Определение № 603 от 15.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2018 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото И. Е. Д. и Р. А. Ш.-П. срещу решение № 218/10.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 411/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 12/11.01.2017 г. по гр. дело № 82/2016 г. на Старозагорския окръжен съд и на основание чл. 135 от ЗЗД е обявено за недействително по отношение на ищеца П. П. С. действието, извършено на 16.02.2016 г. от жалбоподателката Д., представляващо дарение в полза на жалбоподателката Ш.-П., чрез вътрешнобанков превод в системата на „Уникредит булбанк“ АД – [населено място] на сумата 49 900 лв. от сметка на първата по сметка на втората, до размер 26 400 лв.; в тежест на жалбоподателките са възложени разноски по делото. С определение № 423/22.11.2018 г. касационното производство по делото е спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК, до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Спирането е постановено тъй като предмет на разглеждане по това тълкуването дело е правният въпрос: налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора; и тъй като в предметния обхват на този въпрос попадат два правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Ш.-П., а именно: 1) следва ли въззивният съд да съобрази решението си с решение на ВКС, по силата на което, обуславящо действителността на вземането правоотношение, е прието за нищожно; и 2) следва ли съдът да разгледа възражението за нищожност на правоотношение, имащо значение за наличието на действително вземане на кредитора в производството по чл. 135 от ЗЗД. Тълкувателно решение (ТР) № 2/2017 г. по посоченото тълкувателно дело е постановено на 16.05.2019 г. и е обявено на 09.07.2019 г., поради което са отпаднали пречките за движението на настоящото дело и касационното производство по него следва да се възобнови, съгласно чл. 230, ал. 1 от ГПК. Основателно поради това се явява и искането на ищеца (ответник по касационните жалби) С. за възобновяване на касационното производство, направено с молба с вх. № 5125/05.06.2019 г., макар да са неоснователни съображенията му за това искане, – че това тълкувателно решение било вече неотносимо към предмета на делото, тъй като вече е има влязло в сила съдебно решение, с което са установени съществуването и размерът на вземането му спрямо жалбоподателката-ответница Д.. С т. 2 от горното тълкувателно решение е прието, че е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено следното: По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти (предмет на делото по чл. 135 от ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда; правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане – е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД (обстоятелството, че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност). Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл. 135 от ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск. В мотивите към обжалваното решение по настоящото дело въззивният съд, от една страна – в съответствие с горните задължителни указания и разяснения, е приел, че съдът по Павловия иск (разглеждащ иска по чл. 135 от ЗЗД) не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение, като съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, а длъжникът в това производство не може да се брани с възражения, основаващи се на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор, които възражения може да използва само срещу иска за вземането. От друга страна, въззивният съд е установил по делото, че между ищеца С. и жалбоподателката-ответница Д. е налице висящо исково производство относно паричното вземане на първия, респ. – насрещното задължение на втората, т.е. – правоотношение, произтичащо от сключен между тях договор за поръчка от 21.09.2014 г., от който по настоящото дело ищецът извежда качеството си на кредитор на жалбоподателката-ответница Д.. При това положение, апелативният съд е разрешил горните два правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Ш.-П., в противоречие с цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с т. 2 от ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, като не е спрял производството по делото, а е намерил за нищожна клаузата от договора за поръчка от 21.09.2014 г., с която е уговорен размерът на задължението за заплащане на възнаграждение от жалбоподателката-ответница Д. на ищеца С., като за този извод въззивният съд се е позовал на позовал на решение № 236/24.10.2017 г. по гр. дело № 576/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което обаче преюдициалният правен спор между ищеца С. и жалбоподателката-ответница Д. не е разрешен по същество, а – при постановена от ВКС отмяна на въззивното решение по това дело, последното е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Тъй като съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Ш.-П., са от значение за процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, за което ВКС следи служебно (в този смисъл и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), то касационното обжалване следва да се допусне както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. Тъй като двете ответници-жалбоподателки по делото имат качеството на задължителни необходими другари, съгласно чл. 216, ал. 2, изр. 1 от ГПК касационното обжалване следва да се допусне и по двете касационни жалби. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателките следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 528 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение