Определение № 330 от 31.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 988/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. О. против решение № 338 по гр.д.№ 5190/ 2016 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 11.07.2016 год. по гр.д.№ 12171/ 2015 год. на Софийски градски съд. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.365 и сл.ЗЗД, досежно квалифицирането на постигнатото с ответника - Гаранционен фонд - споразумение като извънсъдебна спогодба,определяща окончателно и напълно дължимото на ищеца обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и в противоречие с чл.52 ЗЗД, доколкото сумата от 60 000 лева по споразумението не компенсира адекватно и справедливо пострадалия.По идентични съображения се сочи и необоснованост на съдебното решение. Ответната страна – Гаранционен фонд – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Конституираното по делото трето лице – помагач на ответника - Й. А. - не е взел становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът е предявил иск с правно основание чл.288 КЗ / отм./ срещу Гаранционен фонд, за обезщетяване претърпени неимуществени вреди от ПТП, причинено по вина на водач, нямащ задължителна застраховка „Гражданска отговорност„на автомобилисти. Ответникът е противопоставил възражение за постигната с ищеца извънсъдебна спогодба, съгласно визираната в закона възможност – чл.288 т.11 КЗ /отм./, за обезщетение в размер на 60 000 лева, при претендирани с иска 250 000 лева. Първоинстанционният съд е счел за доказано наличието на такава спогодба,сключена чрез разменена между страните кореспонденция, с която и предвид съвпадащи си волеизявления, страните окончателно и напълно са уредили правоотношението помежду си досежно дължимото обезщетение.Въззивният съд е споделил този извод, като изрично е коментирал смисъла на кумулативно заявеното в предложението на Гаранционен фонд – че предложената сума от 60 000 лева „ не е частично плащане„ и че „ при несъгласие с размера на обезщетението, увреденият може да предяви претенцията си пред съда„. Доколкото в отговора си ищецът е заявил съгласие с така предложената – не като частично плащане – сума, съдът е приел че е постигната извънсъдебна спогодба, с която окончателно е разрешен въпроса за дължимостта и размера на дължимото обезщетение. Съдът изрично се е позовал на ТР № 1/2016 год. на ОСГТК, в което се сочи, че при сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и застрахователя по застраховка „ Гражданска отговорност” на автомобилистите, с което те са постигнали съгласие за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие,изрично заявявайки че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание да търси репариране на същите вреди отново п о съдебен ред, както от застрахователя, така и от делинквента. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал,в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, следния въпрос: Може ли авансово получено обезщетение от пострадалия да се квалифицира като договор за спогодба ? Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като не кореспондира с фактите, въз основа на които въззивният съд е формирал решаващият си извод за съдържанието на сключената между страните спогодба .Същият не е квалифицирал плащането като авансово, а именно от оферирането му от застрахователя като „ не частично плащане „ и при изричното указание на застрахователя - в случай на несъгласие на пострадалия с така определения размер, за търсене на дължимото по съдебен ред - е извел ясното му,недвусмислено съдържание на предложение за окончателен размер на обезщетението, а не като част от дължимо такова в по-голям размер, съответно прието от пострадалия с изрично писмено изявление,а не само с факта на получаване на определената / при отчитане и на съпричиняване / сума. Като несъответен на фактологията на спора – няма доказателство за офериране на авансово плащане, а и използваният термин е неточен, тъй като авансово е плащане, предхождащо момента на настъпване изискуемостта му,докато в конкретната хипотеза обезщетението е изискуемо с настъпването на вредата – въпросът, с това му съдържание, не кореспондира със съответен му отговор в решаващите мотиви на въззивното решение. Отделно се явява напълно неудовлетворен, с формалното посочване на разпоредбата, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно задължителните указания по т.4 на тълк дело № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС,хипотезата предпоставя посочване на непълна, неясна или противоречива правна норма,чието тълкуване е провокирало противоречива съдебна практика – надлежно посочена, или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна, непротиворечива съдебна практика, но явяваща се неправилна, предвид изменение в обществените условия или промяна на законодателството.Нещо повече,по проблематиката на сключвани със застраховател извънсъдебни спогодби и предпоставките за тяхното зачитане, като уреждащи окончателно обезщетяване на търпими от застрахователни събития вреди, е налице богата, задължителна за въззивния съд, непротиворечива съдебна практика / изчерпателно изброена в реш.№ 10 по т.д.№ 1054 / 2012 год. на ІІ т.о. на ВКС /, чието съществуване изключва приложимостта на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение