Определение № 4094 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Крее София“ ЕООД, представлявано от управителя М. А., чрез адвокат М. Т., срещу въззивно решение №1163 от 18Л 1.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 879/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Г. Д. Х., чрез адвокат Ц. Л., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима: - в жалба, изложение и допълнителна жалба са изложени повтарящи се въпроси, без допълнителна аргументация, като липсват касационни оплаквания. В евентуалност поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а също, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Възраженията на Г. Д. Х. имат отношение към основанията за допускане на касационно обжалване, не и към допустимостта на жалбата. Тя е подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, независимо от хаотичното изложение в различни документи. Съществува (по съдържание) и изложение съгласно условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил “Крее София“ ЕООД да заплати на Г. Д. Х. сумата от 33 648 евро, представляващи платена цена по прекратен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 13.12.2021 г., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 23.06.2023г. до окончателното издължаване; сумата от 1 502.99 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 33 648 евро, за периода от 12.04.2023 г. до 22.06.2023 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД; сумата от 7 013.95 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху сумата от 134 592 евро, за периода от 31.03.2023 г. до 22.06.2023 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД; законната лихва върху заплатената в хода на процеса сума от 67 296 евро, за периода от 23.06.2023 г. - 27.06.2023 г. в размер на 208.76 лв.; законната лихва върху заплатената в хода на процеса сума от 33 648 евро, за периода от 23.06.2023 г. - 27.09.2023 г. в размер на 2 301.59 лв. и законната лихва върху заплатената в хода на процеса сума от 33 648 евро, за периода от 23.06.2023 г. - 31.10.2023 г. в размер на 3 117.04 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 13.12.2021 г. между ищеца Г. Х., в качеството му на купувач, и ответното дружество, в качеството му на продавач, е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, по силата на който продавачът е поел задължението да продаде на купувача недвижими имота, представляващи апартамент №16 и гараж № 3, находящи се в жилищна сграда с офиси, магазини и подземни гаражи в [населено място] за обща продажна цена в размер на 336 480 евро, платима на вноски; купувачът е заплатил 50 % от цената в размер на 168 240 евро. Съгласно чл. 7.8 от сключения договор продавачът си запазил правото да предложи увеличение на останалата за плащане сума с процента на индекса на инфлацията (в случай че същият надхвърли 10 %), считано от датата на подписване на договора до окончателното плащане на цената, като в този случай купувачът е свободен да приеме или откаже сделката и да развали договора, като получи внесената сума, без размера на задатъка (капаро), представляващо 10 % от стойността на договора при подписването му. Продавачът увеличил продажната цена, а на 19.10.2022 г. е отправил предложение към купувача последният да заплати остатъка от цената. На 11.12.2022 г. Х. бил уведомен, че цените на имотите в сградата ще бъдат увеличени с 5 %, а на 16.03.2023 г., че след извършени актуализации на продажната цена от 01.01.2022 г.,01.07.2022 г. и 01.01.2023 г., общата цена на договора възлиза на 435 500 евро, като останалата дължима сума възлиза на 217 750 евро. На 20.03.2023 г. е направено последно предложение цената да бъде увеличена до сумата от 365 890 евро, в случай че ищецът заплати 197 650 евро до 31.03.2023 г., или сумата от 190 000 евро - до 31.03.2023 г., и 7 650 евро - при окончателното оформяне на сделката. На 23.03.2023 г. купувачът е направил изявление до ответника, че не е съгласен с предложеното увеличение, поради което се отказва от сделката на основание чл. 7.8 от договора и очаква да бъде възстановена сумата от 134 592 евро в петдневен срок. На 04.04.2023 г. той отново отправил покана за възстановяване на сумата от 134 592 евро, както и на сумата от 33 648 евро, като е посочил, че същата е задържана без основание. Въпреки едностранното прекратяване на облигационното правоотношение, на 20.04.2023 г. дружеството - продавач отново направило предложение за цена от 365 890 евро, която следва да бъде изплатена в цялост до 15.05.2023 г. На 03.05.2023 г. купувачът отговорил, че не приема предложеното увеличение и отново е поканил търговецът да върне заплатените по договора суми. Съдът приел, че с клаузата на чл. 7.8 от процесния договор се въвежда механизъм, който има за цел, при съществено изменение на икономическите условия, да възстанови еквивалентността на престациите по договора. В случай, че купувачът не се съгласи с предложеното увеличение и, вследствие на това, се откаже от договора, със самото прекратяване на облигационната връзка и освобождаването на обещателя (продавач) от задължението за прехвърляне на собствеността, посочената цел ще е изпълнена в достатъчна степен; продавачът ще може да реализира имота на по-висока продажна цена, съобразно изменените пазарни условия. Направен е извод, че при това положение, ако той задържи допълнително и 10% от цената по договора, биха се създали условия за неоснователното му обогатяване в противоречие с правилата на морала и добрите нрави, като тези 10 % не представляват и задатък по чл. 93 ЗЗД - не е налице неизправност на купувача, а единствено е предвидена и упражнена от него възможност да се откаже от договора, поради едностранна промяна от продавача на един от двата съществени елементи на договора за покупко-продажба, а именно - продажната цена. Посочено е, че за купувача не съществува задължение да приеме предложеното увеличение на цената, тъй като по съществото си това представлява нова оферта и нови условия, а последиците от прекратяване на договора не следва да бъдат възлагани в тежест на купувача, тъй като така той би понесъл риска от промяната на икономическите условия, наложили промяна на цената. Наред с това е прието, че сумата от 33 648 евро се явява несъразмерна и значително надхвърля интереса на ответника от евентуално намиране на друг купувач за имота. На следващото място съдът е приел, че ищецът като купувач по предварителния договор има качеството “потребител“ съгласно ЗЗП; съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са посочени някои неравноправни клаузи (а същите съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП са нищожни, с изключение на тези, които са индивидуално уговорени); по силата на ал. 2 не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и, поради това, потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Съдът е приел, че в настоящия случай купувачът не е имал възможност да изрази становище по съдържанието на разглежданата клауза, а приемането й не е резултат от преговори и взаимни отстъпки между страните по договора. Действително купувачът е участвал пряко в договарянето на част от съдържанието на договора - относно проекта на изграждащия се недвижим имот, но според съда трябва да бъде съобразено, че клаузата за актуализация на цената не е фигурирала в първоначалния проект на предварителния договор, като са налице данни, че е била включена непосредствено преди подписването му, което обстоятелство не е оспорено. На следващо място, клаузата е неравноправна и по силата на общото основание на чл.143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, като в противоречие с правилата на добросъвестността дава възможност на търговеца едновременно да се освободи от задълженията си по договора и наред с това да задържи парична престация на значителна стойност, което създава предпоставки за неоснователно обогатяване. В заключение, съдът приел, че клаузата на чл. 7.8 от предварителния договор, в частта, с която е предвидено задържане от страна на продавача на сума в размер на 10 % от стойността на договора е неравноправна и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП - нищожна; В касационната жалба и в изложението касаторът поставя идентични правни въпроси, с които обосновава допускане на касационно обжалване, като заявява, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но няма изложени никакви съображения относно допълнителното условие, предвидено в цитираната разпоредба. Както е изяснено в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, самото цитиране на правната разпоредба или възпроизвеждането на нейното съдържание не е равнозначно на мотивиране, а липсата на такова, в случая - защо разрешаването на поставените въпроси от касационния съд е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, е достатъчна причина за недопускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи също, че „точното прилагане на закона" според т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика /по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото" пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. Съдържанието на касационната жалба, изложението към нея и допълнителната касационна жалба, не дават каквото и да е основание да се приеме, че касаторът има предвид обстоятелства и съображения, които да имат отношение към хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен казаното, въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да са поставени с оглед конкретното въззивно решение, а не „по принцип“ и извън контекста на касационните доводи и конкретиката на спора и постановеното от въззивния съд. В допълнение на изложеното, съставът на Върховния касационен съд намира още, че и самите въпроси не отговарят на такива по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, вкл. разглеждането им не би било от значение за крайния резултат по спора. Въпросите са следните: Следва ли да се прилага разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП с текст „позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя, както и да задържи сума, получена за престация, която не е извършил, когато сам прекрати договора“, когато процесният договор е прекратен от купувача, твърдящ, че е с качеството на „потребител“ по смисъла на ЗЗП; представлява ли приложението на горепосочената разпоредба нарушаване на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл; Нормата е неотносима към постановеното от съда и неприложима по делото, а дори и при положителен отговор, няма да се промени резултатът по спора - ако клаузата е неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП, тя се явява нищожна и, като резултат, не се прилага в отношенията между страните. Дали по този текст, или поради приетата от съда неравноправност по см. чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, касаторът - обещател не може да задържи сумата от 33 648 евро след прекратяване на договора от купувача поради основанието в чл. 7.8 от предварителния договор. Ако отговорът на поставения въпрос е отрицателен, не се засяга заключението във въззивното решение, че са налице две самостоятелни основания за връщане на сумата - поради липса на основание, поради нищожност на клаузата съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП, евентуално на договорно основание, поради прекратяване на същия и евентуално. Въпросът - промяната на правната аргументация на основателността на претенцията и преквалифицирането на ищцовата претенция едва в постановения от въззивния състав съдебен акт, представлява ли нарушение на процесуалните правила и води ли до ограничаване на правото на защита на ответника, също не се нуждае от отговор, а той не би довел до различен резултат, в полза на касатора. В случая прецизирането на приложимата материалноправна норма от въззивния съд не е съпроводена от необходимост от даване на нови указания до страните с оглед подлежащите на доказване факти и събирането на доказателства във връзка с тях. Сам касаторът и не го твърди. Поставянето на въпрос само за принципен отговор, който няма да се отрази върху крайния резултат, поради което не попада в основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. При това, съдът е намерил, че сумата се дължи, както поради това, че е дадена по нищожна клауза от договор, което е основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, но и евентуално като дадена в изпълнение на договор, който е прекратен (основание по чл. 55, ал. 1, предл. ЗЗЗД). Съдилищата са разгледали едни и същи факти, достигнали са до едни и същи крайни правни изводи, но са дали различна цифрова квалификация на иска, по който са се произнесли. Следващият въпрос изисква конкретна преценка на доказателствата, а не принципно тълкуване на правна норма, при чието приложение съдът е достигнал до оспореното заключение. Питането е - представляват ли „общи условия“ индивидуално описаните за конкретния случай клаузи в договор за покупко-продажба на недвижим имот от 6 стр., съдържащ седем точки, сключен между търговец и физическо лице, като се уточни, че договорът се изготвя специално за всеки отделен клиент и самостоятелен обект в сградата и не съществува отделно приложение, съдържащо „Общи условия“ на търговеца, като всеки клиент е свободен да коментира и внася свои корекции в договора. Отново е зададен въпрос, който не би могъл да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Такъв е и последният въпрос - намират ли приложение разпоредбите на ЗЗП при анализ на процесния индивидуализиран предварителен договор между продавач и купувач на недвижим имот, кои, и явява ли се ЗЗП специален по отношение на ЗЗД по отношение на договорите, касаещи недвижими имоти, като касаторът сочи, че моли “да се изясни и приложимостта конкретно на чл. 266, ал. 2 от ЗЗД“.. Отново е поставен конкретен въпрос, който зависи от анализа на доказателствата, като съдът няма как да изброи принципно норми от ЗЗП, които се прилагат по делото, в отговор по чл. 290 ЗЗД. В останалата част въпросите са и хипотетични, като също разглеждането им няма да се отрази върху крайния резултат по делото. От значение е дали приложените от съда норми да са относими. Наред с изложеното, съображенията на въззивния съд относно наличие на неравноправна клауза по см. на чл. 143 от ЗЗП, е само една от установените причини, поради които е прието, че обещателят по договора не може да задържи спорната сума, т.е. изходът по материалноправният спор би бил непроменен, независимо от това намира ли приложение в отношенията между страните ЗЗП. В допълнение към касационната си жалба, подадено в срока за обжалване, касаторът поставя наред с посочените по-горе въпроси още две питания: Едното има отношение към тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и е следното: следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на решението. Отново липсва изложение за наличие на допълнителните условия, предвидени в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, което да даде възможност на касационната инстанция да квалифицира поддържаното основание, а и да очертае предмета на проверката по чл. 288 ГПК. По вече изложените по-горе мотиви, липсата на обосновка за значението на повдигнатия въпрос към конкретния спор, както и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК, също има като резултат недопускане на касационното обжалване. В допълнение, в предварителната селекция по чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд търси да установи наличие на зависимост между поставените въпроси и крайния резултат по спора - дали разглеждането му в конкретния случай би довело до промяна на въззивното решението и то, в полза на жалбоподател (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При въпрос за тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД това означава касационният състав да извърши преценка в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения - кои точно доказателства, доводи и възражения на страните, надлежно въведени във въззивното производство и част от предмета на въззивния спор, съдът не е разгледал по твърдение на касатора. Това е така, защото касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв. В случая, в касационната жалба няма подобна конкретика. Последното питане е дали договорът със смесена характеристика - включващ договор за възлагане на строителство на недвижим имот и предварителен договор за покупко-продажба на имота, предмет на строителството, с купувач - възложител физическо лице, представлява ли потребителски договор и потребител ли е възложителят - купувач физическо лице по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Касаторът в допълнителната си касационна жалба твърди, че по този въпрос има решения на състави на ВКС, които са дали отрицателен отговор, за разлика от тълкуването на въззивния съд. Цитирани са решение по т.д. № 2364/2020 г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. № 2/2021 г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. № 3/2021 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 2365/2020 г. на ВКС, II т.о. Относно този въпрос следва да се приеме, че касаторът се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отново следва да се посочи, че изходът по материалноправният спор няма да се промени с оглед разрешението по поставения въпрос, независимо от това намира ли приложение в отношенията между страните ЗЗП, защото позоваването на неравноправна клауза по см. на чл. 143 от ЗЗП, е само една от причините, поради които съдът е достигнал до заключение, че ответникът по иска дължи връщане на процесната сума. Не са налице и основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, пито груби нарушения на правилата на формалната логика. Изложените от самия касатор оплаквания в жалбата му също не могат да обусловят извод за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ЗЗД. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски - 5 300 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът