Определение № 476 от 19.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 432/2011 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.второ във връзка с ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на П. Й. С., чрез пълномощниците му адвокат П. П. и адвокат Д. Г., против определение № 191 от 7.06.2011 г., постановено по гр.д. № 569 по описа за 2011 г. на Върховния касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане касационната му жалба вх. № 1075 от 21.02.2011 г. срещу решение № 211 от 7.12.2010 г. по гр.д. № 459/2010 г. на Окръжен съд-Перник. Ответниците по частната жалба В. П. Д., М. Д. П. и Х. П. И. оспорва същата, а В. Л. Д. не е изразила становище. Частната жалба е процесуално допустима и разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на ВКС е констатирал, че в първоинстанционното производство е представена данъчна оценка на имота, предметна отхвърлените искове по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ и чл.108 ЗС, в размер на 1803.80 лв., а размерът на цената на иска е ¼ от данъчната оценка съгласно чл.55, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, т.е. 450.95 лв., поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2 ГПК /изм. ДВ бр.100 от 2010 г./. В частната жалба се поддържа, че неправилно съдът не се е съобразил с факти, настъпили след предявяване на иска, които за от значение за спорното право /а именно установената от експертизите по делото пазарна стойност на земята от 64 000 лв. и изграждането на страда, чиято стойност варира от 83311 лв. до 152 205.36 лв./, с което е нарушил чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Тезата е неоснователна. Съдебното производство е образувано на 21.02.2008 г. и по силата на § 2, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на ГПК при разглеждане на делото в първоинстанционното и въззивното производство са се прилагали правилата на ГПК от 1952 г. /отм./, включително и относно определяне цената на иска. Съгласно чл.55, ал.1, б.”б” ГПК-отм. при искове за собственост цената на иска се определя от ¼ от данъчната оценка на имота, а ако такава няма – от пазарната му цена. Според чл.56, ал.1 от същия процесуален закон спорове за цената на иска могат да се повдигат от ответника или съда най-късно в първото по делото съдебно заседание, след което се преклудират. В случая в проведеното на 2.12.2008 г. първо съдебно заседание по делото не е повдиган въпроса за цената на иска, поради което и преценката по чл.280, ал.2 ГПК се прави именно към удостоверената и възприета от съда и страните към предявяването на исковата молба цена на иска. В обобщение атакуваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение