Определение № 10154 от 15.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8433/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на П. Р. А. срещу определение № 4094 от 11.05.2026 г. по адм. дело № 1062/2026 г. на Административен съд – Бургас. В частната жалба са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска да се отмени съдебния акт като се върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба – кметът на община Сливен, чрез процесуалния си представител, представя писмен отговор, в който изразява становище, че обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила. Ответникът – секретарят на община Сливен, не е изразил позиция по частната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че частната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото й, приема следното: С обжалваното определение АС – Бургас е оставил без разглеждане жалбата на П. Р. А. против изричен, респективно частичен отказ, обективиран в писмо с изх. № 9400-8594/1/ от 29.04.2026 г., изготвено от секретаря на община Сливен за предоставяне на достъп до обществен информация по заявление № 9400-8594 от 14.04.2026 г. като процесуално недопустима, на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК, както и срещу мълчалив отказ на кмета на община Сливен за предоставяне на достъп до обществена информация по заявление вх. № 9400-8594 от 14.04.2026 г., на основание чл. 159, т. 1 АПК и е прекратил производството по делото. Първоинстанционното производство е образувано по жалба от П. Р. А., с адрес в [населено място], против изричен отказ, обективиран в писмо с изх.№ 9400-8594 /1/ от 29.04.2026г., на секретаря на Община Сливен, за предоставяне на достъп до обществена информация по заявление вх. № 9400-8594 от 14.04.2026г. по описа на Община Сливен. Оспорващият обжалва също мълчалив отказ на кмета на община Сливен, ако съдът приеме, че изричният акт не съставлява надлежно произнасяне по смисъла на чл. 28, ал. 2 ЗДОИ. Съдът е установил от фактическа страна, че със заявление вх. № 9400-8594 от 14.04.2026 г., адресирано до кмета на община Сливен, П. А. е поискал, на основание чл. 24 от Закона за достъп до обществена информация да му бъде предоставена информация относно прилаганата административна процедура при заявяване и извършване на промяна на настоящ адрес на малолетно дете по заявление на родителя, на който са предоставени родителските права, детайлизирана в шест пункта. С писмо изх. № 9400-8594 /1/ от 29.04.2026 г. секретарят на община Сливен, в качеството си на задължен субект по чл. 3, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 2 ЗДОИ, е установил, че исканата информация е извън приложното поле на Закона за достъп до обществена информация. С акта е предоставил наличната информация във връзка с регистрацията на постоянен адрес на малолетно лице според разпоредбите на чл. 92, 95 и 96 от Закона за гражданската регистрация, чл. 123, ал. 1 от Семейния кодекс и Наредбата за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. Уведомил е жалбоподателя, че документите, които се изискват за промяна на настоящ адрес и необходимите бланки и образци са качени на сайта на община Сливен като е посочил и съответния раздел, както и че община Сливен не разполага с писмени указания, становища или методически указания от ГРАО, МРРБ или друг компетентен орган относно новите промени в Семейния кодекс, в сила от 30.12.2025 година. По делото е приложена заповед № РД 15-2869/19.11.2019 г. на кмета на община Сливен, с която е определил В. Радева, секретар на община Сливен да изпълнява функциите на задължен субект по ЗДОИ, като взема решение за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация и уведомява писмено заявителя за своето решение. При тези фактически обстоятелства, съдът е приел от правна страна, че подаденото заявление от оспорващия по естеството си представлява искане за предоставяне на правна консултация относно подаване на заявление за промяна на настоящ адрес на малолетно лице. Посочил е, че поставените въпроси в заявлението нямат връзка със задълженията на съответните органи на местно самоуправление, произтичащи от разпоредбите на Закона за достъп до обществена информация. Подробно е обсъдил съдържанието на оспорения акт и е достигнал до извод, че няма характер на решение за отказ за предоставяне на търсената информация. Констатирал е, че с отговора на задължения субект са дадени подробни разяснения по всеки от поставените въпроси и указания относно процедурата по регистрация на постоянен/настоящ адрес на малолетно лице и къде може да намери съответните образци на документи. Поради това съдът е приел, че обжалваният акт не представлява годен за оспорване административен акт, т. к. със същия не се засягат права и законни интереси на оспорващия. При това положение е намерил, че жалбата е процесуално недопустима и на основание чл. 159, т. 1 и 4 АПК е оставил същата без разглеждане. По отношение на оспорването на мълчалив отказ на кмета на община Сливен съдът е приел, че такъв не е формиран. Изложил е съображения, че с цитираната по-горе заповед правомощията на задължен субект по ЗДОИ са възложени на секретаря на община Сливен. В определения в закона срок оправомощеното лице е отговорило на заявителя, поради което не е налице мълчалив отказ на кмета на община Сливен. Поради това оспорването е лишено от предмет и на основание чл. 159, т. 1 АПК съдът е оставил жалбата без разглеждане и в тази й част. Определението е правилно. Съдът е установил коректно фактическите обстоятелства по спора и правилно е приел, че оспорването е недопустимо поради липса на годен за обжалване административен акт и на правен интерес от търсената съдебна защита. Правилно съдът е приел, че търсената информация от заявителя няма характер на обществена информация по смисъла на чл. 2 ЗДОИ. Съгласно чл. 8, т. 1 ЗДОИ разпоредбите на закона относно достъпа до обществена информация не се прилагат за информация, която се предоставя във връзка с административното обслужване на гражданите и юридическите лица. Видно от съдържанието на заявлението на оспорващия е, че предмет на искането му е информация, свързана с процедурата и необходимите за нея документи по регистрация, респ. промяна на регистрация на постоянен/настоящ адрес на малолетно лице. Това производство е уредено в Закона за гражданската регистрация и Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. Оторизирани да предоставят административната услуга са съответните длъжностните лица по гражданско състояние. Със заявлението е търсена информация относно конкретна процедурата и необходимите за провеждането й документи, поради което съдът правилно е приел, че се иска по същество консултация по поставените въпроси, които не попадат в обхвата на Закона за достъп до обществена информация. Правилно съдът е приел, че не е налице формиран мълчалив отказ на кмета на община Сливен по подаденото заявление по реда на ЗДОИ от оспорващия. Предвид делегираната компетентност на секретаря на община Сливен с цитираната по-горе заповед, да издава актове по чл. 28 ЗДОИ, за кмета на община Сливен не е възникнало задължение в качеството му на задължен субект да отговори с изричен акт на заявлението на жалбоподателя А.. Поради това не е формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК, който може да бъде годен предмет на съдебно оспорване. По искането за сезиране на Конституционния съд: Частният жалбоподател е направил искане, на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Р България, касационният съд да приеме, че в настоящото производство е налице съмнение относно съответствието с Конституцията на чл. 212, ал. 2 АПК във връзка с чл. 231 и чл. 236 АПК, доколкото същите поставят възможността за осъществяване на съдебен контрол върху определение за недопустимост в зависимост от задължително адвокатско приподписване, поради което да спре производството и да сезира Конституционния съд на Р България с искане за установяване на противоконституционност на посочените разпоредби в описания им приложен обхват. Съгласно чл. 150, ал. 2 от КРБ, Върховният административен съд може да спре производството и да сезира КС при установено от него несъответствие между закона и Конституцията. Изложените от частния жалбоподател доводи за противоречие на правилото на чл. 212, ал. 2 АПК с конституционно гарантираното право на защита на гражданите в чл. 56 КРБ и достъп до съд в чл. 120, ал. 2 КРБ не обуславят извод за наличие на условията за сезиране на КС. Предвиденото изискване в чл. 212, ал. 2 АПК за приподписване на касационната, респ. касационната частна жалба от адвокат или юрисконсулт, освен ако жалбоподателят или неговият представител имат юридическа правоспособност, не ограничава правото на защита, както поддържа оспорващият. Противно на изложените доводи в искането, поставеното условие за редовност на касационната жалба има за цел да гарантира ефективна правна защита на правата и законните интереси на страната, като отчита спецификите и значимостта на касационното производство. Разпоредбите на чл. 56 и чл. 57 от Конституцията, които прокламират правото на защита като основно конституционно право на гражданите, не изключват задължителното приподписване от упълномощен за това адвокат или юрисконсулт на касационните жалби, респ. на частните касационни жалби, установено с разпоредбата на чл. 212, ал. 2 АПК. С Конституцията именно на адвокатурата е възложено да подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси – чл. 134 КРБ. Трябва да се посочи също, че изискването не е императивно към всички правни субекти, като е предвидено изключение за дела по Закона за административните нарушения и наказания, дела за пенсионно, здравно и социално осигуряване и подпомагане, дела, по които жалбоподателят е освободен от държавна такса или е лице, лишено от свобода с влязла в сила присъда, т. е. отчетени са спецификите по различните групи дела и правното положение на лица, които са в уязвимо положение, така че да не допусне непропорционално засягане на правата и интересите им във връзка с достъпа им до съд. От данните по делото не се установява правата на оспорващия да са засегнати от обсъжданата разпоредба. Релевираните оплаквания в искането не са свързани с конкретни фактически и правни обстоятелства по спора, а представляват принципното разбиране на жалбоподателя за приложението на визираната разпоредба и нейното съответствие с конституционните разпоредби, посочени по-горе. Предвид изложеното, искането на основание чл. 150, ал. 2 АПК следва да се остави без уважение. По съображенията, изложени по-горе, обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение,