Определение № 3843 от 01.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2016/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 673/10.02.2023 г. по гр.д. № 6482/2022 г., с което Софийски градски съд, изменяйки решение № 5014/21.12.2021 г. по гр.д. № 31860/2021 г. на Софийски районен съд, е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да заплати на Д. И. Д., К. Д. Д. и Д. Д. Д. на основание чл. 200 КТ суми от по 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука на първоначалния ищец и наследодател С. И. Д., настъпила на 03.04.2020 г., ведно със законните лихви от тази дата. Решението се обжалва от ГДИН с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпроси, свързани със задължението на съда по иска по чл. 200, ал. 1 КТ да отчете всички онези обстоятелства от значение за определяне по справедливост на размера на обезщетението за вреди от трудова злополука и да се мотивира. Касаторът счита въпросите (материално-правен и процесуално-правен) обуславящи решението - общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с първоинстанционното решение, с ППлВС № 4/1968 г. и с практиката на Върховния касационен съд (Решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. I-во ТО, Решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. І-во ТО, Решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., II-ро ТО, Решение № 124/11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г., II-ро ТО, Решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г., II-ро ТО, Решение № 25/17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г., II-ро ТО, Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. II-ро ТО, Решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. II-ро ТО и Решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. I-во ТО) - допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение по чл. 52 ЗЗД – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноски по делото, включително юрисконсултско възнаграждение. Ответниците по касация Д. Д., К. Д. и Д. Д. възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че на 30.04.2020 г. настъпва трудова злополука – при придвижване по обичайния път от дома към работното си място С. И. Д. (първоначалният ищец, починал и заместен при условията по чл. 227 ГПК от тримата си наследници по закон - съпруг и две дъщери), се подхлъзва и пада, получава фрактура на лявата глезенна става, причинила временна неработоспособност, като в причинна връзка между това внезапно увреждане на здравето, настъпило по повод на извършваната работа на длъжността „счетоводител“ при ответника, са следните обстоятелства, които имат значение за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди: 1) счупването е в долния край на лявата малкопищялна кост (фибула), закрито, на глезенната става (вътрешен латерален малеолус); 2) тогава увреденото лице е на 59 години; 3) към травмата понася болки и страдания с висок интензитет (пострадалият е пищял и се е нуждаел от чужда помощ, за да се придвижи до най-близката скамейка); 4) интензивните болки и страдания понася при поставяне на гипсовата имобилизация и те са с постепенно затихващ характер през първите 15 дни; 5) при свалянето на гипсовата имобилизация обаче болките и страданията са също с висок интензитет, включително към започване на рехабилитационното раздвижване; 6) на пострадалия е поставен гипсов ботуш; 7) през първите 45 - 50 дни се придвижва с помощни средства – проходилка и патерици; 8) периодът на временна неработоспособност е 124 дни; 9) предписани и са проведени ДФК, физиотерапия и балнеолечение, но и след тях пострадалият продължава да се оплаква от болки и нестабилност при прегледа на вещото лице по допуснатата съдебно-медицинската експертиза (година и половина след злополуката); 10) придвижва се с бастун; 11) има дефицит на движенията и оток в глезенната става; 12) наложило се е балнеолечението да продължи; 13) пострадалият се нуждае от чужда помощ през целия оздравителен период; 14) и занапред ще търпи затруднения при придвижване. При тези обстоятелства и съобразно обществено-икономическите условия, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение е за сумата 15 000 лв. По въззивната жалба от правоприемниците на първоначалния ищец съответно е изменил първоинстанционното решение, като е уважил иска по чл. 200 КТ до пълния предявен размер. В ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС бе изяснено, че противоречието между първоинстанционното и въззивното решение е негодно да осъществи която и да е допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Следователно само от това, че при едни и същи обстоятелства, които и двете инстанции по същество са приели за релевантни, обезщетението за неимуществени вреди е определено в различен размер, не произтича основание за допускане на касационния контрол. При изложените от въззивния съд мотиви, с които искът по чл. 200 КТ е уважен изцяло, повдигнатите от касатора въпроси обуславят решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), но решението не противоречи, а съответства на приетото с ППлВС № 4/1968 г. Тълкувателният акт, който има запазено, задължително действие за органите на съдебната власт, а се прилага и по исковете по чл. 200 КТ за определяне на неимуществени вреди от трудова злополука, изяснява, че при увреждания на здравето на пострадало лице общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД се основава, а съдът е длъжен да го свърже с онези конкретно проявени обстоятелства, които имат значение това обезщетение да се определи по справедливост: характер на увреждането; начин и конкретни обстоятелства, при които е настъпило; адекватност на проведеното лечение; проявените, но и бъдещите усложнения в здравословното състояние на пострадалия, понесените морални страдания, осакатяване, загрозяване и др. подобни; обществено-икономическите условия в страната. Точно такъв подход е предприел и въззивния съд, а изложените в решението мотиви за онези релевантни обстоятелства, при които обезщетението е определено, съответстват на изискванията за мотивираност, изяснени в ППлВС № 4/1968 г., а това изключва допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът я обосновава и с твърдения за противоречие на решението с други, цитирани решения на Върховния касационен съд. В тях обезщетенията за неимуществени вреди (болки и страдания) са определени за противоправни увреждания на здравето, предхождащи с повече от 15 години трудовата злополука, настъпила с наследодателя на ищците. Сходството в случаите е необосновимо и само поради това, че през този дълъг период обществено-икономическите условия съществено са променени (общоизвестен факт). Тази съществена разлика е достатъчна, за да изключи извода за сходство на решения спор по чл. 200 КТ в обжалваното решение с разрешените от ВКС. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят извършените пред настоящата инстанция разноски. Те се изразяват в уговорения и заплатен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът