Определение № 1066 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3064/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. Ц. Д., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. Г. срещу решение № 275/26.05.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 170/2024 г. на Врачанския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 172/10.04.2023 г. по гр. дело № 965/2022 г. на Козлодуйския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в [населено място] (ОДМВР-Враца) осъдителен иск с правно основание чл. 179, ал. 4 от ЗМВР за заплащане на сумата 6 831.99 лв., претендирана като дължимо, но неизплатено допълнително възнаграждение за периода 15.07.2019 г. - 15.07.2022 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, Д., изготвено също от адв. Г., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите, и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период; 2) може ли в договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР и приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договарят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си и задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер; 3) имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения, и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер; 4) имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт; 5) длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. „г“ от РМС № 282/15.07.1993 г., или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения; ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаването, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер; и 6) имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ „Козлодуй“ между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР-Враца, съответно – договор №[ЕИК]/12.06.2017 г. и договор №[ЕИК]/20.05.2024 г. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. Ответната ОДМВР-Враца, чрез процесуалния си пълномощник юрк. Д. М., в отговора на касационната жалба излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и за неоснователност на жалбата. Третото лице – помагач на ответника – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД не е подало отговор на касационната жалба. В мотивите към въззивното решение, окръжният съд е приел за безспорни обстоятелствата, че през процесния период 15.07.2019 г. - 15.07.2022 г. главните страни по делото са били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „инспектор” в Районно управление (РУ) „АЕЦ Козлодуй“ към ответната ОДМВР-Враца и е имал статут на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1, предл. 1 от ЗМВР, както и че за процесния период ищецът е получил допълнително възнаграждение по силата на РМС № 282/15.07.1993 г. и договори за охрана на стратегическия обект „АЕЦ Козлодуй” ЕАД, сключени в изпълнение на същото РМС, в размер 60 % от минималната работна заплата (МРЗ). Съдът е посочил, че за процесния период ищецът претендира заплащане на допълнително възнаграждение в размер на разликата до твърдяното, да му е дължимо, допълнително възнаграждение в размер на 100 % от МРЗ. По оплакванията и доводите на жалбоподателя-ищец въззивният съд е приел следното: Намерил е за неоснователно оплакването, че първоинстанционният съд смесил двете правни отношения по чл. 92 от ЗМВР и по чл. 158 и чл. 159 от ЗМВР, като е мотивирал този извод със следните съображения: Чл. 92, ал. 1 от ЗМВР урежда особена хипотеза, при която, въз основа на сключен договор, МВР предоставя услуга по охрана на обекти с особен статут, сред които са стратегическите обекти от значение за националната сигурност, за която получава възнаграждение. „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД е стратегически обект от значение за националната сигурност, съгласно ПМС № 181/20.07.2009 г., по отношение на който може да бъде осъществявана охрана от полицейски органи, въз основа на сключен договор с МВР, съгласно чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и съгласно ПМС № 3/10.01.2013 г. Въззивният съд е установил, че в случая са сключени договор №[ЕИК]/12.06.2017 г. и договор №[ЕИК]/20.05.2024 г. и допълнителни споразумения към тях за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ „Козлодуй“, ведно с приложения, общи условия на договора и типова калкулация за услугата по чл. 92, ал. 3 от ЗМВР. Съдът е приел, че в тях ясно е посочен начина, вида и периодичността на плащане на допълнителното възнаграждение, както и реда за определяне на размера му – чрез работна група и впоследствие с вътрешни правила по РМС № 282/15.07.1993 г., утвърдени със заповед № АД-1960/16.07.2019 г., заповед № АД-2630/14.09.2021 г. и заповед № АД-1566/03.06.2022 г. на изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, с които ответната ОДМВР-Враца е изразила съгласие. С оглед така установеното, окръжният съд е приел, че в случая са налице две самостоятелни правоотношения – от една страна е налице служебно правоотношение между ищеца и ответната ОДМВР-Враца, а от друга страна е налице облигационно правоотношение между ответника и неговия помагач по делото „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, произтичащо от сключените помежду им договори за охрана от полицейски органи. Приел е и че първото правоотношение възниква на основание чл. 92, ал. 8, във вр. с ал. 1 от ЗМВР, като служебното положение и статутът на държавните служители, назначени на това основание, се урежда от ЗМВР и съгласно чл.чл. 176-179 от ЗМВР, на държавните служители в МВР се дължат основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, в т.ч. и посочените в чл. 179, ал. 4 от ЗМВР други възнаграждения в случаи, определени със закон или с акт на МС. Съдът е приел, че задължена страна по служебното правоотношение за заплащане на основното и на допълнителните възнаграждения е съответната структура по чл. 37 от ЗМВР, която в случая е ответната ОДМВР-Враца. Приел е, че второто правоотношение възниква на основание чл. 92, ал. 4, във вр. с ал. 1 от ЗМВР и произтича от сключен договор за услуга, по силата на който възложителят „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД заплаща възнаграждение за предоставената му от изпълнителя ОДМВР-Враца услуга. Съдът е намерил още, че самостоятелният характер на тези отношения е относителен, тъй като компонент от общата цена по договора за охрана, която възложителят дължи на изпълнителя, е възнаграждението за служителите на МВР, осъществяващи тази охрана. Приел е, че това възнаграждение се определя от министъра на вътрешните работи (МрВР) в утвърдена от него таблица за средномесечна цена на услугата за охрана на обекти, извършвана от полицейските органи по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР, и е залегнало в колона 4 на приложение № 4 към договора – ценова таблица, а в колона 5 на същото приложение, като част от цената на услугата е посочено допълнителното възнаграждение по РМС № 282/15.07.1993 г. и следователно, дължимите възнаграждения на служителите на МВР представляват част от цената на услугата, която „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД дължи на ОДМВР-Враца. От друга страна окръжният съд е приел, че фактът, че цената на услугата се заплаща от възложителя „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД не означава, че същият изземва от МВР функциите на работодател на полицейските служители – между двете правоотношения е налице връзка, произтичаща от начина, по който се определят възнагражденията на служителите на МВР, която обаче не променя правата и задълженията в служебното правоотношение между главните страни по правния спор, а именно – задължено лице за изплащане на дължимите възнаграждения на ищеца си остава ответната ОДМВР-Враца. Аргумент в подкрепа на този извод съдът е извел и от разпоредбата на чл. 92, ал. 9 от ЗМВР, според която приходите и разходите от дейността на МВР по ал. 1 и 3, в това число и приходите от договорите за охрана от полицейски органи, включително и на стратегически обекти от значение за националната сигурност, се отчитат по бюджета на МВР, което означава, че цената на услугата по сключваните между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР-Враца договори за охрана, в която се включват и възнагражденията на служителите на МВР, които осъществяват охрана на централата, се превежда от възложителя „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД по бюджета на МВР, но изплащането им на служителите се дължи от ОДМВР-Враца. На следващо място въззивният е обсъдил доводите на ищеца, че процесната претендирана разлика над изплатеното му за процесния период допълнително възнаграждение за прякото му участие в осъществяване защитните дейности на централата, му се дължи по силата на служебното му правоотношение с ответната ОДМВР-Враца, на основание т. 6, б. „г“ от РМС № 282/15.07.1993 г. и чл. 179, ал. 4 от ЗМВР. В тази връзка съдът е приел, че в случая не са приложими общите норми, тъй като е налице специален закон – чл. 179, ал. 1 от ЗМВР, в който е предвидено допълнително възнаграждение за нощен труд, като реда и условията са определени в наредба на МрВР, а техният размер – със заповеди (за този свой извод съдът се е позовал на практиката на ВКС). Приел е още, че плащането на допълнително възнаграждение по т. 6, б. „г“ от РМС № 282/15.07.1993 г. действително е нормативно уредено задължение за „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, но неговият конкретен размер не е определен в нормативната уредба. Отново е изтъкнал, че като възложител по договора „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД не изземва от МВР функциите на работодател на полицейските служители, ангажирани с изпълнението на предмета на договорите, а единствено заплаща цена на предоставената услуга, включително и нормативно уредените допълнителните възнаграждения, но в размери, договорени между страните по договора. С оглед това е достигнал до извода, че средствата за заплащане на възнагражденията по РМС № 282/15.07.1993 г. са собственост на възложителя по договора, и след като размерът им не е нормативно уреден, то негово право е да определи този размер в границите, за които е постигнато съгласие с изпълнителя- работодател. Въззивниият съд е посочил и че в исковата молба и във въззивната жалба ищецът се позовава, като основание за процесното плащане, на т. 6, б. „г“ от РМС № 282/15.07.1993 г., но е приел, че всъщност основанието е по т. 6, б. “в“ от РМС № 282/15.07.1993 г., визиращо поощряване на служителите на МВР при изпълнение на възложените им защитни дейности, като е намерил, че и на това основание исковата претенция е неоснователна. За този свой извод съдът е изложил съображения, че съгласно приетите вътрешни правила, ежемесечно изпълнителят ОДМВР-Враца, чрез своето подразделение РУ „АЕЦ-Козлодуй“ е изготвял и предоставял на определената работна група обобщени доклади и списъци, в които са посочени претендираното и дължимото се на служителите му възнаграждение за изпълнението на договорите, чрез осъществяването на охраната, които са подписвани от началника на РУ „АЕЦ – Козлодуй“, който е присъствал на заседанията на работната група и е подписвал изготвения протокол. Работната група, съгласявайки се с направените от началника на РУ „АЕЦ-Козлодуй“ предложения, е приемала обобщени доклади и е предлагала да се изплатят посочените в тях възнаграждения на служителите на управлението за съответните месеци. Всички съставени протоколи с изготвените предложения са били утвърдени от ръководителите на страните по договора – изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и директора на ОДМВР-Враца. Съдът е установил, че по този ред са били определени и утвърдени, и допълнителните парични възнаграждения „поощрение“, полагащи се на служителите на РУ „АЕЦ Козлодуй“ за исковия период, поради което е намерил за неоснователни и възраженията на ищеца относно законосъобразността на определяне състава и структурата на работната група, както и на механизма за определяне размера на индивидуалните допълнителни възнаграждения. В тази връзка съдът е приел и че основа за изчисляването им е МРЗ или определен процент от нея – според заеманата длъжност, както и че същите са с постоянен характер, като всеки, който е отработил работните дни за месеца, получава еднакъв размер – 60 % от максимално определените с договора размери – според заеманата длъжност – от една МРЗ, от 70 % от МРЗ и т.н., т.е. служителете получават допълнителното възнаграждение за прякото си участие в защитните дейности на централата. При така приетите за установени в договорите и във вътрешните правила цели – мотивиране и поощряване на служителите на МВР при изпълнение на дейността им в АЕЦ „Козлодуй“, в зависимост от личния принос на всеки от тях и резултатите от защитната дейност, въззивният съд отново е достигнал до извода, че претендираното по делото допълнително възнаграждение има пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и основанието за дължимост на същото е по чл. 179, ал. 4 от ЗМВР, във вр. с т. 6, б. „в“ от РМС № 282/15.07.1993 г., а именно – поощрение на служителите на МВР за положен труд по охраната на АЕЦ „Козлодуй“. Предвид гореизложеното и въз основа заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, окръжният съд е приел, че на ищеца е изплатено в пълен размер дължимото му се за процесния период допълнително възнаграждение, а именно – 60 % от МРЗ, с изключение на отделни месеци, в които ищецът е бил награден, когато е получил по-висок размер на допълнителното възнаграждение – 80 % от МРЗ за месец юли 2019 г. и 100 % за месец декември 2020 г., или е бил наказан, поради което не е получил допълнително възнаграждение – за месец юни 2022 г. В заключение въззивният съд е намерил, че исковата претенция с правно основание чл. 179, ал. 4 от ЗМВР за присъждане на допълнително възнаграждение в по-голям размер от изплатения на ищеца за процесния период, е неоснователна, поради липса на нормативно, договорно или по друг правнозначим начин уредено задължение за това. По наведените от страна на касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Видно от изложените мотиви към въззивното решение, окръжният съд по никакъв начин не е обсъджал и не е давал отговор на никой от първите пет правни въпроса, поставени в изложението към касационната жалба, респ. – тези въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето на предявения по делото иск по чл. 179, ал. 4 от ЗМВР. Това е така, защото тези въпроси стоят изцяло извън предмета на правния спор по делото, очертан с исковата молба на касатора. В нея не са изложени твърдения и доводи, претендираното по делото допълнително възнаграждение (претендираната разлика между изплатеното такова и твърдяния му дължим размер) да се дължи от ответната ОДМВР-Враца на касатора-ищец, поради това, че органът по назначаването не е изпълнил свое задължение да запознае подчинените си служители (включително ищеца) с критериите, по които се определя и изплаща това възнаграждение, или поради това, че е било нарушено такова право на информация на държавните служители или тяхно право да участват чрез възражение или обжалване в процедурата по определяне размера на възнаграждението (каквато е постановката на първия, третия и четвъртия въпрос), или поради това, че органът по назначаването не изпълнил свое задължение за мотивиране на свой акт за определяне размера на възнаграждението (петия въпрос), или поради това, че в процесните договори по чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и приложенията и анексите към тях възложителят и изпълнителят (ответникът и неговият помагач по делото) са уговорили неизгодни за държавните служители условия относно възнаграждението им (втория въпрос). Като стоящи извън предмета на делото и необуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, тези пет правни въпроса са и без никакво значение за изхода на материалноправния спор между страните, поради което не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Макар това да е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по тези пет правни въпроса (т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), същите не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото от принципните правни положения, че от неизпълнението на субективни правни задължения и/или от нарушаването/накърняването на субективни права, включително чрез договаряне на неизгодни условия за изплащане на възнаграждение в полза на трето за договора лице (каквито са постановките на въпросите в първата част от формулировките им), като гражданскоправна последица би могло да настъпи единствено възникване на право на обезщетение за вреди, ако такива са били причинени като пряко следствие от съответното неизпълнение на задължение и/или нарушено/накърнено субективно право, то ясно следва и отговорът, че като правна последица не би могло да настъпи увеличаване на размера на дължимо възнаграждение (каквито са постановките на въпросите в последната част от формулировките им). Отговорът на шестия правен въпрос, поставен от страна на касатора, изисква обсъждане и тълкуване на конкретно писмено доказателство по делото – приложение № 4 „Ценово предложение“ към договор №[ЕИК]/12.06.2017 г. и договор №[ЕИК]/20.05.2024 г., т.е. това е въпрос по съществото на правния спор по делото, а не абстракто формулиран материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързан с тълкуването на правна норма, който (респ. отговорът му – също абстрактен) да е от значение за изхода на правния спор по делото. Поради това и този правен въпрос не удовлетворява както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, респ. – не дава възможност да бъде обсъждан в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство – като основание за допускане на касационното обжалване. Този въпрос би могъл да бъде разглеждан от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК – с касационното решение, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Не е налице и наведеното от страна на касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Според жалбоподателя, въззивното решение било очевидно неправилно в частта му по иска по чл. 179, ал. 4 от ЗМВР, в която „…се утвърждава възможността на работодателя да въвежда и прилага правила за определяне на елементи от месечните възнаграждения с постоянен характер на служителите си, без да ги уведоми за тези правила и критериите в тях, както и без да им даде възможност да се защитят срещу такова определяне на възнаграждение в по-нисък от максималния размер“. Както стана ясно и от изложеното по-горе, тези доводи, поддържани в касационната жалба на ищеца и изложението към нея, стоят извън предмета на правния спор по делото и въззивният съд не се е произнасял по тях. Освен това, съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи и че също съгласно константната практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25, ал. 1 от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 200 лв.