Определение № 1969 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 681/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. К. В. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Й. А., срещу въззивното решение № 1087/24.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 1083/2024г. на Окръжен съд - Варна, 1 състав, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 970/21.03.2024г. по гр.д. № 6979/2023г. на Районен съд - Варна, е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, за разликата над сумата от 716, 91 лв. до размер от 7 398, 24 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди на л.а. „Фолксваген Шаран“, с рег. [рег.номер на МПС], настъпили вследствие на ПТП, реализирано на 18.11.2022г., по вина на водача на л.а. „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответника по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главницата. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че изводите на съда, че следва да се определи възстановителната стойност по цени за употребявани детайли са неправилни и необосновани. Поддържа, че констатациите на вещото лице относно предлаганите части втора употреба са хипотетични, без да е направен оглед на предлаганите такива. Твърди, че е налице и процесуално нарушение на въззивния съд, изразяващо се в допускане на нова автотехническа експертиза, въпреки настъпила преклузия. Поддържа, че ответникът не е поискал своевременно допълнителна или повторна експертиза пред първоинстанционния съд, поради което не е следвало да се допуска такава от въззивния. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и уважаване на исковата му претенция в пълен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси: 1. „При определяне на застрахователно обезщетение за възстановителна стойност на автомобила съгласно чл. 400, ал. 2 КЗ, следва ли възстановяването на МПС да се извърши с нови части от същия вид и качество, без прилагане на обезценка, или следва да се извърши с влагане на части втора употреба?“; 2. „При определяне на застрахователно обезщетение с използване на части втора употреба, следва ли да се извърши оглед и тест за функционалността и годността на тези части втора употреба или е достатъчно същите да се намерят в сайтове за продажба на части втора употреба?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да събира доказателства, които страната не е поискала в хода на първоинстанционното производство, независимо дали са релевантни и относими?“;4. „Изпълнил ли е въззивният съд процесуалното си задължение да приложи установената в чл. 266, ал. 1 ГПК преклузия? Неприлагайки я спрямо една от страните по делото, нарушил ли е въззивният съд правилото за равнопоставеност, установено в чл. 9 ГПК?“ Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл. 400 КЗ, обективирана в посочените от него решение № 6/02.02.2011г. по т.д.№293/2010г. на ВКС, 1 т.о., решение №206/03.09.2013г. по т.д. №107/2011г. на ВКС, 2 т.о., решение №79/02.07.2009г. по т.д.№156/2009г. на ВКС, 1 т.о., решение №235/27.12.2013г. по т.д. № 1586/2013г. на ВКС, 2 т.о., решение №115/09.07.2009г. по т.д. № 627/2008г. на ВКС, 2 т.о., решение № 209/330.01.2012г. по т.д.№1069/2010г. на ВКС, 2 т.о., както и в определение №156/27.03.2015г. по т.д. №1667/2014г. на ВКС, 2 т.о., определение №105/24.02.2020г.по т.д.№1280/2019г. на ВКС, 2 т.о., определение № 554/13.07.2013г. по т.д.№2461/2022г. на ВКС, 1 т.о. и др. В изложението касаторът поддържа, че постановеният акт е нищожен, тъй като е налице процесуално нарушение на въззивния съд по допускането на експертиза. Ответната по касационната жалба страна – „Застрахователна компания Лев инс“ АД оспорва жалбата чрез процесуалния си представител – юриск. Кр. М. по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 15.01.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, а при условията на евентуалност – оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство - юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори относно наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“, механизма на настъпване на ПТП, вида на претърпените вреди и изплатеното извънсъдебно от застрахователя обезщетение в размер на сумата от 1073,69 лева. Счел е, че на 18.11.2022г. е настъпило ПТП по вина на водача на л.а. „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответника, при което са нанесени щети на л.а „Фолксваген Шаран“, с рег. [рег.номер на МПС], собственост на ищеца, отразени в опис. Съдът е отчел, че за установяване на възстановителната стойност на щетите по автомобила са изслушани първоначално и повторно заключение на автотехнически експертизи, като според заключението на първата, стойността на щетите по средни пазарни цени, с нови оригинални части и при средна пазарна цена на труд (34.80 лева с ДДС на час) е 7 137,70 лв. с ДДС. Повторната автотехническа експертиза е дала заключение за възстановителна стойност в размер на 8 471,93 лева, при съобразяване на нови оригинални части и средна пазарна цена на труд от 43.56 лева, с ДДС на час, като е посочено, че не са открити като пазарни аналози резервни части от алтернативни доставчици. Въззивният съд е отчел, че пред него е изслушано заключение на допълнителна автотехническа експертиза, съгласно което процесният автомобил е с първоначална дата на регистрация 18.12.2002г. и е икономически, функционално и физически амортизиран, използвал се е като товарен автомобил. Приел е, че към датата на застрахователното събитие пазарната цена, на която би се продал, е 2000 - 2500 лева, а към момента на експертизата - 1200 – 1300 лева. Счел е, че стойността на средствата за ремонт на процесния автомобил към момента на ПТП по усреднени цени за оригинални и алтернативни части по среднопазарни цени, би била 5670,60 лв., с уточнението, че цените за оригинални части са ориентировъчни, тъй като такива не са налични в България и не е известно дали могат да бъдат доставени. Възприел е, че подмяната на вратите с врати втора употреба е целесъобразна, не нарушава безопасността и функционалността на автомобила, а стойността на ремонта с части втора употреба и алтернативни части, възлиза на 1 566,11лв. Въззивният съд е отчел, че процесният автомобил е отремонтиран с части втора употреба, без да се представят доказателства за стойността на ремонта, както и липсата на производство и предлагане на нови такива. Приел е, че възстановителната стойност следва да бъде изчислена при средна пазарна цена на труда на сервизи от всички ценови категории в размер на 47 лева на час, поради липсата на основание за ограничаване на избора на увреденото лице. При използване на тези параметри, е приел, че възстановителната стойност възлиза на 1 790,60 лв., като тя е формирана след като от определената по каталожни цени за нови части стойност 5670,60 лв. се извади стойността за предна и задна врата (1500 и 2500 лв.) и се добави стойността за такива употребявани (120 лв.). Приел е, че при тази хипотеза не е налице тотална щета. С оглед горното въззивният съд е счел, че след приспадане от тази стойност на вече платеното от застрахователя обезщетение в размер на 1073,69 лева, се получава остатък от 716,91 лева, до който размер искът следва да бъде уважен, но за горницата над 716,91 лева до претендираните 7398,24 лева – отхвърлен като неоснователен. С така изложените мотиви е постановил решението си за частична отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска за разликата над горната сума. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл.1 и предл. 2 ГПК. Доводите на касатора, че атакуваният акт е нищожен поради процесуално нарушение на въззивния съд, който с допускането на експертизата се е произнесъл по правопогасяващо възражение на въззивника, са неоснователни, тъй като соченото нарушение на съдопроизводствените правила не е порок, който може да обуслови нищожност на съдебния акт. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първите два поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроса относно приетото отремонтиране с части втора употреба на автомобила, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те изразяват несъгласието на касатора с възприетата от въззивния съд възстановителна стойност на увредения застрахован автомобил, с която е съизмерено прецененото като дължимо застрахователно обезщетение. Изводът на въззивния съд относно размера на дължимото обезщетение е основан на кредитираното от съда експертно заключение, в което сумата, необходима за възстановяване на автомобила в състоянието от преди увреждането, е изчислена съобразно най-подходящия според вещото лице начин за отстраняване на повредите. Поставените от касатора въпроси съдържат оспорване на правилността на този извод, поради което и с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Дори да се приеме, че въпросите имат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е доказана допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В представените от касатора решения по чл. 290 ГПК е обективирана практика на ВКС, актуална и при действащия Кодекс за застраховането с оглед аналогичните разпоредби на чл. 386 и чл. 400 КЗ, според която застрахователното обезщетение при имуществена застраховка се определя в рамките на застрахователната сума, съобразно доказания размер на претърпяната вследствие на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, изчислена по пазарната му стойност, а при изчисляване на размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент на овехтяване. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд не е приел, че размерът на дължимото застрахователно обезщетение следва да се изчисли с прилагане на коефициент за обезценка. В мотивите към решението, обосновавайки преценката си за размера на обезщетението, въззивният съд е посочил, че определеното от него обезщетение удовлетворява изискването на чл. 386, ал. 2 КЗ - да е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на застрахователното събитие, респ. да съответства на сумата, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, без прилагане на обезценка. Дали изводът на въззивния съд, че определеният размер на обезщетението съответства на действителната възстановителна стойност на увредената вещ без прилагане на обезценка е обоснован, е въпрос на правилност на решението. Посочените в изложението определения на ВКС са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не формират практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не следва да се обсъждат при преценката за наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно и необосновано. Поставените трети и четвърти въпрос са процесуални и са свързани с доводите на касатора, че без да е поискана експертиза, в нарушение на процесуалния закон и при настъпила преклузия по чл. 266 ГПК, въззивният съд е допуснал изслушването на автотехническа експертиза. Тези въпроси като процесуални удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговорят на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е допуснал автотехническа експертиза, със задачи по въззивната жалба и поставени от съда, като част от тях са били поискани от процесуалния представител на ответника при оспорване на заключението на вещото лице в първа инстанция, обективирано в протокол от 11.12.2023г., но не са допуснати, и при излагане на съображения от ОС, че се касае за размера на претенцията, по която съдът дължи произнасяне съгласно чл. 162 ГПК и може да събере доказателства и служебно, без съобразяване на правилата за процесуална преклузия. В практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и служебно известните на настоящия състав актове, а именно решение №174/12.01.2011г. по т.д.№ 36/2010г. на ВКС, 1 т.о., решение №160/03.12.2020г. по т.д. № 2634/2019г. на ВКС, 2 т.о. и мн.др., се приема, че преклузия съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда /първоинстанционен или въззивен/ нарушение на процесуални правила. Съгласно решение №94/09.07.2024г. по т.д. №926/2023г., 2 т.о. на ВКС и др., по правилото на чл. 162 ГПК, ако съдът е невъзможно да определи сам размера, за който искът е основателен поради необходимост от специални знания, той е длъжен и служебно да назначи експертиза. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Предвид горното не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да бъде допускано въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Предвид горното не е налице хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. Ответникът е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение като разноски, което следва да е вразмер на сумата от 150 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение