Определение № 5798 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1214/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 6090 от 29.11.2023 г. по в. гр. д. № 12219 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд (СГС) в частта му, с което е уважен предявеният от Д. И. Д. срещу касатора иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 3 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпления по чл. 196а вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 1 и т. 5 вр. с чл. 194, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 вр. с чл. 20, ал 2 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и като необосновано. Твърди, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт е завишен, несъответстващ на действително претърпените вреди и без да е съобразено обстоятелството, че обвиняеми по процесното наказателно производство са били и други две лица, чието процесуално поведение също е от значение за продължителността на наказателния процес. Поддържа и че въззивният съд не е съобразил всички относими конкретни обстоятелства, които са от значение за интензитета на неимуществените вреди и за доказването на причинно – следствената връзка между тях и процесното незаконно обвинение. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен или да бъде присъден по-нисък размер на обезщетението за процесните неимуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси, свързани с определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и относимите към тази преценка конкретни обективно съществуващи обстоятелства, както и относно съдържанието на понятието „справедлив размер“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, за които твърди, че са разрешени в противоречие с т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, т. 19 ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г.на ВКС, ІV г.о., решение № 62 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 123 от 23.06.2013 г. по гр. д. № 254/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.. Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. И. Д. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима като подадена в законния преклузивен срок от надлежна страна и като насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 196а вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 1 и т. 5 вр. с чл. 194, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 вр. с чл. 20, ал 2 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК, наказателното производство по което е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 03.01.2019 г.. Въззивният съд е приел, че по делото е установено, че наказателното преследване срещу ищеца е започнало на 14.03.2006 г., когато същият е разпитан като уличено лице съгласно чл. 410, ал. 1 НПК, като престъпленията, за които е привлечен в качеството на обвиняем и за които впоследствие е предаден на съд, квалифицирани по чл. 196а вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 1 и т. 5 вр. с чл. 194, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 28, ал. 1 вр. с чл. 20, ал 2 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 20, ал 2 НК, са от общ характер и спрямо тях същият е оправдан с влязла в сила на 03.01.2019 г. присъда. По отношение на обема на претърпените вреди и размера на дължимото обезщетение въззивният съд е счел, че фактът на воденото срещу ищеца наказателно производство, продължило над дванадесет години и приключило с оправдателна присъда, е достатъчна индиция, че той е претърпял вреди, рефлектирали върху психиката и личния му живот. Посочил е, че житейски логично и оправдано е, че с оглед продължителността на производството ищецът е изпитвал притеснения и стрес от изхода му, което обстоятелство е установено и от показанията на разпитания по делото свидетел. Продължителността на наказателното производство (над дванадесет години) е преценена като надхвърляща разумните срокове, като е посочено че спирането му неколкократно за период от около 4 години не преустановява висящността на процеса, поради което и през този период ищецът е бил в несигурно положение относно производството, процесуалното си качество и изхода от същото. Решаващият съд е отчел обстоятелството, че производството е било спряно на съдебна фаза, когато спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение "задържане под стража" и е бил обявен за общодържавно издирване, които обстоятелства са отчетени като допринасящо поведение от страна на увредения за забавянето на наказателното производство. Съобразил е също, че ищецът е ставал причина за отлагане на съдебни заседания, вкл. това от 09.10.2014 г., когато същият е изтърпявал наказание "лишаване от свобода" в Германия. Въззивният съд е отчел тежестта и характера на процесните обвинения, които са за две тежки умишлени престъпления и за които се предвиждат наказания „лишаване от свобода“ за срок от 10 до 20 години и от 5 до 15 години, но не са предвидени най-тежките наказания "доживотен затвор" или "доживотен затвор без замяна". Посочил е, че негативните преживявания на ищеца не са причинени единствено от процесното наказателно производство. Това е така, тъй като към момента на разпита му като уличено лице, ищецът е бил осъждан на 28.04.2000 г. и на 28.04.2003 г. за извършени от него квалифицирани кражби. В периода след разпита му като уличено лице до влизане в сила на процесната оправдателна присъда на 03.01.2019 г. той е осъждан шест пъти за извършени от него престъпления, предимно против собствеността, както следва на 20.10.2009 г. за извършено престъпление по чл. 194 НК, на 22.10.2009 г. за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК, на 19.04.2011 г. за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18 НК, на 11.11.2011 г. за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7 вр. чл. 194 НК, на 03.12.2011 г. за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194 НК, на 24.06.2014 г. за извършено престъпление чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 НК. По делото е безспорно установено, че през процесния период ищецът е изтърпявал ефективно наложени му наказания "лишаване от свобода" през следните периоди: 03.11.2010 г.-09.12.2010 г.; 20.04.2011 г.-03.09.2011 г.; 12.05.2012 г.-28.09.2012 г.. На 21.03.2018 г. ищецът е бил осъден в Република Австрия за извършени от него системни кражби, за което е изтърпявал ефективно наказание "лишаване от свобода" от 17.01.2018 г. до 29.03.2018 г.. Въз основа на така установените горепосочени факти, с оглед интензитета на процесните неимуществени вреди, съдът е заключил, че видно от съдебното минало на ищеца, в периода на висящност на процесното наказателно производство, той е бил осъждан за извършени от него престъпления и е изтърпявал ефективно наказание "лишаване от свобода", не само на територията на страната, като всяко едно от наказателните преследвания, включително и изтърпяването на ефективните наказания "лишаване от свобода" са рефлектирали върху неговата психика, здравословно състояние и отношение със семейството му. Решаващият съд е счел за неоснователен доводът, че процесното наказателно производство е рефлектирало върху икономическата стабилност на ищец, тъй като не е установено същият да е бил трудово ангажиран преди разпита му като уличено лице, нито се установява протеклото производство да е повлияло по някакъв начин на неговата работоспособност. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт е отчел обстоятелството, че наказателното производство е приключило на първа инстанция, като оправдателната присъда не е била обжалвана. Съобразявайки гореизложените обстоятелства, въззивният съд е заключил, че по делото са доказани обичайно изпитваните от всеки човек безпокойство, притеснение и други негативни емоции във връзка с процесните обвинения в престъпления, но със значително по-нисък интензитет поради осъждането му за други същите по вид престъпления, извършени както на територията на страната, така и в чужбина, през времетраенето на процесното наказателно производство. Съдебното минало на увредения е ценено като обстоятелство, обуславящо по-нисък интензитет на моралните вреди в сравнение с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдига обвинение. Преценявайки съвкупно личността на ищеца, продължителността на наказателното производство за период от 12 години, 9 месеца и 16 дни, обусловена и от поведението на ищеца, прието за съпричиняващ фактор, тежестта на повдигнатите обвинения, предвидените за тях наказания, приключването на наказателното производство на една съдебна инстанция, интензитета и продължителността на вредите, изразяващи се в обичайни изпитвани стрес, душевни болки, притеснения от незаконни обвинения в престъпление, взетите мерки за неотклонение, въззивният съд е счел за справедлив размер на обезщетението за претендираните неимуществени вреди сумата от 3 000 лв., за която е уважил предявеният иск. По основанията за допускане на касационно обжалване: Поставеният правен въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й в т. 1 ТР № 1 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е за начина на определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по ЗОДОВ, отговарящ на обществения критерий за справедливост. Въпросът е обуславящ и удовлетворява изискването на законодателя за общо основание за допускане на касационното обжалване, но не се установява наведеното от касатора допълнително основание - противоречие с практиката на ВС и ВКС. Както е разяснено в ППВС № 4/23.12.1968 г., обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например: тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, отражението върху здравословното състояние, вкл. психическото състояние и негативните последици, претърпени от пострадалия в личния, професионалния и социалния му живот, съдебното минало на увредения и други обстоятелства касателно личността му, отразяващи се на интензитета на търпените неимуществени, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд в обжалваното решение е взел предвид всички относими горепосочени обстоятелства при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като подробно е обсъдил и обосновал конкретните установени по делото обстоятелства, обуславящи по – нисък интензитет на търпените неимуществени вреди. Същевременно е съобразил и неразумната продължителност на наказателното преследване и съпричиняващото поведение на ищеца на основание чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. Поради това решаващите изводи на въззивния съд не са в противоречие, а изцяло в съответствие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода на настоящото производство ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 1 200 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение