Определение № 339 от 20.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2269/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) против решение № 187 от 06.06.2019г. по т. д. № 203/2019г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено постановеното по т.д. № 139/2018г. решение от Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която НЗОК е осъдена да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс „Свети Иван Рилски“ ЕООД следните суми: 138 220 лева- възнаграждение за извършена болнична помощ по клинични пътеки по фактура № [ЕГН]/13.05.2015г. и дебитно известие № [ЕГН]/ 13.05.2015г. към нея, ведно със законната лихва от 29.05.2018г. до окончателното й изплащане; 33 794,10 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума за периода за периода от 01.01 2016г. до 29.05.2018г.; 23 360 лева - стойност на вложени медицински изделия по фактура № [ЕГН]/13.05.2015г. и дебитно известие № [ЕГН]/ 13.05.2015г., ведно със законната лихва върху същата от 29.05.2018г. до окончателното й изплащане; 5711, 41 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху 23 360 лева за периода за периода от 01.01.2016г. до 29.05.2018г., както и разноски по делото. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Претендира разноски съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Ответникът по касацията и ищец по делото, „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс „Свети Иван Рилски“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира направените в касационното производство разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е счел, че предвиденото в чл.52 от КРБ право на здравно осигурените лица трябва да бъде упражнено в рамките на бюджета на НЗОК за съответната година при условие, че с предвидените разходи за медицинска помощ в този бюджет следва да са съобразени НРД за годината, договорът, определящ обемите и цените на медицинската помощ, а и самите индивидуални договори с изпълнителите на такава. Именно за да се създадат условия за спазване на съответната бюджетна рамка е предвидено в чл.4 ЗБНЗОК НЗОК да определя за всяка районна здравноосигурителна каса годишна обща стойност на разходите, разпределена по месеци, а самите РЗОК да определят стойността за дейностите по тази алинея към договорите с изпълнителите на болнична медицинска помощ, разпределени по месеци. Посочено е, че това обаче не означава, че разходването на бюджета за годината в един по-ранен период лишава гражданите да се възползват от правата си по чл.52 от КРБ. По тази причина съдът е счел, че по принцип при възникване на такава ситуация за касата възниква задължението да използва бюджетния резерв. Посочено е, че в подкрепа на това е и законодателното предвиждане на чл.26, ал.2 ЗЗО, където се споменава, че със средствата от резерва се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания, т.е. в случая водещо е осигуряването на предвиденото в Конституцията право на гражданите по чл.52, а не съблюдаването на бюджетната /финансовата/ дисциплина. На следващо място е изведено от решаващия състав, че изискването за посочване на стойността на дейностите в индивидуалните договори не следва при процесния тип правоотношения да се приравнява на обем на възложената за съответното лечебно заведение работа, тъй като съгласно чл.4 от ЗЗО на здравно осигурените лица се гарантира не само свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, но и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса, т.е. не касата, а имащият нужда от лечение гражданин има правото да избира съответното лечебно заведение. Гражданинът от своя страна не е страна по споменатите индивидуални договори между НЗОК и лечебното заведение и по тази причина не може да се говори за възможност да се съобразява със същите и определената в тях месечна стойност. Правото на свободен избор на лечебно заведение изключва възможността да се говори за константно определяне на стойността на оказаната от болницата медицинска помощ по чл.45 ЗЗО. С оглед на това е счетено, че така определените стойности са прогнозни и се включват като елемент от договорите за създаване на определена бюджетна дисциплина. Те обаче не следва да се имат предвид при извършване на преценката, дали за престираната от страна на лечебното заведение медицинска услуга за дейности по чл.45 ЗЗО същото има право на възнаграждение, ако е надвишен лимита по съответното приложение към индивидуалния договор. Посочено е, че видно от събраните доказателства, а и становището на ответника, не подлежи на спор, че дейностите, за които се претендира плащане от страна на ищеца са от категорията описани в чл.45 ЗЗО и националния рамков договор /НРД/ за 2015г. От направената от ответника тематична проверка е видно, че същите са реално извършени от страна на болничното заведение и то съобразно изискванията, посочени в чл.46, ал.2 и ал.3 ЗЗО. Въззивната инстанция е приела, че с методиката по чл.55е ЗЗО не се определят вида, обемите и цените на медицинската помощ, подлежаща на заплащане от НЗОК според чл.45 ЗЗО, а начинът, по който тя следва да бъде остойностявана и изплащана, т.е. с тях се определя фактическия състав на отчитането й пред касата, т.е. изискванията, които следва да се настъпили, за де се достигне до извод, че работата е извършена, приета и плащането е станало изискуемо. С оглед на това е счетено, че разпоредбите на същата не могат да служат като основание за извод, че възложената от НЗОК работа на дадено лечебно заведение е само в границите на сумите, посочени в Приложение № 2 към индивидуалните договори. Въз основа на това е прието, че и включените в индивидуалните договори текстове от методиката, на основание чл.24 от НРД, следва да се тълкуват в изложения смисъл, а не като материализирано съгласие между страните за заплащане на престираната болнична помощ единствено в рамките на стойностите, посочени в приложение № 2. Във връзка с методиката е посочено, че към момента на приемане на НРД за 2015г. и сключване на процесния индивидуален договор е действала методика, одобрена с ПМС № 94 от 24.04.2014г., а от 20.03.2015г. е влязла в сила одобрената с ПМС № 57 от 16.03.2015г. нова методика за остойностяване и заплащане на медицинската помощ. В първата методика е имало изрично предвиждане за отхвърляне на плащането, ако дейността надвишава стойността, определена в приложение № 2 /чл. 17, ал.13, т.5 от Приложение 2 Б на Методиката/, както и възможност същото да се извърши в по-късен момент при условията, посочени в чл.22, ал.4 от Приложение 2Б на Методиката. Това от своя страна подкрепя извода, че надлимитната дейност винаги подлежи на заплащане, но в един по- късен момент. В действаща след 20.03.2015г. нова Методика, приложима при отчитане дейността за м. април на 2015г., на първо място, е отпаднало условието за отхвърляне на дейността, поради превишаване стойностите, залегнали в приложение № 2 към индивидуалните договори /чл. 17, ал.12 от Приложение 2Б - основания за отхвърляне/. Това е видно от цялостното съдържание на методиката и по-точно разпоредбата на чл. 21, ал.4 от Приложение № 2Б на същата, поради това, че при стриктно изпълняване разпоредбите й не би следвало да се достигне до надхвърляне на лимита. В чл.21, ал.4 е предвидено, че при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя на болнична медицинска помощ за хоспитализации, с изключение на случаите на спешна диагностика и лечение, същият формира листа на чакащите, съгласно чл.22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ. В случая, лечебното заведение не се е съобразило с тази възможност и е престирало съответната медицинска услуга. Според апелативния съд, това неспазване на законовата разпоредба не може да игнорира факта на извършване на медицинската услуга и на възникване на задължение за нейното заплащане от страна на НЗОК, с оглед текста на чл.45 ЗЗО. Плащането обаче логично не следва да се извърши в периода, предвиден в чл.25 от Приложение № 2Б на Методиката при липса на бюджетно предвидени средства. Плащането на този тип дейност, според решаващия състав, следва да стане чрез вземане на решение за изменение на съответната бюджетна рамка, което според чл.4 от ЗБНЗОК е от компетентността на НС на НЗОК. Това, според въззивната инстанция, е възможно, тъй като заплащането на съответната надлимитна медицинска дейност не съставлява разходване на средства, за които няма бюджетно предвиждане. В действителност, плащането за същата е дължимо за съответната година, защото би станало факт или в един по- късен момент, ако пациентът се включи в листата на чакащите, или за периода на м. април 2015г. при условие, че пациентът избере да се лекува в друго здравно заведение, което не е превишило лимита си. От друга страна, дори да се установи такова разходване винаги НЗОК и по – точно НС на НЗОК, може да се възползва от предвидената в чл.26, ал.2 ЗЗО възможност за покриване на разходи при отклонения от бюджета. Във връзка с изискуемостта на вземането, апелативният съд е дал отговор и на въпроса за момента, в който следва да се извърши това плащане. Изложени са съображения, че в чл.25 от споменатата Методика е предвидено, че плащанията на изпълнителите на БМП се извършват чрез РЗОК до 30-то число на месеца, следващ отчетния. Тези предвиждания логично касаят дейността, който е включена в съответния лимит. Тя се отнася и до надлимитна дейност в случаите на спешна диагностика и лечение - чл. 21, ал.4 от Методиката, като в чл.21, ал.5 от Методологията е предвидено задължение за изменение на приложение № 2 в месеца, следващ отчетния. От така изложеното е видно, че в Методиката липсват текстове, в които да е предвиден срок за плащане на надлимитната дейност, извън спешната. Това е логично поради факта, че до такава не би следвало да се стига с оглед задължението за формиране листа на чакащите. Същевременно, съдът е прие, че неизпълнението на това задължение, не е основание да се откаже плащането. Този извод съдът е извел от императивния характер на чл.45 ЗЗО, предвиждащ задължение за плащане на престираната медицинска помощ и от предвидената в чл.26 от ЗЗО възможност за покриване на разходите при неизпълнение на бюджета. То на основание на чл.4, ал.3 от ЗБНЗОК за 2015г., би следвало да става на всяко тримесечие, когато се касае до изменения на бюджета при извънредни разходи, вследствие на спешна и неотложна помощ, на която следва да се дава приоритет. Разходите, касаещи лечения по клинични пътеки, несвързани със спешност, според въззивната инстанция, подлежат на заплащане едва след покриване на плащанията за предоставената болнична помощ, включена в съответните приложения № 2 към договорите и тази за спешната диагностика и лечение. Реално това е възможно в края на бюджетната година / в случая – 2015г./, когато е възможно да се извърши окончателна преценка за кои лечебни заведения е налице преразход на бюджета, за кои той не е разходван в пълния му размер и е или не е налице излишък. Според съда, това е крайният срок за извършване на плащания на надлимитната дейност, различна от спешната. В случая е без значение обстоятелството, че в Правилата, определящи условията и реда за определяне и изменение на стойностите по чл.4, ал.1, т.1 и т.2 и за използване на средства от резерва по чл.1, ал.2, ред 1.4. от ЗБНЗОК за 2015г., приети от НС на НЗОК с решение № РД-НС-04-9/27.01.2015г., няма конкретни предвиждания за такъв вид плащания. Това е така по причина, че липсата им не е основание да се откаже изпълнение на вменени на НЗОК задължения с КРБ и ЗЗО. Предвид изложеното, решаващият състав на апелативния съд е приел, че главниците са изискуеми и същите следва да бъдат уважени в пълния им размер. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че апелативният съд се е произнесъл по следните въпроси: „1/ Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен през 2015г. на основание чл.59, ал.1 ЗЗО между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определеното в Приложение № 2 към този договор стойности /лимити/ за дейностите за съответния период?; 2/ Клаузите на сключен през 2015г. на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се лимитира стойността на извършените от болницата медицински дейности за съответните месеци в рамките на определения от НЗОК бюджет, нищожни ли са, поради противоречие с императивни правни норми и конкретно с чл.52 от Конституцията на Република България, чл.2, ал.2, чл.4, чл.35, чл.45, чл.25, чл.26, ал.2 ЗЗО и чл.4, ал.4 от ЗБНЗОК за 2015г.?“. Касаторът се позовава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първи въпрос касае правилността на въззивния акт, като отговор на същия може да се даде само в същинската касационна фаза на производството пред ВКС. Въпросът не обхваща решаващите изводи на съда за възможността за заплащане на надлимитни дейности, които изводи са направени обаче, не въз основа на договора, а на база на разпоредби от действащото към релевантния момент законодателство. Въззивната инстанция е приела, че: разходването на бюджета на НЗОК за годината в един по-ранен период не лишава гражданите от възможността да се възползват от правата си по чл.52 от КРБ; при възникване на дейност над лимита за касата възниква задължението да използва бюджетния резерв; със средствата от резерва се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания; водещо е осигуряването на предвиденото в Конституцията право на гражданите по чл.52, а не съблюдаването на бюджетната /финансовата/ дисциплина; стойността на дейностите в индивидуалните договори не се приравнява на обем на възложената за съответното лечебно заведение работа, тъй като на здравно осигурените лица се гарантира правото да избира съответното лечебно заведение, като те не са страна по индивидуални договори между НЗОК и лечебното заведение; определените стойности в приложението към договора са прогнозни и се включват като елемент от договорите за създаване на определена бюджетна дисциплина; те не следва да се имат предвид при извършване на преценката, дали за престираната от страна на лечебното заведение медицинска услуга за дейности по чл.45 ЗЗО същото има право на възнаграждение, ако е надвишен лимита по съответното приложение към индивидуалния договор; възложената от НЗОК работа на дадено лечебно заведение не е само в границите на сумите, посочени в Приложение № 2 към индивидуалните договори; включените в индивидуалните договори текстове от методиката, на основание чл.24 от НРД, са тълкувани не като материализирано съгласие между страните за заплащане на престираната болнична помощ единствено в рамките на стойностите, посочени в приложение № 2; при извършване на медицинската услуга възниква задължение за нейното заплащане от страна на НЗОК, с оглед текста на чл.45 ЗЗО; плащането на този тип дейност следва да стане чрез вземане на решение за изменение на съответната бюджетна рамка, което според чл.4 от ЗБНЗОК е от компетентността на НС на НЗОК; заплащането на съответната надлимитна медицинска дейност не съставлява разходване на средства, за които няма бюджетно предвиждане; плащането е дължимо за съответната година, защото би станало факт или в един по-късен момент, ако пациентът се включи в листата на чакащите, или за периода на м. април 2015г. при условие, че пациентът избере да се лекува в друго здравно заведение, което не е превишило лимита си; дори да се установи такова разходване винаги НС на НЗОК може да се възползва от предвидената в чл.26, ал.2 ЗЗО възможност за покриване на разходи при отклонения от бюджета. Във връзка с тези мотиви на съда, нема формирани въпроси от жалбоподателя. Вторият въпрос също не покрива общото основание за допускане на касационния контрол,, тъй като съдът не е приел, че е налице нищожност на клаузи от договора, поради противоречие с императивни правни норми, с оглед на което въпросът не се явява обуславящ за изхода на спора. При липса на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведения от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК. Очевидно неправилно пък би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Независимо от изхода на делото, на ответника по жалбата и ищец по делото, „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс „Свети Иван Рилски“ ЕООД, не могат да се присъдят разноски, тъй като липсват доказателства за извършването на такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение