Определение № 435 от 22.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 20/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. К., чрез пълномощника му адв. Н. П., срещу решение № 254 от 27.10.2010 г. по в.гр.д. № 385/2010 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решението от 17.06.2010 г. по гр.д. № 51/2010 г. на Девинския районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на Държавно горско стопанство- Д. на основание чл. 55 ал. 1 пр.3 ЗЗД сумата 3177,41 лв., ведно със законната лихва. Ответникът по жалбата Държавно горско стопанство- Д., чрез пълномощника му адв. Ж. Ч., излага становище в писмен отговор и претендира разноски. Подадена е и частна жалба от С. И. К. срещу определение № 319 от 18.11.2010 г. по същото дело, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските като жалбоподателят е осъден да заплати Д.- Д. направените разноски за въззивната инстанция- адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. По касационната жалба: Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК, подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с оглед обжалваемия интерес. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поставя материалноправния въпрос: дали хипотезата на чл. 55 ал. 1 предл.3 ЗЗД е приложима при добросъвестно извършена сеч на дървен материал от иглолистна гора, за която има решение за възстановяване правото на собственост по реда на ЗВСГЗГФ и издадено от Д.- Д. позволително за сеч и превозни билета, а по- късно с влязло в сила решение е уважен ревандикационен иск на държавата против касатора за същия имот. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ППВС № 1/28.V.1979 г., в което е посочено в кои случаи намира приложение чл. 55 ал. 1 предл. 3 ЗЗД, каквито не са налице в настоящия случай. Счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Твърдяното противоречие не е налице. Въззивният съд е квалифицирал предявения иск по чл. 55 ал. 1 предл. 3 ЗЗД и е приел, че от възстановения имот от горския фонд и с позволително за сеч жалбоподателят е добил дървесина на законно основание, което впоследствие с уважаване на ревандикационния иск на държавата срещу него за същия имот е отпаднало с обратна сила. По тези съображения е направил извод за основателност на претенцията на Д.-Д. за присъждане на равностойността на добития дървен материал. В ППВС № 1/28.V.1979 г. е прието, че при третия фактически състав на чл. 55 ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила, и са посочени някои случаи, при които текстът намира приложение. Последният от дадените примери е сходен с настоящия казус. Неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55 ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице не само при договорни отношения, а във всички случаи на получаване на нещо, когато основанието за това впоследствие е отпаднало. Затова не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението. По частната жалба: Частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Видно от данните по делото, към писмения отговор от Държавно горско стопанство- Д. на въззивната жалба на ответника по иска е приложен договор за правна защита, в който не е отразено, че договореното възнаграждение от 600 лв. е заплатено /л. 14 от въззивното дело/, но в съдебното заседание на 12.10.2010 г. са представени разходен касов ордер за заплатеното възнаграждение от 600 лв. и списък на разноски, в който същото е посочено /л. 31 и 32 от въззивното дело/. При това положение въззивният съд правилно е присъдил заплатените разноски за въззивната инстанция с постановеното определение по реда на чл. 248 ГПК. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация направените за настоящата инстанция разноски- адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение