Определение № 60326 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1718/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. № 581/ 15.03.2021 година на А. Х. Ч., заявена чрез адв. Б. М. – АК С. срещу въззивно Решение № 26 от 10.02.2021 година по В. гр. д.№ 522/2020 година на ОС- Смолян, постановено в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 10142 от 12.10.2020 по гр.д. № 49 / 2019 година на РС-Мадан, с което са отхвърлени като неоснователен исковете на А. Х. Ч. срещу Ж. А. Ф. и И. А. В. да се признае за установено, че преди образуването а ТКЗС в гр.Мадан, бащата на ищеца Х. Ф. Ч. е бил собственик по наследство на земеделски имот в землището на [населено място], м.“Г. „ с площ от около 8 ара при съседи: Ф. Ш. Ч., пътека, дере, река М. река, част от който имот е идентичен с ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] от 2010 год., с площ от 275 кв.м., представляващ УПИ *- за обществено обслужване в кв. 100 от ПУП на [населено място] от 2013 год. С касационната жалба се поддържат доводи за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, поради неправилно приложен материален закон, допуснати съществени нарушение на процесуалния закон при определяне и изготвяне доклада по делото, дадени неправилни указания и относно предмета на спора и доказателствената тежест. С изложението към касационната жалба се поддържа искане за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК по въпросите: Допустимо ли е да бъде отхвърлен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ поради недоказване правото на собственост на ищците в хипотези, когато същото е заявено за възстановяване в административно производство с опис-декларация на различни наследодатели и възстановения на наследодателя на ответниците имот не е идентичен с притежавания от него към момента на колективизацията на земеделската земя, и кои доказателства подлежат на доказване в подобна хипотеза ?, с довод, че произнесеното от въззивния съд решение противоречи на практиката на ВКС- Решение № 18 от 19.02.2016 година по гр.д. 4592/2015 год. на ВКС, II г.о., В срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответниците по касация Ж. А. Ф. и И. А. В.. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени наведените доводи с касационната жалба и закона, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт - въззивно решение, произнесено по вещен иска, поради което и се явява процесуално допустима. След преценка на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на касационния съд намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване. Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Съгласно дадените задължителни разяснения по прилагане на разпоредбата с т. 2 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационният съд следва да извърши селекция съгласно критерия „противоречиво разрешаване“ на база съпоставка на разрешението на конкретен материално или процесуално правен въпрос, съответно дадено с обжалваното въззивно решение и това, което е представено от касатора като съдебна практика на ВКС/ВС. Съгласно задължителните разяснения на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС (т.1) по приложение на чл. 280, ал. 1 ГПК, основно задължение на страната - касатор за да постигне позитивна селекция и допускане на касационното обжалване, е това да формулира конкретен правен въпрос, свързан с предмета на спора и по който въпрос въззивният съд има изрично произнасяне, което произнасяне е в смисъл, противоречащ на съдебната практика на ВС / ВКС, обективирана в решения, който следва да бъдат представени с изложението към касационната жалба. По настоящото дело, за да отхвърли исковете на А. Х. Ч. срещу Ж. А. Ф. и И. А. В., въззивният съд е приел от фактическа страна, че има припокриване на заявените по преписките за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ от страните по делото, съответно като наследници на Х. Ф. Ч. ( наследодател на ищеца ) и на Ш. Ф. Ч. ( нследодател на ответниците ) въз основа на което е базирал извод, че е ищецът не е доказал правото на собствеността на наследодателя си, поради което и исковете му са приети за неоснователни. В контекста на тези съображения на въззивния съд, поставеният от касатора въпрос за допустимостта да бъде отхвърлен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ поради недоказване правото на собственост на ищците в хипотези, когато същото е заявено за възстановяване в административно производство с опис-декларация на различни наследодатели и възстановения на наследодателя на ответниците имот не е идентичен с притежавания от него към момента на колективизацията на земеделската земя, и кои доказателства подлежат на доказване в подобна хипотеза ? по своето съдържание не може да бъде приет за „правен въпрос“ по чл. 280, ал. 1 ГПК. По принцип, когато се търси съдебна защита на конкретно субективно материално право, съдилищата, доколкото приемат че искът е надлежно упражнен, уважават ( изцяло или частично ) или отхвърлят ( изцяло или частично) исковата претенция, с която са сезирани. Т.е. от тази позиция въпросът за „допустимостта“, в смисъл на процесуална възможност за правен резултат, да бъде отхвърлен един иск, винаги се преценява по съществото на спора, без значение в каква хипотеза, т.е. при какви факти следва да се извърши преценката, като от значение е правното основание защото именно под хипотезиса на заявеното правното основание ще следва се подвеждат фактите. В тази насока на разсъждения, посочените в въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК на касатора фактически елементи, касаещи спор както за годните доказателствени средства за установяване на собствеността на земеделски имот в миналото, при спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, и за идентичността на заявените имоти, изключва възможността за преценка на противоречиво приложение на закона в процеса на селекция и допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. На практика въпросът опира до факти, който подлежат на установяване и се явяват вариантен параметър ( в смисъла на неустановен правно релевантен факт), а питането в края т.е. въпросът „, и кои доказателства подлежат на доказване в подобна хипотеза? „ е изключително неудачно при посочените в задължителните разяснения на тълкувателното решение на ВКС предпоставки за допускане на касационно обжалване. От друга страна, с цитираното Решение № 18 от 19.02.2016 година по гр.д. 4592/2015 год. на ВКС, II г.о., на напълно идентичен правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК като поставения с настоящото изложение, съставът на ВКС, приемайки, че следва да се допусне касационно обжалване е дал ВЕЧЕ отговор в смисъл :“ че когато възстановяването на собствеността върху земеделски имот се извършва в стари реални граници, възстановените имоти следва да съответстват по площ, категория, граници и местоположение на внесените в ТКЗС, като спор за материално право е налице не само в случаите когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собствеността на различни имоти в стари реални граници, но се спори за точното им местоположение и в последния случай искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е единствения способ да се установи имотът на коя от страните е имал местоположение, съответстващо на процесния имот.“ Или при даден правен отговор, евентуалното несъблюдаване на насоките които очертава, могат да бъдат ценени само от гл.т. на правени резултат по съществото на спора, но не и като правен въпрос, на който друг състав на ВКС да дава отговор. Тези общи мотиви съответстват на константната съдебна практика на съдилищата относно хипотезите, при които имаме спор за материално право към минал момент и този спор подлежи на разглеждане по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В тълкувателните мотиви, съставът на ВКС, произнесъл соченото решение, приема още, че „ в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато се претендира възстановяване на един и същ имот в лицето на различни лица, всяка от страните следва да докаже претендираното право на собственост към момента на обобществяването“ т.е приема, че тежестта на доказване на фактическия състав на придобиване респ. съществуване на правото на собственост ( към спорния минал момент ), е в тежест на всяка една от страните, а когато „ спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти, предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към момента на обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти и в този случай за установяване на собствеността е достатъчен всеки от документите, посочени в чл. 12 ЗСПЗЗ “. Процесуалното поведение на въззивния съд при преценка на доказателствата и постановяване на обжалваното решение не сочи на противоречие с тази съдебна практика, поради което и не може да се приеме, че има дори минимално разминава в приложението на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, за да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия