Определение № 2556 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2192/2024 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците П. И. Й. и Н. И. Й., чрез адв. К. П. С., срещу решение № 471 от 11.12.2023 г. по в.гр.д.№ 704/2023 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1201 от 31.07.2023 г. по гр.д.№ 5939/2022 г. на Русенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Н. И. Й. и П. И. Й., че “Кредитекс”ЕООД е собственик на недвижим имот – апартамент с площ от 51, 67 кв.м., находящ се на етаж *, във вход * от жилищна сграда № *, построена в [населено място],[жк], [улица], ведно с прилежащото му избено помещение № *и с 1.084% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, нанесен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място]. Иска се допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищеца “Кредитекс”ЕООД, чрез адвокат Б. Д., с който се излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за настоящата инстанция.

Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

По делото е прието за установено от фактическа страна, че Н. А. Н. и Н. И. Н., баба и дядо на ответниците, са придобили процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 72/15. 12. 2001 г. по описа на нотариус В. С..

С н.а. № 100/23. 05. 2007 г. Н. И. Н. и Н. А. Н. са учредили в полза на „Хипокредит“ ЕАД договорна ипотека върху процесния апартамент, като обезпечение на задълженията на И. Н. И. и Т. Н. Й. към „Хипокредит“ АД, породени от сключен договор за заем от 11. 04. 2007 г. за сумата 16500 евро, която заемателите е следвало да върнат до 15. 04. 2017 г., ведно с възнаградителна лихва, на равни месечни вноски. Уговорени са и предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.

С договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 16/25. 01. 2010 г. на нотариус И. К., “Кредитекс” ЕООД e купило от Н. И. Н. и Н. А. Н. процесния апартамент. В съответствие с т. 5 от договора за покупко-продажба, владението върху имота е предадено на новия собственик в деня на сключване на договора (25.01.2010 г.), чрез предаване на ключ за жилището. Купувачът е изпълнил задължението си да преведе договорената продажна цена по банков път към “Хипокредит” ЕАД – за погасяване на задължения на И. Н. И. и Т. Н. Й. към по договора за кредит от 11.04.2007г.

От придобиването на имота през 2010 г. до 2021 г. “Кредитекс” ЕООД e заплащало дължимите за имота данък сгради и такса битови отпадъци към Община Русе и е разполагало с ключ за жилището, предоставен от продавачите. Дружеството и негови служители са правили периодични посещения в имота. Дружеството искало да продаде имота и в същия се извършвали огледи с брокери. През 2020 г. свидетелката Ч. била упълномощена от дружеството да извършва огледи на процесния имот и осъществява контакти с потенциални купувачи. През май 2021 г. свидетелката, заедно с колега брокер, посетила имота. Дружеството й предоставило ключ, като свидетелката знае, че същото разполага с ключа от 2010 г., когато е купило жилището. При посещението на имота през 2021 г. било установено, че същият не бил в добро състояние, бил неподдържан, мръсен, без признаци на живот. Имало стара пералня, неотваряна от години, с изгнили дрехи и неприятен мирис на мухъл, както и частично и много старо обзавеждане. Били направени снимки на апартамента. Свидетелката се свързала с Т. Й., майка на ответниците, за да й предложат да го купи, ако желае. Тя изявила готовност, но поискала да се консултира и с адвокат. Средата на 2021 г. били водени преговори с адвокат на Т. Й., продължили дълго време, тъй като Т. Й. не си вдигала редовно телефона, а в един момент окончателно престанала да отговаря на обажданията. По тази причина огледите били възобновени. При посещение в имота в началото на 2022 г. упълномощен от дружеството брокер – И. А. установила, че ключът за входната врата на жилището е сменен и не може да влезе в него. От 1. 12. 2010 г. до 06. 01. 2022 г. за процесния обект е била открита партида на името на бабата на ответниците Н. А. Н., а на 06. 01. 2022 г. партидата е открита на името на П. И. Й.. За периодите февруари – септември 2015 г. и декември 2016 г. – май 2020 г. в имота няма потребена енергия. През 2015 г. и 2016 г. е начислявана служебно изразходвано количество вода на база. В периода януари 2018 г. – март 2021 г. няма отчитане и фактуриране на консумирана вода.

С констативен нотариален акт № 95/11.11.2021 г. по описа на нотариус И. К., Н. И. Й. и П. И. Й. са признати за собственици по давност на процесния имот. Оттогава ищцовото дружество няма достъп до недвижимия имот, който се владее от ответниците. След продажбата на апартамента през 2010 г. родителите на ответниците заминали да живеят в чужбина. За времето от 2010 г. до предявяване на иска на 23. 11. 2022 г. е имало периоди от време, през които ответниците са пребивавали в апартамента, които периоди не са установени като продължителност и време от събраните по делото доказателства. Не е установено кога точно са извършени сочените от свидетелите на ответниците ремонти, като проява на намерение за своене – преди или след продажбата 2010 г., но доколкото, според показанията, ремонтите са финансирани с кредит от родителите на ответниците, какъвто е доказано, че е теглен през 2007 г., в размер на 16 500 евро, за обезпечение на който е учредена договорна ипотека върху процесния имот, и доколкото според свидетелката П. това е станало преди родителите на ответниците да заминат в чужбина, то ремонтите са правени преди 2010 г. Понастоящем ответникът живее в чужбина, а ответницата е студентка в друг град.

От правна страна въззивният съд е приел, че собственик на процесния апартамент е ищцовото дружество, което е придобило собствеността на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 16/25. 01. 2010 г., с бабата и дядото на ответниците.

За недоказано е прието направеното от ответниците възражение за придобивна давност. До 2022 г. ищцовото дружество е имало ключ от апартамента, негови служители са правили периодични посещения в имота, плащало е данък сгради и такса смет. Ответницата Н. Й. е била малолетна в част от периода, за който се претендира, че е владяла имота /до 2014 г./, и по отношение на нея не е изтекъл законоустановеният 10 годишен срок, в който е могла да формира воля за упражняване фактическа власт върху имота като върху свой, като същевременно и не се позовава на предходно владение на родители си, присъединено към нейното. Ответникът П. Й. също живее извън страната и няма данни да е упражнявал непрекъснато и явно владение върху спорния имот. Обстоятелството, че ответниците са регистрирани на адреса на процесното жилище от 2007 г. (когато са живели там с родителите си) не означава, че действително е осъществявана фактическа власт върху жилището, още повече, че адресната регистрация не съответства на фактическото положение, доколкото е установено по делото, че понастоящем ответницата е студентка в друг град, а ответникът живее в чужбина. Прието е, че собственикът, като притежаващ пълен обем права по отношение на имота си, може да прецени какви фактически и правни действия да предприема по отношение на него, вкл. дали да смени партидите за ток/вода, дали да се регистрира в домовата книга, дали фактически да ползва имота си или да се опитва да реализира инвестиционни намерения, с каквато цел го е купил.

За неоснователно е намереното оплакването във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при преценката на събраните по делото доказателства и конкретно на показанията на св. Е. Ч., която сочи, че е посетила имота през 2021 г. и с даден й от представител на дружеството ключ е влязла в него. Показанията й не са оборени от каквито и да било други ангажирани по делото доказателства, поради което правилно са кредитирани от съда, вкл. и в частта относно обстоятелството, че дружеството разполага с ключ от купуването на имота през 2010 г.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да е налице непрекъснатост на владението като предпоставка на придобивната давност.

2. Елемент от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС ли е изискването собственикът на вещта да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е владението на вещта да е противопоставено на собственика.

3. Чия е доказателствената тежест за установяване намерението, с което се упражнява фактическа власт върху недвижим имот в процес по чл. 108 ЗС, ако ответникът се легитимира с нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, предвид презумпцията на чл. 69 ЗС.

4. Има ли обвързващата доказателствена сила констативният нотариален акт при оспорване на признатото с него право на собственост.

Според указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на въззивното решение до касационно обжалване предпоставя решението да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, респ. изхода на конкретното дело. Посочването на обуславящия въпрос е задължение на касатора, който следва да го формулира ясно и точно в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Въпроси № 1 и № 2 от изложението са поставени твърде общо, теоретично и отговорите на същите изискват обсъждане на множество хипотези. В практиката няма спор, че владението следва да е непрекъснато, за да доведе до придобиване на собствеността, като то може да се осъществява не само чрез непрекъснато фактическо въздействие върху вещта, а и чрез периодични посещения на имота, включително и през продължителни периоди от време, сочещи на намерение за своене. Преценката дали е осъществен обективният елемент на владението е конкретна и се извършва въз основа на събраните доказателства по съответното дело. В случая, ангажираните от ответниците доказателства са недостатъчни, за да се направи извод, че ответниците са осъществявали явно и непрекъснато владение върху процесния апартамент в продължение на десет години преди предявяване на иска, макар и чрез посещения през интервали от време. Затова отговорите на поставените въпроси не биха били от значение за изхода на делото. След като отговорите на въпросите не биха се отразили на крайния резултат, въпросите не покриват изискванията за обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в точка 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение за проверка на правилността му.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси № 3 и 4. Въпросът за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 587 ГПК и за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с оспорването им е разрешен с ТР № 11 от 21.03.2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. В тълкувателното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Прието е, че с оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярят на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляря на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията, дадени в тълкувателното решение. В резултат на съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е формирал извод, че е опроверган изводът на нотариуса, обективиран в издадения в полза на ответниците нотариален акт по обстоятелствена проверка, че ответниците са придобили по давност процесния имот, съответно – че не е доказано удостовереното от нотариуса оригинерно придобивно основание.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото П. И. Й. и Н. И. Й. следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на „Кредитекс“ ЕООД сумата 1200 лв. разноски, направени пред настоящата инстанция за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговорна касационната жалба.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,