Определение № 3182 от 24.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 981/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. К. С., Д. Д. С. и С. К. С., чрез адвокат А., срещу въззивно решение № 195 от 11.10.2022 г. на Окръжен съд– Ямбол, постановено по в. гр. д. № 167/2022 г., с което е потвърдено решение № 97/07.03.2022 г., постановено по гр. д. № 2395/2021 г. по описа на Ямболския районен съд в частта, с която са допуснати до делба следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място]: нива с площ с площ 22 998 кв. м., в м. "Вето село", представляваща ПИ с идентификатор № ......; лозе с площ с площ 12 998 кв. м., в м. "Ж. п.", представляващо ПИ с идентификатор № .....; нива с площ с площ 7 315 кв. м., в м. "Б.", представляваща ПИ с идентификатор № ...... и овощна градина с площ с площ 5 272 кв. м., в м. "Р. дол", представляваща ПИ с идентификатор № ....., както и в частта, с която е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издадения в полза на С. Н. С. нотариален акт №..../22.04.1996 г., дело № 1104/96г. на нотариус при Районен съд - Сливен за удостоверените права над 1/6 ид. ч.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Дължи ли въззивният съд произнасяне по повдигнатия въпрос – как и кога е приключила процедурата по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността? Като не се е произнесъл по този решаващ за изхода на спора въпрос, въведен с жалбата и докладван във въззивното производство, допуснал ли е съдът съществено процесуално нарушение при постановяване на решението си ? Поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение №78/15.01.2021г. по гр.д. № 3617/2019г. на ВКС, първо г.о. и решение № 45/06.04.2017г. по гр.д. № 3343/2016г. на ВКС, първо г.о.

2. Следва ли съдът да изложи мотиви защо счита, че сроковете по чл. 79, ал.1 и ал.2 ЗС, съответно от 5 и 10 години, не са изтекли? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 1 по тълк. д. № 1/1997г. на ОСГК но ВКС.

3.Следва ли въззивният съд да отговори на всички въведени с отговора на исковата молба възражения относно собствеността и владението на имотите от ответниците на основание представените нотариални актове, неоспорени от страните? Поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение №78/15.01.2021г. по гр.д. № 3617/2019г. на ВКС, първо г.о. и решение № 45/06.04.2017г. по гр.д. № 3343/2016г. на ВКС, първо г.о.

4. През периода от 1995г. до 2021г. били ли са обикновени съсобственици или са били сънаследници ответниците като наследници на С. Н. С. и всички наследници на К. С. Я.? Поддържа се противоречие на изводите на съда с ТР 1/2012г. по тълк.д № 1/2012г. на ОСГК на ВКС и решение № 25/26.01.2006г. по гр. д. № 686/2005г на ВКС, първо г.о.

5.След като собствеността на земеделските земи възниква с нарочен административен акт, а не по силата на наследяването, следва ли презумпцията по чл. 69 ЗС да бъде прилагана като към сънаследници или към обикновени съсобственици? След като собствеността на земеделските земи възниква с нарочен административен акт, а до издаването му е налице само право на възстановяване /без възникнало право на собственост/, налице ли е съсобственост? Придобитата собственост върху процесните земи чрез сделка /покупко продажба от трети лица/, прави ли ответниците собственици при сънаследяване или при обикновена собственост, или съсобственост? Сочи се противоречие с ТР 1/2012г. по тълк.д № 1/2012г. на ОСГК на ВКС решение № 25/26.01.2006г. по гр. д. № 686/2005г на ВКС, първо г.о. и решение № 45/06.04.2017г. по гр.д. № 3343/2016г. на ВКС, първо г.о.

6 Съдът следвало ли е да допусне своевременно поисканите в първоинстанционното производство и поисканите в жалбата гласни и писмени доказателства, които са относими, допустими и необходими по конкретния правен спор?

7. Следва ли съдът да се произнесе относно противопоставимостта на решение № 107/31.01.1995г. на ПК- С., което не е отменено с нарочен акт на ОСЗ – С., а само спомената в решение № 1751/24.10.2016г. на ОСЗ- С.? Разсъжденията в мотивите на комисията или на съда отменят ли решение № 107/31.01.1995г. на ПК- С.? Дали с мотиви в решение № 1751/24.10.2016г. на ОСЗ- С. е отменено решение № 107/31.01.1995г. на ПК- С.?

От ответниците по касационната жалба Н. Д. Н. и М. И. Д., чрез адв. Д.; С. В. Б., чрез адв. К. и от В. Н. Д. са постъпили писмени отговори, с които се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Страните претендират присъждане на направените разноски в касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е допусната съдебна делба на недвижими имоти, сред които и тези, предмет на жалбата, въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Съдът е приел, че страните са наследници на К. С. Я., починал на 07.01.1995г., като правото на собственост върху спорните имоти е възстановено с решение № 1751/24.10.2016 г. на ОСЗ С.. Ответниците поддържат, че собствеността върху спорните четири имота е възстановена с решение № 107/31.01.1995 г. на ПК- С. на общия им наследодател С. С., който се е снабдил с констативен нотариален акт през 1996 г. и през 1997г. е продал имотите на сина си К. С., който от своя страна е продал на Д. И. и Ц. И. имоти, сред които и част от делбените /нотариален акт № ..../02.05.2000 г./. С нотариален акт № ..../27.12.2007 г. Д. И. и Ц. И. са продали на В. Д. по 1/2 ид. ч. от имоти № ..... и № ..... С нотариален акт № ..../.12.2007 г. Д. И. и Ц. И. продали на С. С. имоти № ..... и № ......, както и по 1/2 ид. ч. от имоти № ..... и № ..... С нотариален акт № ..../ 16.03.2018 г. Д. Д. и В. С. са продали на Д. С. по 1/2 ид. ч. от имоти № ..... и № .....

Въззивният съд е приел за установено, че след постановяване на решение № 107/31.01.1995 г. на ПК- С. е образувано производство по предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. С решение № 1304/27.09.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2148/2000 г. на V-то г. о. е потвърдено решение № 126/23.03.2000 г. по в. гр. д. № 118/2000 г. на ОС – Сливен, с което е признато, че правото на собственост върху процесните имоти принадлежи на всички наследници на общия наследодател К. Я.. Въз основа на съдебното решение е издадено решение № 1751/24.10.2016 г. на ОСЗ С., с което на наследниците на К. Я. е възстановено правото на собственост върху общо 11 недвижими имота, сред които и процесните. С част втора на същото решение е отказано признаване правото на възстановяване собствеността върху имотите поради наличие на спор за материално право, като в мотивите му е посочено, че с него се отменя решение № 107/31.01.1995 г. на ПК- С.. Решението на ОСЗ от 2016г. е обжалвано във всички негови части. С влязло в сила на 18.07.2017 г. решение по гр. дело № 5796/2016 г. на СлРС, образувано по жалба на ищеца по настоящото дело В. Д., решение № 1751/24.10.2016 г. на ОСЗ С. е обявено за нищожно в частта, с която се отказва да се признае право на възстановяване на собствеността на наследниците на К. Я. върху 11-те недвижими имоти. Против решението на ОСЗ от 24.10.2016 г. е постъпила жалба и от ответниците по настоящото дело Динка С., В. С. и С. С., в частта му, в която е посочено, че се отменя решение на ПК - С. № 107/31.01.1995 г., както и в частта, с която се възстановява правото на собственост на наследниците на К. Я.. С определение № 3244/26.09.2019 г. на СлРС по гр. дело № 3658/2019 г. жалбата е оставена без разглеждане. С определение от 28.02.2020 г. Административен съд Сливен е отменил определението на районния съд в частта му, с която е оставена без разглеждане жалбата против решението на ОСЗ в частта му, с която по същество се отменя решение на ПК – С. и е върнал делото за продължаване на производството, а в останалата му част определението на районния съд е потвърдено. С решение № 260017/14.08.2020 г. Районен съд – Сливен е отхвърлил жалбата против решението на ОСЗ – С. от 2016г. в частта му, с която се отменя решението на ПК от 1995г. С решение № 5/31.03.2021 г. на Административен съд – Сливен, решението по гр. дело № 3658/2019 г. е потвърдено. С оглед на установените факти, въззивният съд е приел, че решението на ОСЗ – С. от 2016г. окончателно е влязло в законна сила на 31.03.2021 г.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на ответниците В. С., Д. С. и С. С., че те са индивидуални собственици на четири от имотите на основание изтекла придобивна давност за периода след възстановяването им до предявяване на иска за делба. Изложени са мотиви, че действително с решение № 107/31.01.1995 г. на ПК- С., собствеността върху процесните четири имота е възстановена на прекия наследодател на ответниците, но при наличие на спор за материално право същият следва да бъде разрешен по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като след влизане в сила на съдебното решение се постановява решение на органа на поземлената собственост, с което правото на собственост се възстановява в полза на лицата, на които е признато правото на собственост към минал момент. До постановяване на такова решение производството по възстановяване на собствеността не е приключило. Като е взел предвид, че в случая след разрешаване на спора по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е издадено решение № 1751/24.10.2016 г. на ОСЗ С., въззивният съд е направил извод, че до образуване на настоящото дело за делба, искова молба по което е подадена на 19.03.2019 г., сроковете по чл. 79, ал. 1 и ал. 2 от ЗС, съответно от 5 и 10 години не са изтекли и е ненужно да бъдат обсъждани останалите елементи от фактическия състав на придобивната давност, в частност упражняването на фактическа власт явно и необезпокоявано. За изчерпателност е посочено, че с оглед многобройните дела между сънаследниците, владението не може да се приеме за необезпокоявано, а от извършените сделки се очертава един период от 2000 г. до 2007 г., през който земите са били във владение на трети лица - извън кръга на сънаследниците.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият, вторият, третият и седмият правен въпрос са за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. В случая въззивният съд е основавал изводите си на събраните по делото доказателства, като е изложил мотиви по доводите на страните. Следователно съдът не е процедирал в противоречие с цитираната от касатора практика на съставите на ВКС, т.е. не е налице специалната /допълнителната/ предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Неоснователно се поддържа, че въззивният съд не е изложил мотиви кога приема, че е приключила процедурата по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността и защо счита, че сроковете по чл.79 ЗС не са изтекли и не е обсъдил решение № 107/31.01.1995г. на ПК- С.. Напротив, в мотивите на въззивното решение изрично е посочено, че с решение № 107/31.01.1995г. на ПК- С. собствеността върху спорните имоти е възстановена на наследодателя на ответниците, но относно тези имоти е възникнал спор за материално право, разрешен с влязло през 2002г. съдебно решение, въз основа на което с решение № 1751/24.10.2016 г. на ОСЗ С. на наследниците на К. Я. е възстановено правото на собственост върху общо 11 недвижими имота, сред които и процесните, което е обжалвано във всички негови части и до образуване на настоящото дело за делба сроковете по чл. 79, ал. 1 и ал. 2 от ЗС не са изтекли. Т.е. съдът се е произнесъл относно момента, в който счита, че производството по възстановяване на собствеността е приключило, приемайки че това е станало с постановяване на решение № 1751/24.10.2016 г. на ОСЗ С. и в този смисъл ясна е и и волята на съда защо смята, че от този момент до предявяване на настоящия иск за делба през 2019г. не са изтекли сроковете по чл. 79 ЗС. Правилността на изводите на съда не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК.

Според касаторите съдът не е изложил мотиви по доводите им, че са придобили собствеността върху спорните имоти въз основа на договори за покупко- продажба от 2007г. и 2018г. и от тогава владеят същите. С обжалваното решение въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към първоинстанционното решение, в което е прието, че не може да се придобие по давност имот, за който не е приключила процедурата по възстановяване на собствеността. След като съдът е приел, че производството по възстановяване на собствеността е приключило с решението на ОСЗ, постановено след разрешаване на спора по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, то и ответниците не биха могли да се легитимират като собственици на имота въз основа на факти, осъществили се до влизане в сила решението на ОСЗ, предвид на което и обсъждането на наведените доводи за придобиване на собствеността въз основа на сделки и по давност е без значение за крайния изход от спора. Следователно и въз основа на така изтъкнатите доводи на касаторите, не може да се направи извод, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно задължението му да обсъди в мотивите си релевантните за спора факти и доводи и възражения на страните.

Според приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая четвъртият и петият въпрос не са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е счел за неоснователно възражението за изтекла придобивна давност, приемайки, че ответниците не са доказали осъществявано от тях владение с двата му признака- обективен и субективен, а мотивите на съда са, че от постановяване на решение № 1751/24.10.2016 г. на ОСЗ С., с което е възстановено правото на собственост върху спорните имоти, до датата на предявяване на иска не са изтекли сроковете по чл. 79, ал. 1 и ал. 2 от ЗС, поради което и е ненужно да бъдат обсъждани останалите елементи от фактическия състав на придобивната давност, в частност упражняването на фактическа власт явно и необезпокоявано.

По шестия процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.266, ал.3 ГПК, също не следва да се допуска касационно обжалване. Касаторите не са посочили практика на ВКС, в противоречие с която въззивният съд да се е произнесъл, отказвайки да допусне разпит на свидетел, мотивирайки се, че не се констатира първоинстанционният съд да е допуснал процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателства. По този въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото относно допустимостта на доказателства пред въззивното производство е налице трайна практика на ВКС / напр. решение № 68 от 25.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 936/2012 г., III г. о.; решение № 70 от 21.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5100/2014 г., III г. о./, в която се приема, че нормата на чл. 266, ал. 1 от ГПК забранява на въззивния съд да събира нови доказателства, които страните са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Изключенията по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, вр. чл. 260, т. 5 и т. 6 от ГПК са предвидени само за доказателства относно новооткрити и нововъзникнали факти, както и новооткрити и новосъздадени доказателства, или доказателства, които не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Тъй като се касае за правни норми, които предвиждат изключения от общото правило, тези правни норми не могат да се тълкуват разширително. В случая не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовни искови молби и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им.

С оглед изхода на спора в полза на С. В. Б. следва да се присъди сумата от 1 500 лв., представляваща разноски по делото пред ВКС.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение