Определение № 3449 от 05.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1624/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Т. Т. Т. срещу решение № 1329 от 17.12.2024 г. по гр. д. № 1566/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1415 от 11.03.2024 г. по гр. д.№ 2433/2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че Т. Т. Т. дължи на „Юробанк България“ АД сумата 36 418,44 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL1140583 от 23.12.2020 г., ведно със законната лихва от 25.11.2021 г. до окончателното изплащане; сумата от 1 055,43 лева, представляваща просрочена договорна лихва за периода 12.04.2021 г. 01.11.2021 г.; сумата от 218,94 лева - неустойка за периода 12.04.2021 г. – 16.11.2021 г., и сумата 24,50 лева - банкови такси, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 67336/2021 г. по описа на СРС, 173 състав. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно предвид постановяването му при съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Счита, че решението е недопустимо, защото при изрично възражение на ответника ищецът не е представил доказателства за предявяване на иск срещу главния длъжник в преклузивния шестмесечен срок по чл. 147 ЗЗД. Излага доводи за очевидна неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Сочи, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 20 ЗЗД, като въззивният съд не е разтълкувал правилно влята на страните по процесния договор и не е достигнал до единствения, обоснован от фактите по делото, извод, че задължението на ответника е акцесорно - като поръчител. Изтъква, че въззивният съд е игнорирал възраженията му за нищожност на договора за кредит като сключен без предмет и при липса на цел за отпускане на кредита. В тази насока излага доводи за липса на проведена проверка за съществуването на вписаната в договора цел – за текущи нужди, и за неспазване от банката на собствените й правила за отпускане на кредити, при спазването на които договорът не би бил сключен с кредитополучателя. Намира, че дължимият размер на сумите по кредита е неправилно изчислен от въззивния съд. Поддържа, че въззивното решение е постановено и при съществени процесуални нарушения, като въззивният съд не е изпълнил задълженията си да постанови решението си при пълнота на доказателствата, след ясен и пълен доклад на делото и при изложени ясни мотиви към съдебния акт, отразяващи решаващата дейност на съда. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни и му бъдат присъдени разноски. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК поради вероятна недопустимост, евентуално очевидна неправилност на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото: 1.1. Когато в кредитния договор е записано, че съответно физическо лице е „съкредитополучател/поръчител“, без да е получил суми по договора или да е имал възможност да погасява вноски по кредита, възниква ли поръчителство? 1.2. При липса на каквито и да е задължения в договора спрямо кредитодателя от страна на „солидарно задълженото лице“, което не е получило в собственост отпусната сума по кредита, под каква форма отговаря по процесния договор за кредит - съдлъжник или поръчител? 1.3. В случай че сумата е получена само от единия от длъжниците, който е и упоменат като единствен кредитополучател навсякъде в договора, под каква форма отговаря другото „солидарно задължено лице“, което се е задължило за чуждо задължение, при условие че не е предвидено изрично той да отговаря за погасяване на задължението на кредитополучателя, а в договора са упоменати единствено задълженията на кредитополучателя - главен длъжник? 1.4. Формалното посочване на лице по договора като „съкредитополучател“ достатъчно ли е да бъде обвързано като съдлъжник по облигационното отношение или е необходимо „съкредитополучателят“ да е получил част или цялата сума и да има възможност да връща заема, тоест да има изрично посочени права и задължения по договора? 1.5. Определянето в титулната част на договора за кредит на лице като „съкредитополучател“ придава ли му качеството на съдлъжник, встъпил в чужд дълг, без да е необходимо да се изследва действителната воля между страните? 2.1. При тълкуване волята на страните на основание чл. 20 ЗЗД съдът следва ли да изясни действителната, или предполагаемата воля на договарящите? 2.2. Допустимо ли е съдът да вменява воля на страните по едно съглашение, която не е обективирана в него и не е заявена или твърдяна от нито една от страните в хода на процеса пред съда? 2.3. При наличие на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, длъжен ли е съдът да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните? 2.4. При неясни, непълни и неточни уговорки между страните длъжен ли е съдът да извърши тълкуването по чл. 20 ЗЗД въз основа на задълбочен анализ на целия договор и преценка на уговорките с оглед систематическото им място в него и тяхната връзка един с други? 2.5. Следва ли при тълкуване на договора, съдът да съобрази освен целта му и обичайните практики, добрите нрави и добросъвестността във взаимоотношенията в подобен тип облигационни взаимоотношения? 2.6. При тълкуване на договора по чл. 20 ЗЗД, как следва да се извлече характерът на отговорността на ответника - от правния термин, употребен от страните при подписване на договора или от съдържанието на договора и действителните уговорки между страните? 3.1. Кредиторът може ли да се ползва от презумпцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, че искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед изпълнение, при условие че има постановен отказ и заповед не е издавана? 3.2. Подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК прекъсва ли преклузивния 6-месечен срок срещу поръчителя в хипотезата, при която е налице влязъл в сила отказ за издаване на заповедта? 3.4. Запазва ли правата си кредиторът, когато в шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД същият е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу главния длъжник, но има постановен отказ за нейното издаване, който е влязъл в сила? 4.1. Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, съгласно дадената правна квалификация на предявения иск? 4.2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора? 4.3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които ответникът провежда защитата си срещу иска? 4.4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи? 4.5. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи? 4.6. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? 4.7. Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда? Ответникът по касация, „Юробанк България“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението. Претендира присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е счел обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо в обжалваната част. Намерил е, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните с доклада по делото, срещу който не е възразено. Счел е, че е обвързан от направените от жалбоподателя ответник оплаквания, касаещи приложението на материалния закон досежно наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността му за сумите, за които е издадена процесната заповед за изпълнение. Приел е, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд: посредством договор за потребителски кредит № FL1140583 от 23.12.2020 г. „Юробанк България“ АД се е задължила да предостави на С. Пиетропаоли и Т. Т. Т. сумата от 37 000 лева за текущи нужди със задължение за връщане на кредита, ведно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора; съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за първите дванадесет месеца от срока на издължаване на кредита, кредитополучателят дължи на банката лихва, изчислена при прилагане на фиксиран лихвен процент в размер на 4,7 %; предвид чл. 14 от договора, при непогасяване в уговорения срок на една или повече вноски по кредита, банката има право да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно изискуем; при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи обезщетение за времето на забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава, чийто размер се определя от Министерски съвет. Съобразил е, че в проведеното съдебно заседание на 10.11.2023 г. процесуалният представител на ответника е заявил изрично, че не оспорва подписа на доверителя си под договора, както и че не е оспорен и положеният от Т. подпис под погасителния план, нито под искането за кредитен продукт, част от представеното от ищеца кредитно досие. Отчел е, че в искането за кредитен продукт С. Пиетропаоли и Т. Т. Т. са попълнили данни за своето лично и имуществено състояние, посочвайки семейно положение, месторабота и стаж, месечен доход, притежавани недвижими имоти и автомобили, а на стр. 2 от искането Т. изрично е попълнил, че подписва искането като съкредитоискател. Посочил е, че не е спорен въпросът, че кредитът е усвоен единствено от Пиетропаоли по открита на негово име банкова сметка. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ответника, че се явява поръчител по сключения договор, като се е позовал на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, с която е приел, че е установено императивно материално правило досежно тълкуването на действителната воля на страните по гражданскоправна сделка, а именно че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните и отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Подчертал е, че видно от съдържанието на процесния договор за кредит ответникът Т. Т. е посочен и се е подписал след записа „Кредитополучател“, т.е. „съдлъжник“. Изтъкнал е, че никъде в договора ответникът не е посочен като поръчител, като е подчертал, че ако това е действителната обща воля на страните, е следвало да намери съответно отражение в съдържанието на договора. Съобразил е, че вместо това изрично с разпоредбата на чл. 1.4. от договора е отразена ясната воля на страните, че кредитополучателите отговарят солидарно. Намерил е, че тази недвусмислена и ясна воля на страните е в съответствие и с останалото съдържание на договора и обосновава извода, че ответникът Т. Т. е встъпил като съдлъжник в задълженията на кредитополучателя С. Пиетропаоли и е поел да отговаря солидарно с него при условията на чл.101 ЗЗД, вр. чл. 121 - чл. 127 ЗЗД. По тези доводи е заключил, че поддържаните в жалбата на ответника оплаквания, че същият е подписал договора като поръчител и има правата и задълженията, уредени в чл.138-148 ЗЗД, включително, че отговорността му се погасява при условията на чл. 147 ЗЗД, са неоснователни. Добавил е „само … за пълнота“ в отговор на изложените с жалбата доводи за приложението на чл. 147 ЗЗД, че съобразно задължителното тълкуване по ТР 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост, или отговорността на ответника Т. не би отпаднала, дори да се признае твърдяното от него качество на поръчител, доколкото между изискуемостта на целия дълг и датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда не е изтекъл срокът по чл. 147 ЗЗД. Въззивният съд е намерил за неоснователни и оплакванията по жалбата на ответника за нищожност на договора, поради липса на основание и противоречие с чл. 11, ал. 2 ЗПК. Посочил е, че са ирелевантни за твърдяната недействителност възраженията относно неспазването от страна на банката на изискванията за отпускане на кредит, времето на подписването на договора и други, тъй като те принадлежат на кредитора и не ползват ответника, който е подписал договора при посочените в него условия. Счел е за неоснователни и възраженията, че кредитополучателят не е отговарял на изискванията за отпускане на кредита. Посочил е, че според данни от искането, подписано и от самия ответник, молбата е била за получаване на заемна сума в размер на 50 000 лева с цел текущи нужди и ремонт, а не рефинансиране на задължения, като именно данните за имущественото състояние на кредитополучателите са мотивирали банката да одобри кредит не за исканата сума от 50 000 лева, а за по-малка от 37 000 лева. Изтъкнал е, че основанието на договора за кредит е непосредствената и типична цел на този вид договори – получаване на конкретна сума със задължение за нейното връщане, а целта на ползването съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ също е изрично посочена в договора и е съответна на посочената в искането – за текущи нужди. Подчертал е, че не кореспондира със съдържанието на договора поддържаното от въззивника основание – че банката не им е връчила и че кредитополучателите не са подписали общите условия, доколкото липсват данни договорът за потребителски кредит от 23.12.2020 г. да е сключен при общи условия. В отговор на изложените с жалбата оспорвания на приетия за установен от първоинстанционния съд размер на задълженията по процесния договор се е позовал на заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, която е кредитирал като обоснована и неоспорена от страните. Приел е, че от ССчЕ се установява, че са извършени плащания на обща стойност 990,05 лева, от които 12,94 лева са отнесени за погасяване на мораторни лихви за заплащане на вноските за първите три месеца, 17,20 лева – за такси, 378,35 лева – договорни лихви по вноски с падежи 12.01.2021 г. (91,78 лева), 12.02.2021 г. (143,76 лева) и 12.03.2021 г. (142,81 лева), и 581,56 лева вноски за главници, от които с падежи 12.01.2021 г. и 12.02.2021 г. дължимите главници са напълно погасени – съответно 295,26 лева и 243,28 лева, и частично – с 43,02 лева е намалена вноската за главница с падеж 12.03.2021 г.: от 244,23 лева на 201.21 лева. Заключил е, че предсрочно изискуемият размер на вземането за главницата по кредита е 36 418,44 лева (37 000 – 581,56), като дължимата до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита главница е била на стойност 1 055,43 лева. Посочил е, че при просрочие на погасителни вноски и при предсрочна изискуемост на кредита се дължи обезщетение за времето на забавата върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава: върху падежиралите главници за периода до предсрочната изискуемост – 01.11.2021 г., се дължи мораторна неустойка в размер на 67,20 лева, а за периода 02.11.2021 г. – 16.11.2021 г. – 151,74 лева, или общо 218,94 лева. Съобразил е, че по договора се дължат и таксите за обслужване на разплащателната сметка от 3,50 лева месечно, или 24,50 лева за периода 12.04.2021 г. 12.10.2021 г. Обобщил е, че за тези суми исковите претенции се явяват основателни и поради съвпадане с изводите на първоинстанционния съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че противно оплакванията по депозираната касационна жалба не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим – чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Налице е константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно: когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. Никоя от гореочертаните хипотези не е налице по делото. Съдът е надлежно сезиран с подадена в срока по чл. 415 ГПК искова молба от заявителя при подадено възражение от длъжника, при пълно съвпадение между обстоятелства, на които са заявени претенциите в заповедното производство и с исковата молба. Солидарните длъжници не са задължителни другари, поради което отхвърлянето искането за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по отношение на другия сочен със заявлението солидарен длъжник не е пречка за развитието на производството срещу длъжника Т.. Независимо от основателността или неоснователността на поддържаните от касатора оплаквания относно евентуално неспазен срок по чл. 147 ЗЗД, последните не са относими към допустимостта на производството, а към евентуалната основателност на заявлението, респективно на иска по чл. 422 ГПК, в който смисъл са разясненията, дадени със задължителната практика по т. 5В и т. 4Б от ТР 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По тези мотиви настоящият състав на съда намира, че не е налице вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим, противно оплакванията на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените от касатора въпроси. Първата група въпроси от 1.1. до 1.5. не изпълняват общото изискване да са правни и да са обусловили решаващата дейност на въззивния съд. Въпросите съдържат фактически положения, невъзприети от въззивния съд, и изискват анализ на събраните по делото доказателства, включително тълкуване клаузите на процесния договор за кредит. Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на допълнително сочения такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само за пълнота, следва да бъде добавено, че е налице практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 34 от 17.02.2014 г. по гр. д. № 2586/2013 г. по описа на ВКС, ГК, решение № 11 от 01.02.2019 г. по гр. д. № 686/2018 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, решение № 447 от 18.02.2014 г. по гр. д. № 2340/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 5 от 30.04.2019 г. по т. д. № 27/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и много други, с която са дефинирани правните последици от встъпването в дълг. Прието е, че трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това, с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. С кого е сключено съглашението има значение за възможността встъпилият едностранно да отмени или измени сключеното съглашение. Той няма такова право, ако съглашението е сключено с кредитора. Прието е, че във всеки случай волята на страните следва да бъде тълкувана при спазване на чл. 20 ЗЗД. Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика, като е изложил ясни мотиви, че със сключването на процесния договор ответникът Т. е поел задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за връщане на заетата с договора сума, както и за всички останали поети с договора задължения на кредитополучателя. Втората група въпроси – от 2.1. до 2.6., касаят задълженията на съда при издирване на действителната воля на страните да извърши тълкуване на постигнатите от страните съглашения в контекста на повдигнатия спор. По въпросите е налице утвърдена практика на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения като: решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д. 2233/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. 1843/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 132 от 20.12.2016 г. по т. д. 772/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Въззивният съд не се е отклонил от цитираните правила, а несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд действително съдържание на волята на страните по процесния договор за кредит не е основание за допускане на решението до касационно обжалване съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Третата група въпроси - от. 3.1. до 3.3., не съответстват на осъществената от въззивния съд решаваща дейност, като всичките са обусловени от въведените от ответника твърдения, че е поръчител по процесния договор за кредит, които не са възприети от въззивния съд. Съдът е изложил подробни мотиви защо не споделя възраженията на ответника, че е поръчител по договора за кредит, и защо приема, че е солидарен длъжник, приел със сключването на договора за кредит да встъпи в дълга на получилия сумата по договора кредитополучател. Само за пълнота и като допълнителни доводи в отговор на оплакванията на въззивника е посочил, че срокът по чл. 147 ЗЗД не би бил изтекъл, дори да се приеме, че е поръчител. Четвъртата група въпроси – от 4.1. до 4.7., са обусловили изводите на въззивния съд, доколкото касаят правомощията му при разглеждане и решаване на делото и задължението му да основе решението си въз основа на всички събрани по делото допустими и относими доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е свои мотиви по поддържаните със сезиралата го въззивна жалба доводи и възражения на въззивника. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни за установените размери, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е доказал извършване на такива, поради което разноски няма да бъдат присъдени. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение