост. Не е кредитирал в тази част заключението на вещото лице В., тъй като същото не е обосновано, а и се опровергава от заключенията на вещите лица К. и Ю.. Вещото лице Ю. заявява, че в плана, не е нанесено дере върху имота, а ако мислено се продължи нанесеното, то частично ще минава през имота. Никъде в плана от 1961 г. и 1987 г. няма отбелязване какъв е статута на процесната земя, а показанията на свидетелите разпитани по искане на Община Белица, че през имота са минавали животни на АПК, не доказва, че имота е бил с предназначение за пасбище. Приел е, че доказателствата по делото обосновават извод, че наследодателят на ищците К. В. е придобил собствеността по давност към момента на неговата смърт през 1987 г., тъй като за изтекли изискващите се от чл. 34 от Закона за давността (отм.) 20 години. Свидетелите установяват по безспорен и несъмнен начин това владение от 1970 г. до 1987 г., като от показанията на свидетелите разпитани пред въззивната инстанция се установява, че владението датира от 1963-64 г.; всички в селото знаят че имота е В. имот и никой не е оспорвал или отнемал владението на семейството върху него; майката на К. В. също е живяла в имота заедно със сина си още преди същия да построи къщата през 1964 г. Съдът е посочил, че в тази насока следва да се отчете и че изворът, намиращ се непосредствено до имота се нарича К. вода, тъй като се знае че същият се намира до имот, който от дълги години е собственост на семейството на В.. К. В. е починал преди да се позове на последиците от изтеклата в негова полза придобивна давност, но пък в неговото наследство се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтеклата в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Съдът е изложил и съображения, че дори да се приеме, че имотът не е бил придобит от наследодателя на ищците по давност, то тогава са го придобили по наследство и на същото заявено основание - по давност, неговите наследници по закон. Тяхното владение е започнало през 1987 г. след като са приели наследството на К. В. и продължава и досега, като правото им следва да се счита за оспорено от ответната община едва от съставянето на Акт за частна общинска собственост № 807 от 12.06.2017 г., към който момент те вече са били собственици, въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Свидетелите А. Ш. и А. Ш., разпитани пред първоинстанционния съд по искане на ищцовата страна, категорично, несъмнено и безпротиворечиво установиха по делото както владението, осъществено от наследодателя К. В.., така и фактическата власт с намерение за своене, упражнявана от страна на самите ищци като негови наследници по закон, след неговата смърт през 1987 г. Изминали са сроковете, визирани в нормите на чл. 34 от Закона за давността (отм.) и чл. 79, ал. 1 ЗС. Владението е било спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено. Съдът е посочил, че няма причина да не се кредитират като достоверни и надеждни показанията на А. Ш. и А. Ш... Същите са безпротиворечиви, конкретни и дадени за лично възприети от свидетелите факти, тъй като и двамата живеят на около 200 м. от процесния имот, като отдавна живеят в [населено място], а и често минават покрай имота, като имат преки, непосредствени и трайни впечатления досежно упражняването на фактическа власт върху спорния недвижим имот От заключението на вещите лица К. и Ю. се установява както наличието на стопанската постройка в процесния имот (за която свидетелите сочат че е била използвана за отглеждането на овце), така и наличието на овощни дръвчета, засадени върху част от имота и остатъци от тополи, откъм границата на имота с дерето и гората. Установява се, че имота е ползван от Д. В. и един от нейните синове – К. В., така както семейството е ползвало имота от дълги години от преди това - като зеленчукова градина, заедно с имота в който е построена къщата в която семейството е живеело и живее и понастоящем, изградена в ПИ с идентификатор *** (съседен на процесния имот от юг. Двата съседни имота на В. и са заградени с една ограда, като между тях няма прегради, а в имотите се влиза с вход откъм процесния по настоящото дело ПИ с идентификатор ***, каквото е актуалното положение на имота съгласно одобрената КК и КР на землището на [населено място]. Никой не е оспорвал правото на собственост на семейството върху процесния имот, като не е било прекъсвано или оспорвано и владението върху имота, който е заграден с трайна ограда откъм гората и полето, както и откъм улицата с които граничи на място. Безспорно е че като владелци наследниците на К. В. са придобили собствеността върху имота по давност, след като в тяхна полза е изтекъл предвидени в чл. 79 ЗС 10 годишен давностен срок. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Община Белица се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК е свързано с доводите, че исковата молба е останала нередовна, защото въпреки указанията в касационното решение № 71 от 08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г., І г. о. на ВКС ищците не са изложили твърдения какъв е бил статута и предназначението на имота към момента на масовизацията, върху чий имот е била установена фактическата власт; на какво основание е установена фактическата власт и момента, от който това е станало, както и че ищците не са заявили давностно владение в своя полза и като самостоятелно придобивно основание, а единствено давност в полза на наследодателя си, поради което обсъждайки придобивна давност в полза на самите ищци за периода след 1987 г., въззивният съд е уважил иска на основание което не е заявявано от ищците. Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на атакуваното въззивно решение. С представената във въззивното производство поправена искова молба ясно са изложени твърденията на ищците, че имотът е владян от родителите на наследодателя от 30-те години на двадесети век (наследодателят е роден в старата къща, на чието място после е построил плевня), като от 60-те години на двадесети век само той и съпругата му са владели имота, който е ползван общо със съседния имот, в който е построил жилищна сграда, като процесният имот не е внасян в ТКЗС и не е обобществяван по друг начин. С тези фактически твърдения са изпълнени указанията в касационното решение – посочено е, че преди обобществяването имотът е владян от физическо лице (С. и К. В.) и е имал селищен характер (бил е застроен със стара къща), евентуално ако се приеме, че е бил земеделска земя – че не е внасяна в ТКЗС и е владяна в реалните си граници през периода на обобществяване на земята. Вторият довод, с касаторът обосновава недопустимост на въззивното решение е преклудиран, тъй като е разгледан и приет за неоснователен с решение № 71 от 08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г., І г. о. на ВКС, като касационният съд изрично е посочил, че произнасянето, че ако придобивното основание не е осъществено в полза на наследодателя, то тогава е осъществено от неговите наследници по закон, е в рамките на заявените фактически твърдения, поради което неоснователна е тезата на касатора, че е налице излизане извън предмета на спора, тъй като са обсъждани ненаведени от ищците обстоятелства. При условията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поставят следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражение и твърдения на страните; 2) в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение; 3) следва ли при определянето на релевантния за придобиването по давност срок от 10 години съдът да се съобрази с действащите във времето нормативни ограничения в тази насока; 4) за правомощията и задълженията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото и изпълнение на изискванията за съдържанието на същия. По поставените въпроси не се констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. Първият и вторият въпрос са обосновани с доводите, че съдът не е обсъдил следните възражения на Община Белица, поддържани във въззивната жалба и отговора на поправената искова молба: относно липсата на доказателства към 1960 г. чия собственост е бил имотът и какво е неговото предназначение и статут; липсата на основание за установяване на фактическа власт от К. В. върху спорния имот към 1960 г.; липсата на доказателства кои са наследодателите на К. В., за да може да се направи извод дали те са упражнявали давност до масовизацията; че имотът, върху който ищците имат къща е различен от спорния и не е съседен на него. Не е обсъдил поотделно и в съвкупност експертизите по делото, вкл. и изслушаната във въззивното производство, установяваща, че имотът с отстъпено право на строеж, който е и предмет на данъчната декларация, подадено от ищците през 1988 г. е различен от процесния и се намира през един имот от него, поради което с него не може да се обоснове давностно владение на спорния имот и то като дворно място към жилищната сграда на ищците; липсват изложени мотиви по установеното от вещите лица и свидетелите, че част от спорния имот попада в дере и пасище и че през него именно към датата на масовизацията са преминавали стадата на ТКЗС и АПК, като там обработваеми площи като ниви не е имало. Липсват мотиви и относно заявените от общината придобивни основания по чл. 19 ЗСПЗЗ, § 42 ПЗР на ЗИДЗОбС и § 7, т. 3, т. 4 и т. 7 ПЗР на ЗМСМА. Всички посочени доводи и доказателства са обсъдени от въззивния съд, а обстоятелството, че са направени различни фактически изводи и обусловените от тях правни изводи, от тези които поддържа касаторът, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Въз основа на свидетелските показания съдът е приел за установено, че в имота е живяла и майката на К. В. още преди той да построи къща в съседния имот, която и понастоящем се ползва от наследниците му, с което е отрекъл възможността имота да е придобит от държавата като безстопанствен, а и по делото липсват на твърдения, включително и от ответната община, имотът да е имал конкретен собственик. Формирал е и извод за предназначението на имота като земеделска земя. Произнесъл се е, че упражняваното от К. В., респ. наследниците им владение е недобросъвестно, а това предпоставя и липса на правно основание за упражняваната фактическа власт. Посочването, че преди К. В. имотът е владян от неговите родители е само с оглед установяване, че същият не е бил безстопанствен, но ищците не са се позовали на осъществявано от тях давностно владение. Обсъдено е и е прието за неоснователно твърдението, че имотът, в който ищците имат къща не е съседен на процесния, като съдът подробно е възпроизвел констатациите на вещите лица и е посочил кои намира за обосновани и въз основа на кои формира фактическите си изводи, че процесния имот е съседен на този, в който наследодателят на ищците е построил жилищна сграда и две стопански постройки през 60-те години на двадесети век. Налице са и изрични мотиви на съда защо приема, че имотът граничи с дере и дерето не преминава през него, както и защо приема, че не е установено имотът да е бил пасище. Формирани са мотиви защо за общината не е осъществено придобивно основание по чл. 19 ЗСПЗЗ и по § 42 ПЗР на ЗИДЗОбС. След като съдът е приел за установено, че процесният имот е земеделски по предназначение, то по същество се е произнесъл и за неоснователност на соченото от общината придобивно основание по § 7, т. 3, т. 4 и т. 7 ПЗР на ЗМСМА, касаещо незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване, мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на транспортната, енергийната, водоснабдителната, канализационната, съобщителната и инженерно-защитната система, които обслужват само територията на съответната община. Третият въпрос е обоснован с тезата, че съдът не е обсъдил наличието на законови забрани за времето от 1960 г. за придобиване на имоти, които са публична собственост – дерета и пасища, като съдебнотехническите експертизи установяват, че и към 1991 г. процесният имот е бил не само извън регулация, но е попадал върху дере и пасище; не е отчел и че и с поправената искова молба ищците твърдят завладяване на имота едва след 1960 г., но не и към момента на масовизацията, а следователно са завладели „социалистическа собственост“. Посочената теза не може да бъде съотнесена към мотивите на въззивното решение, съдържащи формираните от съда фактически и правни изводи. Съдът не е приемал за установено, че имотът представлява дере и пасище, като е изложил изрични мотиви защо не възприема даденото в тази насока заключение на вещото лице В., а по делото липсват други данни, които да обусловят извод за публичен характер на собствеността. Превратно се тълкува и обстоятелството, че ищците се позовават на придобивна давност на своя наследодател, започнала да тече след 1960 г., доколкото ясно е заявено в поправената искова молба и съдът е приел за установено, че от този момент К. В. е установил самостоятелно владение на имота, който преди това е бил владян от неговите родители. Четвъртият въпрос е обоснован с твърденията, че въззивният съд е обсъждал възможността за придобиване по давност на недвижими имоти – земеделски земи, като е достигнал до извод, че това е допустимо, като е приел, че се касае до земеделска земя, че същата не е внесена в ТКЗС и че ищците и техните наследодатели не са загубили владението на този имот след масовизацията. В нарушение на задължителните указания в решението на ВКС, въззивният съд е дал указания на страните за събиране на доказателства, които обаче не съответстват в пълен обем на указанията в отменителното касационно решение, относно подлежащите на установяване факти и обстоятелства в производството. Въззивният съд не е указал събиране на доказателства за установяване или опровергаване на предпоставките за придобиване по давност на земеделска земя, респ. с продължаване на владението след масовизацията и т. н., а едва с крайния си съдебен акт се е позовал на същите. Тези твърдения не съответстват на данните по делото. С определение № 1179 от 10.11.2021 г., изменено в съдебно заседание на 17.11.2021 г., окръжният съд е разпределил доказателствената тежест според твърдените от страните факти, като е указал на ищците, че следва да установят селищния характер на имота (построена къща, в която е роден К. В.), респ., че преди 1960 г. имотът е владян от неговите родители, а на ответника да установи, че до 2011 г. имотът е бил земеделски и е внесен в ТКЗС, както и да обори твърденията на ищците, като установи твърденията си, че плевнята е построена в имот, съседен на процесния, а намиращата се в процесния имот е нова, незаконна постройка. Разпределяйки доказателствената тежест по твърдените факти, съдът е дал указания именно за установяване или опровергаване на предпоставките за придобиване по давност на земеделска земя, вкл. и в периода на обобществяване на земеделските земи. Не е налице и очевидна необоснованост на въззивното решение. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК е обосновано от касатора с доводите, че въззивният съд сочи, че претенцията е за осъществявано владение от наследодателя на ищците с начален момент на владение от 1960 г. насетне, като ищците не твърдят към момента на масовизацията имота да е бил собственост на К. В.. Приел е, че спорният имот към 1960 г. е земеделска земя с особен статут, тъй като не е внасян в ТКЗС. Едновременно с това е посочил, че имотът е запазил частния си характер и за него е неприложима забраната по ч. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и няма пречки да се придобие по давност, но без да сочи с кои доказателства се обосновава този извод. Тези мотиви са в пълно противоречие на установеният по делото факт, че голяма част от имот към този момент е била дере и пасище, поради което за него е приложима забраната на чл. 6 ЗС в редакцията от ДВ бр. 92/1951 г. Едновременно с това дори да се приеме, че имотът е бил земеделски по предназначение, то запазване на частния характер на собствеността е изключено поради факта, че К. В. не е бил негов собственик към 1957-1958 г., когато е извършена масовизацията и когато имотът вече е бил държавен, а се твърди придобиването му след 1960 г. чрез владение. Тези доводи на касатора се основават на факта, че процесният имот е съставлявал пасище и дери, който факт изрично е приет за неустановен от въззивния съд, както и на факта, че имотът е бил държавен, каквито изводи липсват във въззивното решение. Същевременно с тезата, че имотът не е можел да запази частния си характер, тъй като К. В. е бил негов собственик към момента на масовизацията през 1957-58 г., касаторът се стреми да преодолее липсата на представени доказателства за включване на имота в ТКЗС, доказателствената тежест за което обстоятелство е била негова. С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване Община Белица следва да възстанови на С. К. Ш., А. К. В. и К. К. В. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1700 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат М. П.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение