Определение № 60375 от 22.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 697/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на околната среда и водите против решение № 2881 от 23.12.2019г. по в.т.д. № 3978/2019г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 673/10.04.2019г. по т. д. № 2567/2017г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени исковете по чл.55, ал.1, предл. 3-то ЗЗД на Министерство на околната среда и водите против „Аквахим “ АД за заплащане на сумата 35 640 лева - представляваща платен на отпаднало основание аванс по договор № Д-30-111/15.09.2014г. за изготвяне на методика относно инвентаризацията на емисиите, заустванията и загубите на приоритетни вещества и някои други замърсители, и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане на главницата, както и за заплащане на 3 306,60 лева - мораторна лихва върху сумата 35 640 лева за периода от 23.09.2016г. до датата на исковата молба. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че претенцията му произтича от договор за обществена поръчка, която е следвало да се изпълни на два етапа и до датата, на която е следвало да се осъществи втори етап, ответникът не е предоставил финален етап на методиката, поради което ответникът е бил уведомен за прекратяването на договора. Намира за неправилно приетото от съда, че страните по сключения договор не са уговорили прекратителен срок. Съответно намира, че в случая чл.269 ЗЗД е неприложим, тъй като договорът е прекратен с изтичане на срока, съответно с получаване на изрично изявление за прекратяването му –писмо изх.№ 95-001623/07.09.2016, изпратено до „Аквахим“ АД. Претендира направените по делото разноски. Ответникът по касацията и по делото, „Аквахим“ АД, [населено място], в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно - основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивната инстанция е приела за безспорно по делото, а и установено от писмените доказателства, че между страните е сключен валиден договор № Д-30-111/15.09.2014г., в който е възложено на изпълнителя да извърши „изготвяне на методика относно инвентаризацията на емисиите, заустванията и загубите на приоритетни вещества и някои други замърсители“. Съгласно клаузите на договора, ответникът е следвало да извърши договорената работа на два етапа: първи етап (предлагане на специфични подходи, избор на подходящи модели, изработване на стратегия при липса на практически аналитични данни) - до три месеца от сключване на договора и втори етап (изготвяне на финален вариант на методика и тестване) - до пет месеца от сключване на договора. Според чл.6, ал.7 от договора, всеки етап се счита за изпълнен с представяне на протокол за приемане на съответния етап от комисията, действаща от името на възложителя, а тя съставя такъв в 15-дневен срок от датата, на която с приемно-предавателен протокол изпълнителят е предал работата по съответния етап. Уговорена е възможност комисията да прави бележки по констатирани пропуски и недостатъци в 15-дневен срок от подписване на приемно-предавателния протокол, с който изпълнителят предава съответния етап от работата. Спорът, както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивния съд е сведен до претенцията на ищеца за връщане на авансово платената сума на отпаднало основание, обосновано с настъпването на две обстоятелства - прекратяване на процесния договор за изработка, поради изтичане на срока му, и частично неизпълнение от страна на ответника на възложената му работа, чиято стойност ищецът оценява на претендираната сума, изплатена авансово, наред с междинно плащане от 47 520 лева с ДДС, покриващо извършената по договора работа. За да потвърди отхвърлителното решение на първата инстанция, решаващият апелативен състав напълно е споделил правните изводи на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Софийски градски съд. Същевременно, след извършен самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, въззивният съд е констатирал, че в нито една от цитираните клаузи на договора за изработка не се установява да са уговорени прекратителни срокове. Не е уговорен период от време, след изтичането на който се погасява правната връзка, възникнала от договора, въпреки че в чл.21 от същия страните са предвидили прекратяване с изтичането на срока му. Страните не са договорили срок, в който договорът да действа и при изтичане на който да се прекрати облигационното правоотношение, възникващо от него. Посочил е, че процесният договор е за изработка, поради което се прекратява с изпълнението на задълженията и на двете страни. Според съда, липсва взаимно съгласие на страните за прекратяване на договора или изявление за развалянето му, поради неизпълнение. Не се установява ищецът да е уведомил ответника за прекратяването на договора. Въз основа на първоначалното и допълнителното заключение на ССЕ, неоспорени от страните, е прието за установено, че ищецът е заплатил на ответника с платежно нареждане от 17.09.2014г. сумата 35640 лева, дължима като авансово плащане по процесния договор, от които 5 940 лева са ДДС. Това и всички останали плащания по процесния договор са направени с начислено ДДС, като начисленото ДДС по авансовото плащане е преведено по банков път. Възприетата от съда СТЕ дава заключение, че изготвената от ответника методика, предадена на 22.12.2015г. с финален доклад, в по-голямата си част съответства на договореното и описаните в т.2 от договора дейности са изпълнени. Поради оспорването на същата от ищеца е изслушана тройна експертиза, която е дала идентично заключение с това на единичната експертиза. Същевременно съдът въз основа на изслушаната пред първа инстанция комплексна експертиза е констатирал, че дори и да се приеме, че договорът е прекратен и е изпълнен само първия етап от него, тъй като стойността на работата по първи етап е в размер на 69 598 лева без ДДС, платените 69 300 лева без ДДС не покриват работата дори по този етап. Същевременно решаващият състав е изложил съображения, че в случая може да намери приложение разпоредбата на чл.269, ал.2 ЗЗД, според която, при прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение, поради което, дори и да се приеме, че договорът е прекратен с изтичане на срока му, възложителят дължи да заплати на изпълнителя извършената работа, а тя надвишава по стойност платените 70% от цената по договора. Поради изложеното, въззивната инстанция е достигнала до извода на първоинстанционния съд, че ответникът не дължи връщане на платения му аванс на отпаднало основание, поради което искът по чл.55, ал.1 предл. 3-то ЗЗД се явява неоснователен и като такъв е отхвърлен, ведно с акцесорната претенция за законна лихва за забава. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Общата забрана на чл.43, ал.1 от ЗОП /отм/, действал към датата на сключване на процесния договор, за изменението на отделните разпоредби на договора за обществена поръчка /включително и изменението на срока на договора/ не обхваща ли също и договорите за изработка?; В този смисъл правните изводи на САС, че процесният договор се прекратява след изпълнението на задълженията на двете страни по него, независимо от обстоятелството, че в самия договор страните са предвидили прекратяване с изтичане на срока му, не представлява ли нарушение на разпоредбата на чл.43, ал.1 от ЗОП /отм./?; 2.1/ Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?; 2.2./ Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ЗЗД за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.272 от ЗЗД освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?; Във връзка с тези въпроси касаторът твърди, че атакуваният акт е постановен в противоречие с: решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010 на II т. о. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 по гр.д.№ 862/2011 на IV г. о. на ВКС, решение № 127/05.04.2011г. по гр.д.№ 1321/2009 на IV г.о. на ВКС, решение № 554/08.02.2012г. по гр.д.№ 1163/2010 на IV г.о. на ВКС и решение № 194/18.06.2013г. по гр.д.№ 1100/2012 на IV г.о. на ВКС; 3.1/ Допустимо ли е да бъде сключен договор за изработка по реда на специалния Закон за обществените поръчки, при който изобщо да не бъде договорен краен срок за изпълнението му, като отчитаме спецификата на самия договор, предмета му и вида на разходваните средства?; 3.2/ Договореният срок на изпълнение не следва ли да се счита и за срок, с изтичането на който се погасява и облигационното правоотношение, възникнало между страните по договора?; Не следва ли при тълкуване общата воля на страните, по реда на чл.20 ЗЗД да се изхожда, както от спецификата на самия договор, а така и от спецификата на възложителя по него, с оглед максимална защита на държавния интерес?, 3.3/ В случаите, в които не е налице яснота за характера на договора – срочен или безсрочен, както и липсва изрична клауза за прекратяване на сключения между страните договор, а също и в самото съдържание на договора няма изрично посочване на срок, нито е изрично посочено, че договорът се счита за безсрочен, но срокът е все пак определяем, не следва ли от съдържанието на договора и при тълкуването му по чл.20 ЗЗД да се изведе извод, че договорът е сключен за срока на изпълнение на договорените в него етапи на действие?; 3.4/ При договор с предмет предоставянето на следната услуга: „Изготвяне на методика относно инвентаризацията на емисиите, заустванията и загубите на приоритетни вещества и някой други замърсители“ уговорената работа следва ли да бъде изпълнена в цялост, за да бъде полезна на възложителя и да е годна за предвиденото в договора предназначение. Твърди се, че произнасянето по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като е налице непълнота на приложимите правни норми и липсва съдебна практика по тях относно изпълнението на договорите по Публичната инвестиционна програма „Растеж и устойчиво развитие на регионите“?; 3.5/ Приложима ли е разпоредбата на чл.269, ал.2 ЗЗД, когато не са налице предпоставките по чл.269, ал.1 ЗЗД. 4/ Намира, че съдът не е приложил точно процесуалния закон, тъй като в противоречие с практика на ВКС /решение № 463/25.05.2010 по гр.д.№ 1261/2009 на IV гр.о. на ВКС, решение № 375/26.10.2011 по гр.д.№ 931/2009 на IV гр.о. на ВКС и решение № 230/24.07.2012 по гр.д.№ 978 на III гр.о. на ВКС/ въззивният съд е приел за обективни, компетентни и безпристрастни приетите по делото експертизи, без да съпостави същите с всички изнесени по делото факти, със събрания доказателствен материал, с оспорванията на страните, като не обсъжда и депозираните пред съда обяснения на вещите лица при приемане на заключенията.“ Във връзка с въпроси № 3.1.- 3.5 касаторът се позовава на наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по останалите въпроси – на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят счита, че е налице и предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на решението до касация, предвид следното: . Въпросите /под № 1/ за приложение на забраната на чл.43, ал.1 ЗОП при изменение на срока на договора или във връзка с прекратяване на договора, поради на изтичането на срока му, не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд, след като е направил разграничение между понятията срок на договор и срок за изпълнение на задължения по договор, въз основа на конкретното съдържание на договора е приел от фактическа страна, че между страните няма уговорен срок на договора. Доколкото въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства по делото, които са от значение за разрешаването на правния спор по чл.55, ал.1, предл. 3-то ЗЗД, свързаният с това въпрос № 2.1. не покрива сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се има предвид, че съдът е приел, че липсва волеизявление на ответника за прекратяване или разваляне на договора, както и че същият не е прекратен с изтичане на срок, тъй като такъв в договора не е уговорен, поради което ирелевантно за изхода на спора е изявление /съдържащо се в писмо от 07.09.2016г./, в което министерството се позовава на прекратяване на договора с изтичането на срока му т.е. на факт, за които съдът е изложил мотиви, че не е настъпил. Въпрос № 2.2 също не може да обоснове допускането на касационния контрол, тъй като в съответствие с практиката на ВКС въззивната инстанция, независимо, че е препратила към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, е изложила свои мотиви във връзка с оплакванията на страните, в рамките на които е ограничена проверката на въззивния съд относно правилността на първоинстанционното решение. В касационната жалба не се сочат по кои оплаквания във въззивната жалба няма произнасяне на съда. С оглед на това, по отношение на този въпрос не е осъществен наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Спрямо въпрос № 3.1 не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като, от една страна, решаващият състав е приел, че в договора е уговорен единствено срок за изпълнение на задълженията по него от страна на ответника, а от друга страна, въпросът не е зададен във връзка с приложение на конкретна разпоредба от ЗОП, от която следва да се изведе задължение за договаряне на „краен“ срок за изпълнение на договор за обществена поръчка. Въпроси № 3.2 и 3.3, свързани с приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузите от договора, не могат да обосноват допускането касационното обжалване, тъй като в противовес на съдържащите се във въпросите твърдения на касатора, съдът не е приел, че има неяснота относно това дали договорът е срочен, като отговорът на един от въпросите е предпоставен и от възприеме на съдържащото се в него твърдение на жалбоподателя, че срокът на договора е „определяем“, противно на мотивите на съда, че срок на договора не е уговорен. Отговорът на въпрос № 3.4, дали конкретната услуга по договора следва да е изпълнена в цялост, за да е полезна на възложителя, изисква извършване на проверка на правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, която не може да бъде предмет на настоящата селективна фаза на касационното производство и следователно не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Въпрос № 3.5 относно приложението на чл.269, ал.2 ЗЗД, вр. чл.269, ал.1 ЗЗД, не е обуславящ за изхода на спора, тъй като позоваването на разпоредбата на чл.269, ал.2 ЗЗД от страна на съда е свързано единствено с изложените от него допълнителни аргументи, в случай, че би се приело, че договорът е прекратен с изтичането на срок на същия, при основен довод на съда, определил правния резултат по делото, че такова прекратяване не е налице, тъй като няма договорен срок на договора. Последният въпрос е поставен във връзка с определянето от вещите лица на стойността на изпълнението на първи етап от договора, която не е от значение за правния резултат на делото, доколкото съдът е приел, че е налице изпълнение, макар и със забава и на втория етап от договора, като по същество е счел, че работата в по-голямата си част съответства на договореното и няма основание за връщане на аванса /в размер на 30% от стойността на договора/ на основание чл.55, ал.1, предл. 3-то ЗЗД при положение, че е заплатена само 70% от стойността на договора, като няма волеизявление за развалянето на същия, поради неизпълнението му. На последно място, не е осъществено и основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение