Определение № 346 от 19.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3608/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх.Nо 3461/04.02.2015 год. на Н. Т. Ч. от [населено място] чрез адв.В. К. АК П. срещу въззивно Решение Nо 2213 от 20.12.2014 година постановено по В.гр.д Nо 2988/2014 година на ОС- Пловдив, в частта с която Н. Ч. е осъден да заплати на В. Ч. сумата от 9 033 лв. / двете хиляди тридесет и три лева /, обезщетение за ползата, от която последната е лишена да ползва собствен недвижим имот- апартамент в [населено място] за периода м. декември 2009 год. до 01.07.2013 година, ведно със законната лихва. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон касаещи правилата на неоснователното обогатяване, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК с довод, че по въпроса за приложението на чл.59 ал.1 ЗЗД, решението на въззивния съд е произнесено в противоречие със задължителната съдебна практика – т.1 и т.5 на ПП ВС 1-79. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК с довод, че по въпроса: трето лице- несобственик дължи ли обезщетение на собственика,ако е бил допуснат да ползва имота му с негово съгласие и без да има уговорка за заплащане на наем, както и дължи ли се обезщетение, ако собственикът не е бил възпрепятстван да ползва имота си, няма съдебна практика, няма закон който да урежда аналогична хипотеза, поради което произнасянето на касационния съд е наложително. Ответникът по касация В. Ч. от [населено място], с втора самостоятелна касационна жалба вх.Nо 4920/17.02.2015 год. чрез процесуалния си представител адв.Л. В. АК П. също обжалва и иска отмяна на въззивно Решение Nо 2213 от 20.12.2014 година постановено по В.гр.д Nо 2988/2014 година на ОС- Пловдив, в частта, с което е потвърдено решението на първата инстанция и е осъдена да заплати на Н. Ч. сумата 21 780 лв., увеличената стойност на процесния недвижим имот,в резултат на извършени подобрения както и в частта по разноските. С касационната жалба на В. Ч., в обжалваната част, се поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан незаявен от страната иск респ. е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.2 и т.3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК с довод, че въпросите: устното обещание за прехвърляне на недвижим имот прави ли третото лице, комуто е дадено обещанието, владелец или държател на имота ? нормите на чл. 74 ал. 2 ЗС и чл. 72 ЗС изключителни и приложими ли са само за лицата - владелци или е допустимо по аналогия да се прилагат и за държателите на имота или други лица, явяващи се подобрители на чуждия имот ? Подобрителят въз основа на устно обещания за продажба на недвижимия имот приравнен ли е на подобрител въз основа на предварителен договор ? Ако липсва искане в петитума за присъждане на увеличената стойност на недвижим имот, в който са извършени подобрения, а е налице само искане за присъждане на вложените материали и труд, може ли съдът служебно да присъди увеличената стойност или е необходимо изменение на петитум на иска ? Ако по делото допуснатата съдебно-техническа експертиза е изчислила стойността на подобренията и увеличението на имота към момента на тяхното извършване, допустимо ли е съдът да присъди тази стойност, вместо да съдере доказателства за стойността към момента на произнасянето си, както изисква чл. 72 ЗС и ПП ВС 6-74, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – ПП ВС 6-74, ТР 85/1968 год. на ОСГК на ВС, ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Н. Ч., с който отговор се поддържат обстойни доводи за неоснователност на касационната жалба, сочи се, че обжалваното решение е процесуално допустимо, както и че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка наличие на основания по чл. 280 ал. 1 и ал.2 ГПК, намира: Касационната жалба е процесуално допустима от гл.т. спазване срока по чл.283 ГПК, така и с оглед изискването за наличие на обжалваем интерес над 5000 лв. при цената на заявените осъдителни искове по чл. 31 ал.2 ЗС, чл. 74 ал.2 във вр. с чл. 72 ЗС. С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която В. Ч. е осъдена да заплати на своя брат сумата 21 780 лв. / двадесет и една хиляди седемстотин и осемдесет лв. /, представляваща увеличената стойност на имота, собственост на В. Ч., в резултат на извършени подобрения в имота, ведно със законната лихва, както и в частта, с която Н. Ч. е осъден да заплати на В. Ч. сумата от 9033 лв. / девет хиляди тридесет и ти лева/, обезщетение за ползата от която е била лишена да времето м.12.2009 година до 1.07.2013 година да ползва собствения си недвижим имот на основание чл. 59 ЗЗД. Като необжалвано пред ВКС решението е влязло в сила, в частта, с която В. Ч. е осъдена да заплати на Н. Ч. сума, съставляваща разлика над сумата 5645 лв. до присъдения размер от 11 205 лв., представляващи заплатени без основание вноски по Договор за банков кредит от 14.12.2005 год., в частта, с която са уважение исковете на Н. Ч. по чл. 108 ЗС за намиращите се в процесния апартамент движими вещи, в частта, с която частично е отменено решението на първата инстанция за заплатена бе основание имуществени застраховки. По касационната жалба на Н. Ч. Настоящият състав намира, че е касационното обжалване НЕ МОЖЕ да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. За да уважи иска на В. Ч., заявен на основание чл. 59 ЗЗД съдът базира изводите си за основателност на претенцията и наличие на разместване на блага между правните сфери на страните за посочения период от време, на безспорно установените факти – жилището е собственост на В. Ч., която без конкретно сключен договор/ наем, заем за послужване, предварителен договор и др./ е предоставила ползването на своя брат и съпругата му и на своята майка/ която не е страна по делото/ ползването на апартамент, закупен от нея по НА 35/2005 год., за което ползване няма уговорена насрещна имуществена претенция. Поставеният въпрос за приложението на чл. 59 ал.1 ЗЗД е правен въпрос, обусловил изхода на спора по иска на В. Т., но изводите на съда не са в каквото и да е противоречие с дадените с посочената задължителна практика / приложима и към настоящия момент/, а именно т.1 и т.5 на ПП ВС 1-79. Поставеният въпрос дали едно трето лице- несобственик дължи ли обезщетение на собственика, ако е бил допуснат да ползва имота му с негово съгласие и без да има уговорка за заплащане на наем, както и дължи ли се обезщетение, ако собственикът не е бил възпрепятстван да ползва имота си, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване тъй като по естеството си изцяло се припокрива със спорния предмет на иска на В. Ч. по чл. 59 ЗЗД. .На този въпрос отговор са дали инстанциите по същество, а касационният съд може да провери законосъобразността на отговорите само ако касационното обжалване се допусне. Тезата, че няма съдебна практика и няма закон който да урежда аналогична хипотеза, не може да се приеме, тъй като се касае до типична хипотеза, уредена от правилата за неоснователно обогатяване и богата еднопосочна съдебна практика. По касационната жалба на В. Ч. Настоящият състав на ВКС след преценка на наведените доводи в контекста на изведените правни въпроси намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Въпросът дали устното обещание за прехвърляне на недвижим имот прави ли третото лице, комуто е дадено обещанието, владелец или държател на имота ? няма качеството на обуславящ изхода на спора правен въпрос. Изведеният въпрос касае само една страна на развилите се фактически отношения между страните, но не и правният проблем за владението по см. на чл. 68 ЗС. За да уважи претенцията за подобрения в хипотеза на чл. 74 ал.2 ЗС във вр. с чл. 72 ЗС и присъди увеличената стойност на недвижимия имот в резултата на извършени подобрения от страна на ответника- Н. Ч., живял и ползвал процесния недвижим имот с увереността, по силата на дадено обещание, че ще придобие собствеността на апартамента от сестра си при условие на напълно изплатен кредит/ без спор, че от кредит от 20 000 лв. изплатената част от Н.Ч. е над 14 000 лв./, решаващият съд е приел, че същия има качеството на недобросъвестен владелец. Този извод на съда е базиран на сложен фактически състав, включващ не само устното обещание като пряка индиция за намерението, с което е осъществявана фактическата власт – т.н. animus, но и на факта, че от страна на Н.Ч. има безусловно осъществявана необезпокоявана от страна на собственика на имота до м. юли 2008 година фактическа власт, което обстоятелство, поради липса на друга уговорка освен „обещанието „ не може да обуслови извод, че фактическата власт е упражнявана от името на собственика, а не за себе си при ясното съзнанието, че упражнява собственическо правомощия да владее и полза вещта. Въпросът нормите на чл. 74 ал. 2 ЗС и чл. 72 ЗС изключителни и приложими ли са само за лицата - владелци или е допустимо по аналогия да се прилагат и за държателите на имота или други лица, явяващи се подобрители на чуждия имот ? се явява изцяло извън контекста на спора, след като съдът изрично е приел, при точното приложение нормите на чл. 68 ЗС и чл. 69 ЗС, че ответникът не е държател, тъй като не е упражнявал, с оглед на даденото от ‚устно обещание“ за което не се спори, фактическата власт за сестра си- собственик на имота. Поставеният въпрос дали подобрителят на чужд имот, получил фактическата власт на недвижим имот въз основа на устно обещания за продажба на недвижимия имот, може да се счита за приравнен на подобрител въз основа на предварителен договор ? е абсолютно неотносим към спора по делото за заплащане на стойността на извършените от Н.Ч. подобрения. Подобрител на чужд имот е всяко лице, което чрез влагане на средства и труд променя и подобрява физическото състояние на вещта, като се увеличава нейната потребителна стойност. Въпросът дали фактическата власт на имота, по отношение на който са извършени подобренията, е получен на договорно или извън договорно основание не е бил предмет на спора, поради което и не може да се счита за такъв, който има решаващо значение за постановения краен резултат, за да се приеме, че изводите на съда противоречат на задължителната съдебна практика, приета с ПП ВС 6-74. Ако липсва искане в петитума за присъждане на увеличената стойност на недвижим имот, в който са извършени подобрения, а е налице само искане за присъждане на вложените материали и труд, може ли съдът служебно да присъди увеличената стойност или е необходимо изменение на петитум на иска ? е въпрос, който касае довод за евентуално допуснато процесуално нарушение при постановяване на съдебния акт, поради което не може да послужи за селекция в производството по чл. 288 ГПК. Когато едно лице претендира да му бъдат възмездени вложените материали и труд в подобрения на чужд имот, в тежест на съда е да даде точната правна квалификация в рамките на заявените твърдения по исковата молба и релевираните в защита възражения, което действие по естеството си не може да бъде възприето като служебно изменение на иска, доколкото установените правно релевантни фактите са подведени под правната норма, уреждаща създалите се правоотношения. Тази дейност на съда е по съществото на спора, т.е. по произнасяне на решението по делото, самият въпрос е поставен при условието „ако липсва“ т.е. иска се отговор, но без да е точно установено, че касае конкретния правен спор. Настоящият състав намира, че не може да допусне касационно обжалване и на база поставеният въпрос: ако по делото допуснатата съдебно-техническа експертиза е изчислила стойността на подобренията и увеличението на имота към момента на тяхното извършване, допустимо ли е съдът да присъди тази стойност, вместо да съдере доказателства за стойността към момента на произнасянето си, по същите съображения, които са изложени към предходния въпрос. По обжалването в частта на разноските, настоящият състав намира, че направеното искане до ВКС е недопустимо, с оглед на процесуалния ред по чл. 248 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия