Определение № 1166 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3589/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Т. и Ц. К. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 623 от 29.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3527/2021 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 265603 от 03.09.2021 г., постановено по гр. д. № 83/2020 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против „Трекмания“ ООД искове с правна квалификация чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 150 000 лв. за всеки от тях, причинени от смъртта на сина им Н. Ц. Т., починал на 20.08.2017 г. в Република Италия в резултат на противоправно бездействие на планинския водач Е. Л. Е., ведно със законната лихва, считано от 20.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумите. По делото е установено, че на 11.04.2017 г. между Н. Т. и ответното дружество „Трекмания“ ООД, като туроператор, е сключен договор за туристическото пътуване до планинска верига в Италия с начало 19.08.2017 г. и продължителност 6 дни, като по време на екскурзията е следвало да се изкачи ледникът Мармолада до връх П. П. с височина 3343 м. В групата са участвали 10 души и планинските водачи В. М. и Е. Е., двамата собственици на ответното дружество. Планинските водачи притежават трета степен на професионална квалификация по професия „Планински водач“ на Център за професионално обучение към Асоциация „Планини и хора“, като в периода от 18.08.2017 г. до 25.08.2017 г. водачите са били командировани от „Трекмания“ ООД за планинско водене при пътуването. Преди пътуването до Италия Н. Ц. Т. е имал остра вирусна инфекция, за която е проведено лечение от личния му лекар д-р С. С. с Ердомед, Фортекал и Аугментин, като на 20.08.2017 г. при изкачването на ледника Мармолада същият е починал. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, от заключенията на двете съдебномедицински експертизи, както и заключението на съдебната експертиза на вещото лице планински водач Г. Г., е установено, че Н. Т. е бил аклиматизиран за изкачване на надморска височина 3434 метра, така както и останалите участници в екскурзията. В деня на изкачването синът на ищците е имал учестено дишане при вървене и успокояване на дишането в покой, единична кашлица и подсмърчане, нормален говор, добро настроение. Назначените по делото експерти са посочили, че кашлянето и учестеното дишане, както и мускулните болки по време преход не могат да се възприемат като признаците на височинна болест, тъй като липсват останалите признаци – задух дори в покой, объркване, гадене, кашлица с пенлива субстанция. Не е установено по делото преди и по време на изкачването той да е имал задух, замайване, объркване или гадене с повръщане и главоболие. В края на Виа Ферата той се е оплакал от болки в крака и заедно с водача Е. Е. са се придвижили на безопасна площадка с надморска височина около 3100 м и са започнали да разтриват долния крайник, като Н. Т. е споделил, че и друг път е имал подобни оплаквания. По време на почивката на площадката същият е разговарял с други участници в групата и не е забелязано нещо притеснително в поведението или състоянието му, налагащо спешна медицинска намеса, а появата на мускулни разтежнения и мускулни крампи не е животозастрашаващо състояние, изискващо спешна помощ. Останал е по собствено желание сам на площадката около 50 минути, като групата, включително и водачът, са имали видимост към него. Сигналът до спасителната служба е подаден в 11:21 часа местно време, веднага след като водачите, слизайки от върха са го намерили полуседнал, полулегнал, без признаци на живот и са започнали да правят сърдечен масаж и изкуствено дишане. Спешният екип е пристигнал с хеликоптер на мястото в 11:28 часа, като 20 минути е извършвана белодробна и сърдечна реанимация, а смъртта е настъпила в 12:20 часа. С оглед на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че смъртта на Н. Т. не е настъпила в резултат на височинна болест. Причината за леталния изход на сина на ищците, с опит в планинското изкачване, е наслагването на няколко неблагоприятни фактора: неизлекуваното заболяване - вирусна или бактериална инфекция, наложило прием на антибиотик, непосредствено преди екскурзията, тежката дехидратация със загуба на електролити, патология на сърцето - сериозно стеснение на коронарните артерии, за което самият той не е знаел, както и вероятно повишената съсирваемост на кръвта и вероятна тромбоза на лявата бедрена вена (изразено, чрез болката в лявото бедро). Наличието на стеснение на коронарните артерии е установено и от патолозите, извършили аутопсията 11 дни след смъртта, като в заключението на изготвената от д-р М. повторна СМЕ, в което също е посочено наличие на стеснение на коронарните артерии от атероматозни плаки и наличието на сидерофаги в паренхима на белия дроб, белег на хронична левостранна застойна сърдечна недостатъчност. При ниска надморска височина и при умерено физическо усилие може и да не се наблюдава изразена симптоматика, но при по-голяма надморска височина и тежко физическо усилие се създават условия за декомпенсация и сърдечната недостатъчност би улеснила развитието на белодробен оток. Въззивният съд не е кредитирал извода на д-р М., че причина за леталния изход е височинна болест, като е приел, че този извод е необоснован, доколкото противоречи на дадените от този експерт обяснения на симптомите на височинната болест и симптомите на починалото лице. По делото не е установено водачът Е. Е. да е извършил противоправно поведение, оставяйки сам Н. Т. на площадката под върха в рамките на около 50 минути, тъй като последният е бил видимо здрав, имал е опит в изкачването на планински върхове и единственото, от което се е оплакал, са били болки в крака, като самият той е предпочел да остане за почивка на площадката и да не изкачва върха. Не е налице бездействие на водача, което да е в причинна връзка с настъпилата смърт. Не са установени нарушения на задълженията на Е. Е. като планински водач, нито нарушение на правилото да не се вреди другиму. При положение, че при оставането на Н. Т. на площадката не е било необходимо оказване на медицинска помощ, водачът не е бил длъжен да остане с него, нито да сигнализира за спешна помощ. Той е последвал останалите членове на групата /три жени и едно дете/ до върха, за които също носи отговорност, обезопасявайки изкачването им и слизането им обратно, имал е видимост към площадката, където се е намирал Н. Т., изискал е от останалите незабавно връщане надолу, независимо от предварителната програма и противоставянето им. Именно това негово поведение е израз на професионална грижа и отговорно поведение към състоянието на сина на ищците и начин да осигури и неговата сигурност и безопасност. Няма съмнение, че неочакваната смърт на Н. Т. е предизвикала емоционален шок и психологически срив у родителите му, но за настъпилите за тях неимуществени вреди не следва да бъде ангажирана отговорността на водача Е. Е., тъй като не е налице пряка причинно-следствена връзка между настъпилата смърт и поведението на планинския водач, нито последният е извършил противоправно деяние /действие или бездействие/, довело до смъртта на сина на ищците, поради което и същият не носи отговорност на непозволено увреждане, с оглед на което и ответното дружество - възложител на работата на Е. Е., не дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните; 2. Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на доказателства в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за недостоверни, следва ли да изложи мотиви за това; 3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото и по-конкретно тези от въззивната жалба; 4. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на противоречивите експертизи и доказателствената им стойност; 5. Длъжен ли е съдът при приети по делото непълни, необосновани или противоречиви заключения по СМЕ, вследствие на което не се дава категоричен и точен отговор на въпросите и правнорелевантните факти, да назначи служебно нова експертиза, тройна експертиза и/или друго вещо лице; 6. Задължен ли е въззивният съд, ако установи допуснато процесуално нарушение от първа инстанция и с оглед установяване на релевантните по спора факти и направените доказателствени искания пред първата инстанция, служебно да назначи експертиза, или да допусне до разпит свидетел. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата „Трекмания“ ООД е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК свързани въпроси /от № 1 до № 4/, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително със сочените от касаторите решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 1608/2015 г., ІІ т. о. и др. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Отговор на втората група въпроси във връзка с правомощията на въззивната инстанция да събира служебно доказателства при наличие на оплакване във въззивната жалба, но при липса на доказателствено искане, е даден в ТР № 1 от 19.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 3 на тълкувателното решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Настоящият случай не е такъв. По делото са назначени две съдебномедицински експертизи, които са дали заключение, че смъртта на сина на касаторите не е в следствие на височинна болест, като и двамата експерти подробно са посочили симптомите на височинната болест и тези, които той е имал. Изводът на съда, че смъртта на Н. Т. не е в следствие на неправомерно поведение от страна на планинския водач, е направен след обсъждане на целия събран по делото доказателствен материал и е подкрепен от него. С оглед на това въззивният съд не е бил длъжен служебно до събира нови доказателства, респ. посочените въпроси не са решени в противоречие с посоченото тълкувателно решение. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно това основание, които по отношение на поставените въпроси липсват. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В случая сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответното дружество сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,