Определение № 1881 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2176/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Илвес“ ЕООД, гр. Велинград, срещу определение № 131 от 14.03.2023 г., поправено с определение № 215 от 24.04.2023 г., постановени по в. ч. гр. д. № 123/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което след отмяна на определение № 893 от 15.12.2022 г. по гр. д. № 568/2022 г. на Велинградския районен съд на основание чл. 248 ГПК е изменено определение № 487 от 18.07.2022 г., с което е прекратено производството по делото и жалбоподателят е осъден да заплати на М. М. С. направените от последния разноски в общ размер на 1418 лв. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Ответникът по жалбата М. М. С. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 568/2022 г. по описа на Велинградския районен съд е образувано по искова молба на М. М. С. против „Илвест“ ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че дружеството не е титуляр на право на ползване върху 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор ***. Ищецът e обосновал правния си интерес с твърдението, че е придобил собствеността на 1/2 ид. част от процесния имот, дарен му през 2021 г. от неговия чичо М. Г. С., а през 2022 г. неговият праводател е сключил с ответното дружество договор за учредяване на вещно право на ползване върху целия имот без участието на ищеца като собственик на 1/2 ид. част от имота. С разпореждане от 01.07.2022 г. Велинградският районен съд е оставил исковата молба без движение за внасяне на държавна такса и за вписването й, като на 06.07.2022 г. ищецът е представил доказателства за платена държавна такса и на 18.07.2022 г. исковата молба е вписана. Междувременно на 15.07.2022 г. ищецът е подал нова молба, в която е заявил, че при извършена справка в Имотния регистър установил, че ответното дружество се е отказало от учреденото в негова полза вещно право на ползване и е оттеглил предявения иск на основание чл. 232 ГПК. Със същата молба е поискал да му бъдат присъдени разноските, направени за завеждането на делото. При така установените факти въззивният съд е приел, че съгласно константната практика на ВКС, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, ищецът има право на направените разноски. В настоящия случай ответното дружество е дало повод за завеждане на делото, тъй като е сключило договор за учредяване в негова полза на вещно право на ползване върху чужд имот с несобственик, а отказът от правото на ползване е направен след завеждането на делото, поради което съдът е приел молбата на ищеца по чл. 248 ГПК за основателна. За ирелевантен за разпределение на отговорността за разноските е приет въпросът дали ответникът е бил подведен да сключи договора от трето, неучастващо в исковото производство лице. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: При положение, че ищецът преди завеждане на делото не е уведомил ответника за извършеното прехвърляне на 1/2 ид. част от процесния имот, по който се явяват съсобственици със същия и е направено признание на иска, осъществена ли е хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане в обжалваното определение и няма обуславящо изхода на спора значение, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Освен това, константна е практиката на ВКС, обективирана в определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., определение № 300 от 20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г., IV г. о., определение № 626 от 20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г., IV г. о., определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г. о., определение № 388 от 11.07.2017 г. по ч. т. д. № 831/2017 г., II т. о. и др., приемаща, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и в хода на производството е направено оттегляне или отказ от иска, обусловени от новонастъпили обстоятелства, независещи от ищеца, а възникнали в резултат действия на ответника, извършени след подаване на исковата молба и водещи до отпадане необходимостта от съдебна защита на заявеното като спорно право, е допустимо при прекратяване на производството, в отклонение от правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, съдът при разпределяне тежестта за разноските да съобрази причините за прекратяването и да изследва по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК дали нуждата от съдебна намеса не е отпаднала в резултат на извънпроцесуалното поведение на ответника, който е дал повод за предявяването на иска. Въззивното определение е съобразено с тази практика, поради което основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Липсва противоречие и с посоченото от касатора определение № 646 от 07.11.2017 г. по ч. т. д. № 2565/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., тъй като с него е разгледана различна хипотеза, при която ответникът не е дал повод за завеждане на иска, тъй като вземането на застрахователя по регресния иск по чл. 274, ал. 1 КЗ (отм.) става изискуемо с поканата за изпълнение. Постановяването на обжалваното определение в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 TP № 1/2009 г на ОСГТК на ВКС предпоставки. Касаторът не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Както бе посочено по-горе, по приложението на чл. 78 ГПК е налице практика на ВКС, с която обжалваният съдебен акт е съобразен. Определението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Разноски в производство за разноски, каквото е настоящото, не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,