Определение № 1595 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4828/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2335 от 24.08.2022г. по гр.д. № 6961/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20262598 от 27.11.2020г. по гр.д. № 34368/2017г. на Софийски районен съд, 161 състав, в частта, с която е уважен предявения от Т. Ц. Т. против Столична община иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на 18 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на здравето, настъпило на 23.01.2016г. в гр. София при подхлъзване и падане на непочистен от снега и заледен участък на пътното платно на кръстовището на ул. "Бесарабия" и ул. "Летоструй", заедно със законната лихва от 29.12.2016г. до окончателното й плащане. Касационната жалба е подадена от ответника Столична община. Поддържа се неправилност на съдебния акт. Твърди се, че поради неправилна преценка на тежестта на увреждането, обема и естеството на претърпените болки и страдания, е присъдено обезщетение в несправедливо висок размер. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се визира основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, без да са формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси, разгледани от съда и обусловили изхода на делото. Иска се допускане на касационно обжалване поради отклонение от практиката на ВКС по определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Ответницата по касационната жалба Т. Ц. Т. в писмения си отговор застъпва становище, че липсва основание за достъп до касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Третото лице помагач на ответника „Уейст Солюшънс България“ ЕООД не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното такова, с което жалбоподателят Столична община е осъден да заплати на основание чл. 49 ЗЗД на Т. Ц. Т. сумата 18 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от увреждане на здравето й, настъпило на 23.01.2016г. в гр. София в резултат на подхлъзване и падане на непочистен от снега и заледен участък на пътното платно на кръстовището на ул. "Бесарабия"с ул. "Летоструй", ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2016г. до окончателното й плащане. В полза на ищцата е присъдена и лихва за забава върху посочената главница за периода от датата на събитието до предявяването на иска на 29.12.2016г. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 18 000 лв. до предявения размер от 20 000 лв. първоинстанционното решение не е обжалвано. За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че получената от ищцата травма се дължи на бездействие на Столична община, която е следвало да осигури снегопочистване, опесъчаване и зимно поддържане на улиците и местата за обществено ползване на територията на града. Изложени са съображения, че улиците в рамките на населеното място, които не са част от републиканската пътна мрежа, са публична общинска собственост съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОС, вр. с § 7, т. 4 ПЗР ЗМСМА. Общината е длъжна да управлява предоставената й собственост, в т.ч. улиците в рамките на населеното място, в интерес на населението и с грижата на добър стопанин - чл. 140 КРБ и чл. 11, ал. 1 ЗОС. Когато общинският съвет е възложил с наредба задълженията си за поддържане на чистотата на територията на съответната община на трети лица, каквито са специализираните предприятия, работещи по договор с общината, то за вреди от техните противоправни действия или бездействия отговорност носи общината, която е възложител на работата. Прието е по-нататък, че общината отговаря на основание чл. 49 ЗЗД за настъпили за пешеходеца вреди при придвижването му по пътното платно, когато няма тротоар или ползването на тротоара е невъзможно. Съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДП, пешеходците са длъжни да се движат по тротоара, но съгласно ал. 2, т. 1 от същият текст на закона, пешеходците могат да се движат и по пътното платно, когато няма тротоар или е невъзможно той да бъде ползван. Установено, е че инцидентът с ищцата е станал на участък на пътното платно на кръстовището на ул."Бесарабия" с ул. "Летоструй" в гр. София. От показанията на свидетелите - очевидци е ясно, че платното за движение е било заледено, с образувани коловози от лед и сняг. Според представеното удостоверение от НИМХ в деня на инцидента не е имало снеговалеж (имало е обилен такъв предходни дни), така че заледяванията върху пътното платно не се дължат на обективна причина (непрекъснати снеговалежи, осуетяващи възможността за пълно почистване), а са резултат от бездействието на общината, която е следвало да осигури снегопочистване, опесъчаване и зимно поддържане на улиците и местата за обществено ползване. Двамата свидетели, които са оказали помощ на пострадалата, сочат че по улица "Бесарабия" няма тротоар по посока на дома й. Показанията им съдът е приел за логични, кореспондиращи помежду си и последователни. Намерил е за преклудирано твърдението и свързаното с него възражение за наличие на пешеходна пътека. Възражението за съпричиняване, изразяващо се в движение по пътното платно вместо по тротоар, е приел за неоснователно предвид установената липса на тротоар. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: от медицинската експертиза е установено, че при подхлъзването и падането ищцата (тогава на 48 години) е получила счупване на малкия пищял на дясна подбедрица в долната му част; поставена е шина, заменена с гипсов ботуш за срок от 50 дни; след това е проведена рехабилитация и физиотерапия, като общият период на нетрудоспособност е 84 дни; ищцата е търпяла по-интензивни болки през първите 30 дни, гипсовата имобилизация неизбежно причинява битови неудобства. От прегледа е видно, че е налице функционален дефицит в движението на дясната глезенна става, който ще съществува до края на живота, като от него произтичат затруднения при физическа дейност (клякане), възможни са болки при промяна в атмосферните условия и физическо натоварване; последица от счупването е и „плоскостъпие“ на ищцата. Наред с това съдът е отчел, че не се е наложило оперативно лечение, няма поставяне на фиксиращи елементи, няма данни за някакви по-трайни психологически последици. С оглед на всичко това и съобразявайки съдебната практика по сходни случаи, е приел, че обезщетение в размер на 18 000лв. е справедливото обезщетение, което е съобразено с вида и степента на увреждането. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с отклонение от практиката на Върховния касационен съд по определяне на обезщетение за неимуществени вреди, без да е поставен конкретен правен въпрос, не е налице. От една страна, съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.Съответно, липсата на конкретно формулиран въпрос сама по себе си представлява достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Доколкото в случая може да се приеме, че касаторът визира генералния въпрос за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди съобразно установения в чл.52 ЗЗД принцип и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното му прилагане, настоящият съдебен състав счита, че по делото въпросът е разрешен в съответствие с трайно установената съдебна практика. Въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение. Съобразени са указанията в ППВС № 4/1968 год. Отчетени са всички установени по делото правнорелевантни обстоятелства според вътрешното си убеждение - характерът и степента на уврежданията, начинът и обстоятелствата, при които са получени, последиците, продължителността и интензитетът на болките и страданията, възрастта и пола на увредената. Решението не е в разрез с посочената от касатора практика на Върховния касационен съд. С Решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о. е прието, че присъденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди от смърт на дете е занижено и е присъден по-висок размер. Разгледаният иск е за застрахователно обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност“, дължимо пряко на пострадалия, като е обърнато внимание върху това, че като ориентир за размерите на обезщетенията могат да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Доколкото настоящият иск е по чл. 49 ЗЗД, то нивата на застрахователно покритие са неотносими. Второто посочено решение е № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о. и то също разглежда случай на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смърт, като присъденото обезщетение е завишено от Върховния касационен съд. В отговора на правния въпрос е прието, че е необходимо задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД. Двете дела разглеждат събития от 2009г. и 2010г. При тези обстоятелства е видно, че посочената практика не е пряко относима към настоящия спор. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. При този изход на делото жалбоподателят Столична община следва да заплати на ответника по касация Т. Ц. Т. разноските за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция, които са в размер на 2 500 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.