Определение № 1906 от 18.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1063/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 24 от 20.01.2025г. по в.т.д. № 484/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което, като е отменено частично и е потвърдено частично решение № 117 от 11.06.2024г. по гр.д. № 327/2023г. на Окръжен съд – Разград, застрахователното дружество е осъдено да заплати на Ц. П. Ц. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ сумата от 130 000 лева, със законната лихва за забава от 03.05.2023г. до окончателното плащане. Присъденото обезщетение е за претърпените от Ц. П. Ц. неимуществени вреди от смъртта на 05.01.2023г. на неговата съпруга Р. Н. Ц. в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 30.12.2022г. по причина на водача на товарен автомобил “Мерцедес Вито“, с ДК [рег.номер на МПС], гражданска отговорност на когото е била застрахована при касатора. Касаторът намира въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Излага оплаквания, че съдът не е решил правилно въпроса за приноса на пострадалата за ПТП, който следва да бъде определен поне на 50%. Тя е поела неоправдан риск и е липсвала неотложна причина да се движи по платното за движение. Същевременно от въззивния съд не са били обсъдени оплакванията на касатора в подадената въззивна жалба, включително относно съпричиняването. Присъденото обезщетение не кореспондира на икономическите условия на живот в страната. Касаторът иска да бъде допуснато касационно обжалване и въззивното решение да бъде отменено или присъденото обезщетение – намалено. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулираните въпроси са: 1.) Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя? Касаторът счита, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968г., както и с решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 103 от 02.11.2020г. по т.д. № 2181/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 240 от 15.01.2019г. по т.д. № 518/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. 2.) При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: а) възприетия за справедлив размер на обезщетение от 180 000 лева в полза на Ц. П. Ц. и относно: б) възприетия процент съпричиняване от пострадалия в ПТП (неправилно невъзприет принос на пострадалата) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към което да приложи относимите материалноправни норми? Касаторът се позовава на практика на ВКС относно процесуалните задължения на въззивния съд, обективирана в решения и определения, постановени по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., т.д. № 799/2011г. на ВКС, ТК, ІІ то., т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., т.д. № 2687/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Посочена е и практика по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/1963г., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 43 от 16.04.2008г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. От насрещната страна по жалбата Ц. П. Ц. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от застрахователното дружество част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да отмени частично и потвърди частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че в ранния следобед на 30.12.2022г. в [населено място] при управление на товарен автомобил марка „Мерцедес“, модел „Вито“, с ДК [рег.номер на МПС] водачът Н. В. Н. е причинил пътнотранспортно произшествие, от което е последвала смъртта на пешеходката Р. Н. Ц., тогава на 65 години. Водачът влязъл на заден ход на паркинг, намиращ в[жк], за да паркира по удобен за тръгване начин. Поради това, че не се убедил, че пътят зад превозното средство е свободен, както и не изпълнил задължението си непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство (нарушения на чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП), той застигнал с управлявания автомобил и блъснал в гръб пешеходката, която отивала на работа в близък магазин. Р. Н. Ц. паднала на земята по корем и при продължилото движение на автомобила назад останала под него. В последствие била освободена, но получила тежка съчетана травма, в резултат на която на 05.01.2023г. починала. Причината за настъпване на смъртта била сърдечна тампонада при посттравматичен перикарден излив, като усложнение на тежка гръдна травма в рамките на съчетаната травма. Виновното противоправно поведение на Н. В. Н. е било прието за установено въз основа на влязлата в сила присъда № 19 от 07.11.2023г. по н.о.х.д. № 388/2023г. на Окръжен съд – Разград, с която водачът е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 2, ал. 1 от НК (чл. 300 от ГПК). Обстоятелствата относно механизма на ПТП са били потвърдени и от изслушана пред Окръжен съд – Разград съдебна автотехническа експертиза. Ищецът, на 68 години към датата на пътния инцидент, е бил съпруг на починалата. Имали дългогодишен брак (близо 50 години), две дъщери и внуци. Живеели в апартамент в [населено място], след като поради сърдечно заболяване ищецът се прибрал от село, където няколко години гледал животни. За отношенията между съпрузите и поведението на ищеца след смъртта на Р. в първоинстанционното производство бил разпитан като свидетел техен близък и съсед. Съгласно показанията му след смъртта на съпругата си ищецът се затворил в себе си, тъгувал. Изслушана е била също съдебна също психологическа експертиза. Съгласно заключението на вещото лице - психолог смъртта на Р. Н. Ц. била за ищеца стресогенно събитие, довело до състояние с характеристики на остра стресова реакция - психичен стрес, което на фона на личностни характеристики (свръхчувствителност, емоционална нестабилност) са довели до разгръщане на стресовата реакция с високо ниво на безпокойство, тревожност, усещане за уязвимост и загуба. Не е било спорно, че ответникът е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно товарния автомобил „Мерцедес“, като преди образуване на делото от застрахователното дружество доброволно е била платена сумата от 50 000 лева обезщетение за претърпените от Ц. П. Ц. неимуществени вреди. Според въззивния съд са били дължими 180 000 лева обезщетение, или при приспадане на платените от застрахователя 50 000 лева, искът по чл. 432, ал. 1 от КЗ е бил счетен за основателен за размера от 130 000 лева. Акцентирано е, че ищецът и пострадалата жена са споделяли живота си в продължение на почти 50 години. Връзката им била здрава и хармонична, съществували са силна емоционална привързаност и любов. До последно починалата полагала труд и допринасяла за семейното благосъстояние. Загубата причинила на ищеца тежко емоционално страдание. Касаело се е за ограничения в общуването, негативно световъзприемане и песимистична перспектива. При възрастта на ищеца той трудно би могъл да изгражда занапред идентични семейни отношения. Поради това, според въззивния съд, размер на обезщетение от 180 000 лева съответства на степента на претърпените страдания и може в най-близка степен да овъзмезди по размер загубата, която е настъпила. При приети за съответни от първоинстанционния съд 160 000 лева обезщетение (или дължими 110 000 лева с оглед частичното плащане), първоинстнационното решение е било частично отменено с присъждане допълнително на сума от 20 000 лева. В останалата част решението на Окръжен съд – Разград е било потвърдено. За основателно е била приета претенцията на лихва за забава от 03.05.2023г. до окончателното плащане. Възражението на застрахователя за съпричиняване, направено с отговора на исковата молба и поддържано в подадената въззивна жалба, с която първоинстанционното решение в осъдителната му част е било обжалвано изцяло, е било прието за неоснователно. Според застрахователното дружество пешеходката не се е движила по тротоара, а по пътното платно, като преди да навлезе внезапно при ограничена видимост на платното за движение, не се е съобразила с приближаващите се пътни преводни средства и е удължила ненужно пътя и времето за преминаване по пътното платно. Такива обстоятелства, според въззивния съд, не са били установени. Не е било установено противоправно поведение на пострадалата. В този смисъл е била кредитирано заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, съгласно което в конкретно създалата се ситуация Р. Н. Ц. не е имала възможност да възприеме движещия се зад гърба й на заден ход товарен автомобил и не е могла да реагира по никакъв начин, за да се предпази от удара. Тя се е движила в района на паркинг по най-късия маршрут до месторабота, когато не е имало движещи се МПС, което да представляват опасност, с която е следвало да се съобразява. В района на паркинга не е имало изградени тротоари, пешеходни алеи и пешеходни пътеки, нито е имало сигнализирани забрани за преминаване на пешеходци. Това се е установявало и от присъдата на наказателния съд - нарушението на правилата на ЗДвП е било само от страна на водача на товарния автомобил. При тези установени обстоятелства вторият поставен от касатора процесуалноправен въпрос в първата си част не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съгласно изискванията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Това е, тъй като въпросът е основан на обстоятелства, каквито няма по делото - приет от първоинстанционния съд справедлив базов размер на обезщетение от 180 000 лева и подадена от застрахователя въззивна жалба, съдържаща оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост срещу това обезщетение, по които въззивният съд да дължи произнасяне. Във втората си част въпросът отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той е относно задължението на въззивния съд да отговори на доводите и оплакванията във въззивната жалба, като в тази връзка обсъди и доказателствата по делото. Според касационната жалба на застрахователното дружество въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил доводите на страната в подкрепа на заявеното възражение за съпричиняване. Не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се установява противоречие на въззивното решение със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), нито казуалната практика на този съд в посочените от касатора съдебни решения. От въззивния съд е обсъдено възражението на касатора за съпричиняване, но то е прието за неоснователно основно въз основа на заключението на съдебната автотехническа експертиза. По правило правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд във връзка с възражението по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационно обжалване. Във връзка с въпроса касаторът се позова и на съдебна практика на ВС и ВКС по приложението на материалноправната разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Не се установява въззивното решение да е в противоречие с тази практика. Съгласно т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС, посочено от касатора, но и т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022г. по тълк. дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато със свое противоправно поведение (действие или бездействие) пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Това тълкуване се поддържа и в практика на Върховния касационен съд. В случая въззивният съд е приел, че не е налице противоправно поведение на Р. Н. Ц.. Тя не е била длъжна и не е можела да възприеме движещия се зад гърба й на заден ход товарен автомобил. В района на паркинга, където е станал пътният инцидент, не е имало специално определени места за преминаване на пешеходци. Не е имало и забрана за такова преминаване. Изцяло отговорен за инцидента, според въззивния съд, е водачът на товарния автомобил, в който смисъл е и била и присъдата на наказателния съд. Първият въпрос на касатора (материалноправен) във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. С решението си въззивният съд е определил и присъдил обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Според застрахователното дружество обезщетението е завишено - то не съобразява и не оценява релевантните за случая обстоятелства. Не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по този въпрос също не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд. На въпроса е даден принципен отговор в Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) и този отговор се отнася и за случаи на търсено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък (съпруг) при пътнотранспорно произшествие. Съгласно постановлението, при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при причиняване на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. Задължението за установяване и посочване на конкретните обективно съществуващи обстоятелства е поради това, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, а понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. Въз основа на оценката на конкретните обстоятелства съдът заключава какъв размер обезщетение по справедливост да присъди, за да се постигне пълно обезщетяване на действителните вреди, резултат на увреждането. Трайно и непротиворечиво в практиката на Върховния касационен съд, включително посочените от касатора съдебни решения, се поддържа, че при приложение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът е длъжен да анализира и извърши комплексна оценка на обстоятелствата по делото, за да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост с оглед и на икономическите условия към датата на увреждането. В случая, за да постанови решението си, въззивният съд е посочил всички относими обстоятелства и е определил размер на обезщетението съответно на тези обстоятелства, съобразявайки датата на смъртта на пострадалата при пътния инцидент - 2023г. По-конкретно са взети предвид близките, хармонични отношения между пострадалата и нейния съпруг, които са били свързани в брак, продължил около 50 години, през което време са отгледали деца и внуци; възрастта на починалата (65 години); загубата на морална и финансова опора за съпруга - ищец, който е страдал от сърдечно заболяване; възрастта му (68 години), при която е трудно мислимо психическите преживявания да бъдат отработени и да бъде изградена връзка с подобно съдържание; реалните психически страдания за ищеца, който се е самоограничил в общуването, поради чувствата на тъга и уязвимост. При посочената съдебна практика на Върховния касационен съд, за която не се установява да е неправилна или неактуална, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна. С подадения отговор на касационната жалба адвокат Н. Н. Д., процесуален представител на Ц. П. Ц., е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съгласно уговорка между страните за предоставена безплатна правна помощ. С оглед обжалваемия интерес по делото, фактическата и правна сложност на спора и конкретно извършените от адвоката действия следва да бъде присъдено възнаграждение от 1 300 лева (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК). Воден от горното съдът