Определение № 152 от 01.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1306/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. А., [населено място], подадена чрез пълномощника му адвокат А. Д., срещу решение №2499 от 30.11.2017 г. по гр. дело №2012/2017 г. на Софийския апелативен съд, с което са потвърдени решение от 01.07.2016 г. по гр. дело №8487/2013 г. на Софийския градски съд и решение от 17.01.2017 г. по гр. дело №8487/2013 г. на Софийския градски съд. С решение от 01.07.2016 г. по гр. дело № 8487/2013 г., Софийският градски съд, І Гражданско отделение, 13 състав, е отхвърлил обективно съединените искове на А. И. А., предявени срещу М. И. Б.: 1. Главен иск за прогласяване на нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане поради нарушение на чл.13, ал.3 СК от 1968 г. /отм./; 2. Евентуално съединен иск за прогласяване нищожността на същия договор поради привидност и прикриване на дарение; 3. Кумулативно съединен с евентуалния иск за възстановяване на накърнена запазена част от наследството, останало от общия баща на страните; 4. Евентуално съединен иск за разваляне на договора поради неизпълнението му – до размера на 1/3 идеална част от имота. С решение /определение/ от 17.01.2017 г. по искане за допълване на решението по реда на чл.250 ГПК е оставено без уважение искането на ищеца за произнасяне по иск за прогласяване на нищожност на договора поради нарушение на чл. 23 ЗСВЦВК /отм./.

Ответникът по касационната жалба – М. И. Б., със съдебен адрес – [населено място], чрез пълномощниците адвокат С. В. и адвокат И. А., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноските, направени за адвокатско възнаграждение, в касационното производство.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че с нотариален акт № 183/1982 г. И. А. А. е придобил от своята майка Е. И. А. първия надпартерен етаж, находящ се на [улица], срещу задължение за издръжка и гледане. По делото е прието за безспорно, че към 1982 г. И. А. е бил в брак с втората си съпруга Н. Ф. А. – гражданка на СССР. Безспорно е също, че последната е придобила българско гражданство през 1995 г. С нотариален акт № 182, том ХХVІІ, дело № 4544/84 г., съставен на 30.11.1984 г. от нотариус при СРС, И. А. е прехвърлил на дъщеря си М. А. същия имот срещу задължение за гледане и издръжка. Видно от описа на документите, представени пред нотариуса, при съставянето на акта е била представена нотариално заверена декларация – съгласие под № 15 950/30.11.1984 г. На 03.05.1987 г. М. А. е сключила брак с Г. Б. и е променила фамилното си име на Б.. И. А. е починал на 21.09.2012 г. и страните по делото са негови деца. Кредитирани са показанията на свидетелите В. Я., А. С., Г. П. и Н. А., като показанията на последната са преценени с оглед на обстоятелството, че същата е майка на ответницата. Въз основа на свидетелските показания е прието за установено, че И. А. е бил високо интелигентен човек – преподавател по френски език, след пенсионирането си имал допълнителни доходи от частни уроци. Всички свидетели са единодушни, че бащата на страните е разчитал М. да се грижи за него на старини. И. А. имал здравословни проблеми – кожен рак, хипертония, бъбречна недостатъчност. За болничното му лечение и за закупуване на медикаменти се грижела основно М.. Тя редовно го посещавала, когато бил болен. Свидетелката С., която в продължение на години е била съседка на семейството на И. А., подробно описва конкретните действия на ответницата и нейния съпруг – монтиране на климатици в жилището, поемане на разходи за електричество, постоянни грижи. Свидетелката Н. К. – майка на ищеца, е заявила пред съда, че с бившия си съпруг И. А. са поддържали приятелски връзки и след развода. Тя знае, че А. е получил компенсаторни бонове, но не е давал средства на сина й. Помагал си на пенсията, защото не му достигали средства за лечение, а и пътувал доста в чужбина. Според съда, тази свидетелка не установява обстоятелства, от които би могло да се направи извод, че М. Б. не е изпълнявала задълженията си по алеаторния договор. Възприето е и заключението на вещото лице д-р Е. Й., от което се установява, че през периода 2005-2012 г. И. А. е бил диагностициран с хипертонична болест на сърцето; бъбречни заболявания – хроничен пиелонефрит, камък в бъбрека, остър нефрит; очни заболявания; злокачествени образувания на кожата; чернодробна цироза; стомашно-чревни заболявания, белодробни и неврологични заболявания. Четирикратно е бил на болнично лечение. За медикаменти са били необходими допълнителни средства извън тези, изплащани от НЗОК, както и за спазване на диетичен режим.

Ищецът А. А. е предявил срещу еднокръвната си сестра М. Б. искове, с които оспорва правата й върху имота, който й е бил прехвърлен през 1984 г. от баща им И. А..

По иска за нищожност на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане поради неспазване на чл.13, ал.3 от действащия към 1984 г. Семеен кодекс, е прието че разпоредбата, гласи „Съпрузите се разпореждат съвместно с общите вещи и права върху вещи или единият от тях - със съгласието на другия. Действия на обикновено управление относно общите вещи може да извършва и всеки от съпрузите.“. В случая е подадена декларация-съгласие от съпругата на прехвърлителя И. А., като представените доказателства от Агенцията по вписванията са оспорени от ищеца, но тяхното съдържание не е опровергано. По евентуалния иск за прогласяване нищожността на договора поради привидност, въззивният съд е посочил, че по силата на чл.165, ал.2, изр. посл. ГПК, когато сделката е насочена срещу наследник със запазена част, не е необходимо начало на писмено доказателство за установяване на симулацията. В качеството си на наследник на прехвърлителя, ищецът А. А. има право да установява привидността и със свидетелски показания, а такива показания или други доказателства, които да установят липсата на воля за сключване на договор за издръжка и гледане, а да прикрият дарение между И. А. и М. А., не са събрани. Изрично е посочено, че от ищеца не е поискано събиране на гласни доказателства за установяване на тези му твърдения. Обстоятелството, че към датата на сключване на договора за издръжка и гледане и години след това, бащата на страните е бил в добро здраве и с добри доходи, само по себе си не може да обоснове извод за симулативност на изразеното желание, прехвърлителят да бъде гледан и издържан от дъщеря си. Договорът за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане е алеаторен – престацията на приобретателя не е предварително определена по обем, тъй като не е ясно колко дълго той ще следва да изпълнява договора и от какви грижи ще има нужда прехвърлителят. Ето защо този иск е неоснователен. Неоснователен е и кумулативно съединеният с него иск за редуциране на дарението с цел възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на баща му.

С оглед на изложените съображения за неоснователност на исковете за прогласяване на нищожността на договора от 1984 г. и на двете предявени основания, въззивният съд е разгледал иска за разваляне на този договор поради неизпълнение. По този иск въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите Я., С., П. и А., от които се установява, че ответницата се е грижила за своя баща, осигурявала е необходимите условия за интелектуалните му занимания, а когато здравето му се влошило, полагала и преки грижи, уреждала престоя му в болнични заведения, закупувала лекарства. В последните години преди смъртта му тя и съпругът й поели и консумативните разходи за дома, в който живеели родителите на М. Б.. Посочено е също така, че по делото няма каквито и да било данни покойният И. А. да е изразявал недоволство от грижите на дъщеря си. Позовавайки се на решение № 863 от 22.12.2010 г. по гр. дело № 1534/2009 г. на ВКС, ІV г.о., въззивният съд е посочил, че изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уговорено, се определя от действителните нужди на кредитора. Ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал удовлетворен, неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Обстоятелството дали прехвърлителят е разполагал със средства сам да се издържа, не е релевантно за изпълнението на договора, тъй като по този договор не се прилагат правилата за издръжка на роднини съгласно Семейния кодекс.

Относно допълнително въведеното основание за нищожност на процесния договор по чл. 23 ЗСВЦВК /отм./, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отказал да го разгледа. Посочено е, че всяко едно от основанията по чл.26 ЗЗД може да бъде предмет на самостоятелен иск, но е необходимо този иск да бъде изрично предявен при спазване на изискванията на чл.214, ал.1 ГПК. В случая такава хипотеза не е налице, тъй като първото съдебно заседание е проведено пред градския съд на 23.10.2014 г., насрочено за 9.30 часа. За това заседание ищецът е бил призован чрез пълномощника си адвокат Д., получила призовката лично на 15.07.2014 г. В първото заседание не са се явили нито ищецът, нито упълномощеният адвокат Д.. Съдът е дал ход на делото в 10 часа и е докладвал предявените искове и доказателствата, представени или поискани от страните. На същата дата – 23.10.2014 г., в СГС е постъпила молба с вх. № 123465, подадена от ищеца. В нея се съдържа становище по отговора на исковата молба, оспорва се удостоверението, издадено от Агенцията по вписване и други доказателства, представени от ответната страна. С нея се въвежда и ново основание за нищожност на договора – нарушение на чл.23 ЗСВЦВК /отм./, изразяващо се в липса на съгласие на Министерство на финансите за извършване на разпоредителна сделка от чуждестранното лице Н. А. – раздел ІІ от молбата. След служебна справка по делото е установено, че цитираната молба е постъпила на 23.10.2014 г. в 14:19 часа, т.е. след приключване на първото заседание пред градския съд. Предвид изложеното, неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че „недокладването на молбата в съдебно заседание е служебен и процесуален пропуск на съда“. Тази молба е била регистрирана в съда близо 5 часа след часа, за който е било насрочено делото и очевидно след приключване на първото съдебно заседание. Поради това не се дължи произнасяне по допълнително наведеното основание за нищожност на договора.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси, повдигнати в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Може ли съдът да реши правен спор за разваляне на договор за издръжка и гледане, без преди това, включително и служебно да прецени валидна ли е или е нищожна сделката при липсващо, но изискващо се към момента на извършването и съгласие от съпругата, както и съгласие на Министерството на финансите, щом съпругата към момента на сключването е била чужденец – твърди се, че е налице противоречие с практиката на ВКС, а именно: т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК, т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, т. 1 от ТР № 1 от 19.11.2010 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК.

2. Следва ли съдът да обсъди и да се мотивира по направените във въззивната жалба и въобще по делото доводи, обстоятелства, оплаквания и възражения – твърди се противоречие с практиката на ВКС за излагане на собствени мотиви, обективирана в т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК.

Отправени са и оплаквания /без същите да са формулирани като въпроси/, относно „незанимаването на съда“ по въпроса за липсата на съгласие от съпругата чужденец; липса на констатация в мотивите на въззивния съд за идентичност с изводите на градския съд и приетото от него; твърдение за произнасяне плюс петитум с неотносими, и/или ненаправени, и/или очевидно неправилни, вместо по действително направени във въззивната жалба и въобще по делото, основания, доводи, оплаквания и възражения.

Твърди се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение заради противоречие с утвърдените, явни, елементарни, трайни, принципни и достъпно познаваеми разбирания в посочена към изложението тълкувателна практика на ВКС, включително и по изисквания за служебно следене и прилагане на материалноправни императиви, както и при нищожност на сделка – в случая липса на съгласие от съпруга при разпореждане с общата им вещ, както недадено съгласие от Министерство на финансите при разпореждащ се съпруг чужденец, при това пороци, така обусловени един от друг, че неприлагането поне на единия от тях изисква прилагането на другия; неспазени материалноправни императиви, включително и за целта: немотивиране и необсъждане, при това по всички направени за целта решаващи доводи, обстоятелства, основания и оплаквания в делата, както и псевдомотивиране; неправене на изрично задължителната констатация за съвпадане на мотиви; несъобразяване и неприлагане на нищожност, а и недопустимост на обжалвания акт; груба и явна неправилност на изводите за отхвърляне, при това и тяхна неотносимост; повече от явната вероятност, а и действителност на нищожността на сделката за издръжка и грижи (гледане) при липса на съгласие от съпругата, както и на Министерство на финансите, щом тя е чужденец.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №2499 от 30.11.2017 г. по гр. дело №2012/2017 г. на Софийския апелативен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.

Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато поради липса както на обща, така и на специфична предпоставка за достъп до касация. По повдигнатите въпроси, както и по отправените в изложението твърдения и оплаквания, неформулирани в конкретен правен въпрос, не е налице решаващо произнасяне на въззивния съд. По съществото си всички въпроси, оплаквания и доводи, съдържат оплаквания и твърдения за извършено от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Отделно, следва да бъде отбелязано, че въпросите и твърденията са поставени с оглед собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Последният е съобразил трайно установената практика на ВКС, че предметът на спора е само този, който е очертан от самия ищец в исковата молба. Предвид горното, неотносима се явява и сочената противоречива практика на ВКС.

Изложеното води до извод за липса на обща и специфична предпоставка за достъп до касация.

Твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не са налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда във връзка с разрешаването на конкретния правен спор.

Съобразно изхода на спора, на ответника М. И. Б. трябва да се присъдят 1 500 лв. деловодни разноски, представляващи платено възнаграждение на един адвокат за касационното производство. Неоснователно е направеното от касатора възражение за прекомерност, тъй като минималният размер на адвокатското възнаграждение в настоящия случай /при цена на иска в размер на 87 041.30 лв. – данъчна оценка, л. 20 от І-инст. дело/, е 3141.23 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.