Определение № 661 от 07.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3755/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Е. Ж. и Н. Т. Ш., двамата чрез адвокат Р. П., срещу решение № 115 от 11.04.2022 г. по гр. д. № 20215200500282/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е обезсилено р ешение № 260154 от 15.10.2020 г. по гр. д. № 5165/2017 г. на Районен съд – Пазарджик в частта, с която са отхвърлени отрицателните установителни искове за собственост срещу 46 ответници, подробно описани в петитума на исковата молба, в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск за собственост срещу ответниците Б. З. Б. и И. А. Б. и в частта, с която е отказано да се отмени констативен нотариален акт № 4/25.03.2009 г., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, поради процесуална недопустимост на исковете, и производството по тези искове е прекратено; потвърдено е първоинстанционното решение в частта по негаторния иск по чл. 109 ЗС, предявен срещу ответниците Б. З. Б. и И. А. Б..

Въззивният съд е посочил, че Районен съд - Пазарджик е сезиран с искова молба, подадена от В. Е. Ж., като на основание чл. 218 ГПК, като трето лице помагач на страната на ищцата, е конституиран Н. Т. Ш.. Пред втората съдебна инстанция първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която предявените искове са отхвърлени.

Приел е, че о т съдържанието на исковата молба се установява, че Районен съд – Пазарджик е сезиран с три обективно, субективно и кумулативно съединени иска: 1. О трицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска да се приеме за установено по отношение на 46 ответници, че те не са собственици по нот. акт № 4/25.03.2009 г., заедно с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за обезсилване на този нотариален акт; 2. Отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска да се приеме за установено по отношение на ответниците Б. З. Б. и И. А. Б., че те не са станали собственици по сделките, описани в исковата молба; 3. Негаторен иск по чл. 109 ЗС, предявен срещу Б. З. Б. и И. А. Б..

Въззивният съд е намерил отрицателните установителни искове за собственост за недопустими поради липса на правен интерес от предявяването им. Приел е, че в исковата молба липсват твърдения за наличието на правен интерес от предявяването на исковете. Посочено е единствено, че ищцата успешно е провела отрицателен установителен иск срещу трима от лицата по констативен нотариален акт № 4/25.03.2009 г., като това не обосновава правния интерес на ищцата по настоящото дело. Окръжен съд – Пазарджик се е позовал на постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които наличието на правен интерес се преценява конкретно по всяко дело, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат; съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и следи служебно за правния интерес при всяко положение на делото; когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричаното от ищеца право.

Окръжен съд – Пазарджик е визирал, че в тълкувателното решение са посочени три хипотези на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост.

Първата е, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта-предмет на спора, което се оспорва от противната страна, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същи имот. Приел е, че т ази хипотеза не е налице, тъй като в исковата молба не са изложени твърдения в този смисъл. Напротив, ищцата твърди, че е собственик, съгласно нотариален акт за дарение № 67/2005 г., на 9500/16000000 ид. ч. от поземления имот и няма твърдения, че тя притежава самостоятелно право върху имота, описан в исковата молба, което да се оспорва от ответниците. Освен това, първоинстанционният съд правилно е приел, че популярните банки не са били акционерни дружества, а са били основани на принципа на кредитно-кооперативни сдружения с ограничена отговорност. По тази причина те не са били одържавени с национализационните закони от 1947 г. и 1948 г. Продължили са да съществуват до 1951 г., когато с ПМС № 218/2.03.1951 г. са преобразувани в клонове на БНБ. Съгласно чл. 8, 9 и 10 от посоченото ПМС дяловият капитал на членовете на популярните банки, след установяване активите и пасивите на банката, се е изплащал по номиналната стойност, изцяло в пари, по влог. Практиката на ВКС и на ВАС еднозначно приема, че ПМС № 218/2.03.1951 г. не попада в приложното поле на ЗОСОИ. Приема се, че с цитираното ПМС се предвижда ликвидация, а не одържавяване на дяловете на кооператорите. От така изложеното въззивният съд е направил извод, че ищцата, освен че не притежава самостоятелно право върху недвижимия имот-предмет на иска, не притежава и права върху идеални части от имота, при положение, че дарителят на имота се е легитимирал като наследник по закон на лице, което е било акционер в бившата Популярна банка, чиито права са били възстановени по ЗВСОНИ - тъй като дарителят не е притежавал права на собственост по реституция, и надареният не е придобил такива по сделката за дарение.

Втората хипотеза на тълкувателното решение касае з ащита на фактическо състояние, когато владението е смутено, но не е отнето, преди да са изтекли 6 месеца от установяването му, от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Относно тази хипотеза въззивният съд е приел, че в исковата молба не са изложени твърдения. Твърденията на В. Ж. са, че ответниците Б. не я допускат в имота и по този начин й пречат да осъществява правата си на собственост. Съдът е посочил, че според утвърдената съдебна практика и правна теория, когато едно лице твърди, че е собственик или съсобственик на една вещ, владението върху която му е отнето, правното средство за защита е осъдителният иск за собственост по чл. 108 ЗС, а не отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Третата хипотеза се отнася до случаите, когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Въззивният съд намерил, че тази хипотеза също не е налице. Изложил е, че с § 1 ЗК от 1991 г. (отм.) и ПМС № 192/1.10.1991 г. (отм.) е постановена реституция на съществуващите и възстановени кооперации, в това число и на кредитните кооперации, каквато е била и Популярна банка. Според тези нормативни актове, условие за възстановяване на собствеността е направено искане не по-късно от 18 месеца от влизане в сила на ЗК. Посочил е, че по делото няма данни такова искане да е направено, при което, при липсата на реституция в полза на Популярна банка, имотът е останал в патримониума на държавата, срещу която не тече придобивна давност за имоти публична собственост (чл. 86 ЗС), а по отношение на имоти, които са частна държавна или общинска собственост, давността е спряна до 31.12.2022 г. (ДВ, бр. 18/28.02.2020 г.).

Поради недопустимостта на посочените искове, съдът е приел, че следва да обезсили решението на Районен съд - Пазарджик в обжалваната част и да прекрати производството по делото.

Относно иска по чл. 109 ЗС въззивният съд е заключил, че същият е неоснователен. Визирал е, че с него В. Е. Ж. е поискала да се осъдят ответниците Б. да преустановят неоснователните си действия, с които й пречат да упражнява правото си на собственост върху процесния имот. Приел е за установено по делото, че със заповед № 2721/6.11.2017 г. на кмета на Община Пазарджик е наредено на собствениците на Популярна банка да предприемат действия по изготвяне, съгласуване и одобряване по чл. 84 ЗКН, както и да бъдат извършени незабавни действия по ограничаване достъпа до националната културна ценност, с категория „местно значение“. Заповедта е обжалвана по административен ред пред Административен съд - Пазарджик. С решение № 496/26.07.2018 г. на АС – Пазарджик е уважена жалбата на В. Е. Ж. срещу цитираната заповед, като последната е отменена. С решение № 2095/10.02.2020 г. на ВАС, ІІІ отд. е отменено изцяло решението на АС - Пазарджик, като е отхвърлена жалбата на В. Ж. срещу заповедта на кмета на Община Пазарджик. С решение № 2418/22.02.2021 г. на петчленен състав на ВАС не е допусната отмяна на влязлото в сила решение н а ВАС. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 302 ГПК и е приел, че при положение, че с влязло в сила решение на административния съд е отхвърлена като неоснователна жалбата на В. Ж. срещу заповедта на кмета на [община], с която е наредено извършване на укрепителни действия по отношение на имот, който представлява национална културна ценност, и действия по ограничаване достъпа до този имот, негаторният иск по чл. 109 ЗС се явява неоснователен. Посочил е, че това е така, защото ответниците Б. не са извършили никакви неоснователни действия, с които да пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост – достъпът до обекта не е ограничен в резултат на самоволни и противоправни действия от страна на ответниците Б., а по нареждане на съответните административни органи.

След постановяване на въззивното решение, Окръжен съд – Пазарджик е конституирал като страни по делото, на основание чл. 227 ГПК следните страни: Х. Д. П. и К. Д. П. – наследници по закон на Р. К. П., починала на 20.04.2022 г., П. И. П., И. П. П. и Л. П. П. – наследници по закон на Е. Х. П., починала на 10.11.2021 г. На 10.06.2021 г. е починала В. Х. В., която е оставила за законен наследник Д. И. В., който и до този момент е участвал като страна по делото.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, обуславящи решаващите му мотиви:

1. Има ли правен интерес (в контекста на TP № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС) собственик, който притежава неоспорен титул за собственост (нотариален акт за прехвърляне на собственост – дарение), от воденето на отрицателен установителен иск за собственост (ОУИС) по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу собственик, легитимиращ се с констативен нотариален акт (К.), вкл. да иска отмяната на К. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, респ. правен интерес от воденето на ОУИС срещу правоприемника на такъв собственик, който смущава правото му на собственост (негаторен иск по чл. 109 ЗС);

2. Длъжен ли е съдът да обсъди и да се произнесе конкретно по всички релевантни факти, обстоятелства, доказателства, доказателствени искания и доводи на страните в тяхната взаимовръзка или е достатъчно да се позове о бщо/абстрактно/хипотетично на процесуална недопустимост на ОУИС по чл. 124, ал. 1 ГПК, в контекста само на т. 1, но не и т. 2 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК, без да изложи конкретни мотиви за правната възможност на избор на ищцата за вида и обема на търсената правна защита на собственост (по чл. 108 или чл. 109 ЗС), за да постанови решение за прекратяване на въззивното производството на основание чл. 273, във вр. с чл. 130 ГПК, респ. да отхвърли свързания с него негаторен иск по чл. 109 ЗС;

3. Представлява ли неоснователно и смущаващо ( неподходящо) действие, ограничаващо упражняване правото на (съ)собственик и обосновава ли правния му интерес от предявяване на иск по чл. 109 ЗС обстоятелството по смущаване достъпа до функциониращо заведение (кафе-аперитив), смяна на охраната му, партидата му за електрически достъп и др. подобни от несобственик и/или такъв, който не формира мнозинство по смисъла на чл. 32, ал. 1 ЗС, при отменени указания по чл. 72, ал. 3 ЗКН на МК за предприемане действия от (съ)собственици за ограничаване достъпа до и около НКЦ по подходящ начин и възможността да се извършват фасадна реставрация, ремонт и преустройство по реда на ЗУТ, след съгласуване на проектната документация по реда на чл. 84, ал. 1 и 2 ЗКН, и основаващата се на отменените указания на МК заповед по чл. 71 ЗКН на кмет на община за предприемане на действия по изготвяне, съгласуване и одобряване на проект по чл. 84 ЗКН и ограничаване достъпа до НКЦ. Излагат, че процесуалноправните въпроси съдържат два подвъпроса, свързани с: 1. Правния интерес на собственик преюдициално да предяви ОУИС срещу лице, легитимиращо се с К., което впоследствие е прехвърлило на друго лице идеална част от собствеността на недвижим имот, респ. ОУИС срещу това друго лице, че не е станало собственик на имота, поради липсата на вещноправен транслативен ефект от К. и 2. Задължението на съда да вземе решението си предвид доказаните по реда на чл. 154 ГПК факти, обстоятелства, доказателства, доказателствени искания и доводи на страните в тяхната взаимовръзка и върху закона (чл. 235, ал. 2 ГПК) и самостоятелно го мотивира с посочване исканията/възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните си изводи ( чл. 236, ал. 2 ГПК).

Твърдят, че Окръжен съд – Пазарджик не е изложил мотиви относно всички факти, обстоятелства и доказателства, вкл. избирателно и превратно е обсъдил отделни такива.

Жалбоподателите считат, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, като визират такава.

Позовават се и на очевидна неправилност на решението, поради превратното и неправилно тълкуване на въпросите относно „самостоятелно право върху спорната вещ“ и „при конкуренция на вещни права от двете страни върху един и същи имот“ съгласно ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Визират и противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Постъпил е отговор на касационната жалба от К. И. Р., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението не е визирана задължителна практика на ВК или ВКС, или практика на ВКС по чл. 290 ГПК, на която въззивното решение да противоречи. Ако се приеме, че се сочи противоречие с приетото в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, такова не е налице. Съгласно приетото в това тълкувателно решение правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Атакуваното пред ВКС решение е съобразено с тези постановки на тълкувателното решение.

По втория въпрос (както и по втория подвъпрос) задължителната практика на ВС и ВКС, както и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. цитираните от жалбоподателите актове, предвижда, че в решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да направи преценка на всички събрани по делото доказателства. Мотивировъчната част на решението е особено важна. Тя съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото. Тя трябва да съдържа необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. Съдът е длъжен правилно да прецени правнорелевантните факти по спора, да съобрази всички доводи и доказателствата на страните по същите, както и излагайки в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да посочи причините, поради които не възприема друга част от тях. В случая въззивният съд не се е отклонил от визираната съдебна практика, като ясно и конкретно се е мотивирал защо счита исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК за недопустими, а иска по чл. 109 ЗС – за неоснователен. Третият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателите и не кореспондира на решаващите мотиви на въззивното решение, според които е налице влязла в сила заповед на кмета, с която е наредено извършване на укрепителни действия по отношение на имот – национална културна ценност и е ограничен достъпът до този имот, тъй като не отговаря на изискванията за безопасна експлоатация - тоест, че пречките за ползване имота на ищцата се дължат на действия не на ответниците Б., а на трето лице. Дали тези изводи на Окръжен съд – Пазарджик са правилни, не подлежи на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Първият подвъпрос е формулиран изключително общо и не позволява даване на принципен отговор, без да се изследват конкретните факти и обстоятелства по възникнал правен спор. Освен това този въпрос не е свързан с решаващите съображения на въззивния съд за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,