Определение № 730 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1748/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Б. В. срещу решение № 35 от 19.02.2020 г., постановено по в.гр.д.№872 по описа за 2019 г. на Окръжен съд Добрич, с което е отменено решение № 104 от 08.10.2019 г. по гр.д. № 155 по описа за 2019 г. на Районен съд Генерал Тошево в частта за отхвърляне на предявения от ищеца И. Г. П. срещу Г. Б. В. иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 7 000 лева, предоставена от ищеца на ответника с разходен касов ордер на 31.12.2013 г. за доставка на товарен автомобил, поради отпадане на основанието за даването, постановил е друго решение, с което Г. Б. В. е осъден да заплати на И. Г. П. тази сума от 7 000 лева, потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част за осъждане на ответника да върне дадената с разходен касов ордер от 10.01.2014 г. сума от 1 500 лв. и ответникът е осъден да заплати 1 575,30 лева разноски за първа инстанция и 1 040 лева разноски за въззивната инстанция.

Касаторът твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е неправилно-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по два въпроса:

1. Длъжен ли е въззивният съд да осъществява решаваща правораздавателна дейност, за да се произнесе по спорния предмет, както и да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като достигне до собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните?

2. Каква е доказателствената сила на данъчната фактура, в която е посочена данъчната операция и начина на плащане?

По първия въпрос, касаторът сочи противоречие на решението на въззивния съд с решения № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ Т.О., № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на І ГО, № 213 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на І ТО, № 403 от 23.01.2015 г. по гр.д. 3902/2014 г. на ВКС. По втория въпрос според касатора въззивното решение не съответства на решение № 211 от 05.01.2017 г. по т.д. № 1739/2015 г. на ІІ ТО на ВКС. В това решение е прието, че с издаването на данъчната фактура за авансово плащане, респективно за окончателно плащане на цената на стоката преди нейното доставяне и отразяване на датата на извършеното плащане, доставчикът документира стопанската операция за плащане на цената и по този начин удостоверява, че сумата по фактурата за конкретната стока е платена. При частните свидетелстващи документи съдът не е обвързан от тяхната доказателствена сила, а следва да я прецени с оглед всички събрани относими и допустими доказателства.

И. Г. П., счита че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Смята, че единственото оплакване на касатора за необсъждане на възражението му за прихващане със сумите за ремонт на моторното превозно средство, е неоснователно. Въззивният съд правилно е приел, че касаторът не е платил сумите за ремонт, посочени във фактурата, тъй като към фактурата липсва стоков лист, работна карта и касов бон, удостоверяващ действително извършеното и регистрирано плащане по сметката на издателя. Твърди, че фактурата не съдържа изискуемите по закон реквизити и не е редовна от външна страна, а искането на страната за приемането и е било направено едва във второто съдебно заседание, поради което е било преклудирано. Претендира за присъждане на 900 лв. съдебни разноски пред настоящата инстанция.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Ищецът И. Г. П. е изложил в исковата си молба, че по споразумение от края на 2013 г. ответникът Г. Б. В. е следвало да закупи от Германия и да внесе за него в България товарен автомобил до 12 тона товароносимост. Ищецът проверил на 7.1.2014 г. внесения от ответника товарен автомобил с професионален шофьор и констатирал недостатъци – липса на трета предавка, недопустим шум в задната част на автомобила липса на тампон на напречната щанга, разбити биалетки. Поради недостатъците страните се споразумели ответникът да върне получените с два разходни касови ордера пари общо в размер на 8 500 лв. и да си прибере автомобила след около три месеца. Макар да си е взел обратно автомобила, ответникът не върнал получената цена, поради което ищецът е поискал съдът да го осъди да му заплати дължимата сума.

В отговора на исковата молба ответникът е повдигнал възражение за изтекла погасителна давност на задължението му за връщане на сумите и възражение за прихващане със сумата от 6 108 лв., представляваща направените от него разходи за поправка на скоростната кутия стойките и брезента на автомобила, които недостатъци според него са били причинени при експлоатацията на превозното средство от ищеца.

Първоинстанционният съд е констатирал, че договорът между страните е бил развален и даденото по него подлежи на връщане. Приел е обаче, че след като сумата от 7 000 лв. е платена на 18.12.2013 г., от тази дата е започнал да тече давностният срок, поради което задължението за нейното връщане е погасено по давност. Тъй като сумата от 1500 лева е платена на 10.01.2014 г., погасителната давност не е изтекла и искът е бил уважен до този размер.

Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния съд. Счел е, че давността е започнала да тече от развалянето на договора, което е станало през месец март 2014 г.–три месеца след доставката и фактическото предаване на автомобила от ответника на ищеца през месец декември 2013 г. Затова задължението на ответника за връщане на сумата от 7000 лева също не е погасено по давност, тъй като исковата молба е подадена на 27.12.2018 г.-преди изтичане на петгодишния давностен срок. Възражението за прихващане е счетено за недоказано. Според въззивния съд по делото не е било установено, че стойките, брезентовото покривало и скоростната кутия са били повредени в периода, през който автомобилът се е съхранявал от ищеца. Освен това съдът е счел, че представената от ответника фактура не е издадена при получено авансово плащане, поради което сама по себе си не доказва факта на плащането на ремонта, а към нея не са били приложени други платежни документи. Ето защо първоинстанционното решение е било отменено в отхвърлителната част и искът е бил изцяло уважен.

От изложеното дотук е видно, че въззивният съд е изложил свои собствени мотиви и е разрешил материалноправния спор по същество, както изисква т. 19 на ТР № 1 от 4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС. В тълкувателното решение ясно е посочено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. Съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. Същите указания се съдържат и в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., ОСГК на ВКС, постановено при действието на ГПК /2007 г./, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд не само е обсъдил всички доводи във въззивната жалба на ответника, но е анализирал подробно и събраните по делото доказателства, за да достигне до правни изводи по съществото на спора. Противно на твърдението на касатора, този съд е изследвал в детайли показанията на свидетелите, посочил е от кой времеви период са констатациите на свидетелите, кои са конкретни и кои са твърде общи, за да бъдат кредитирани. Следователно по първия въпрос на касатора мотивите на въззивния съд не противоречат, а съответстват на приложимата практика на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Разрешението на вторият въпрос, поставен от касатора, не е от решаващо значение за крайните изводи на въззивния съд по отношение на възражението за прихващане. Второинстанционният съд е приел, че ответникът не е доказал основанието да претендира сумата, тъй като не се установява повредите да са причинени по времето, през което автомобилът е бил при ищеца. Като допълнителен довод е посочил, че ответникът не е доказал плащането на ремонта. Фактурата е частен свидетелстващ документ, в който е отразен начин на плащане в брой на 6108 лева при самата доставка, но не е представен документ за плащане. Тази фактура не е издадена при получено авансово плащане, поради което сама по себе си не е достатъчна да докаже плащането. В такъв смисъл е и цитираното от касатора решение № 211 от 05.01.2017 г. по т.д. 1739/2015 г. на ІІ ТО на ВКС, според което само фактурата за получено авансово плащане доказва самото плащане. Останалите фактури следва да бъдат преценявани на общо основание като частни свидетелстващи документи в съвкупност с останалите доказателства по делото за извършено плащане, каквито в настоящия случай липсват. Следователно отговорът на втория въпрос не обуславя изхода на спора, а освен това даденото от въззивния съд разрешение съответства на практиката на ВКС. Затова и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 900 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение