Определение № 887 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С. срещу решение №.266/7.03.23 по г.д.№.196/23 на АС София, 1с., в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.263334/18.11.22 по г.д.№.256420 на СГС, І ГО, 7с., и присъждане на касатора на основание чл.2в ЗОДОВ на 100лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ЕС /чл.4 вр. с чл.3 от Директива /ЕС/ 2016/19 и чл.6 пар.3 ЕКЗПЧОС, гарантиращи безплатна адвокатска защита, което право му е нарушено по ДП №.1626/19 по описа на 5 РУ-СДВР, пр.пр.№.33392/19 на СРП/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.01.20 до окончателното изплащане, претенцията му е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 30000лв. Ответната страна Прокуратурата на РБ не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че на 16.08.19 срещу ищеца е било образувано досъдебно производство за престъпление по чл.325 ал.1 НК и той е бил задържан, допусната му е била правна помощ и му е бил назначен служебен защитник на основание чл.94 ал.1 т.6 НК, чл.199 НПК, чл.21 т.3, чл.25 ал.1 и чл.26 ал.2 ЗПП /адв. А./, в присъствието на който е бил привлечен като обвиняем. На 14.01.20 М.С. е поискал назначаване на безплатен служебен защитник и е представил декларация по чл.83 ал.2 ГПК-с твърдения, че е социално слаб и има право на безплатен адвокат, като не желае, ако бъде осъден, да дължи заплащане на правната помощ; с отговор от 21.01.20 от СРП е уведомен, че вече има назначен защитник по реда на чл.21 т.3, чл.25 ал.1 и чл.26 ал.2 ЗПП, няма основание за назначаване на нов и дължи заплащане на правната помощ в случай на присъда или осъдително решение; отказът да бъде удовлетворено искането за безплатна правна помощ ищецът е обжалвал до Софийска градска прокуратура, от която получава отговор, че не са налице основания за инстанционен контрол по отношение на писмото-отговор на СРП от 21.01.20г, тъй като на обжалване подлежат само постановленията и резолюциите като актове на първоинстанционната прокуратура; по повдигнатото обвинение е образувано нохд №.9804/20 на СРС, НО, 13с.; същевременно с определение от о.с.з от 11.09.20 по нохд №.506/20 на ВКС, по което подсъдим е М.С., той е поискал назначаване на безплатна правна помощ по реда на Директива /ЕС/ 2016/2019 и ВКС е приел, че разпоредбите на Директивата са инкорпорирани в ЗПП, подсъдимият не може да си позволи адвокатска защита и интересите на правосъдието изискват това - и му е назначил адвокат, предоставящ му безплатна правна помощ. Изяснено е, че в рамките на наказателното производство на заподозряно и обвиняемо лице са гарантирани права по националното и общностното право, едно от които е правото на защита, упражнявано от адвокат; това право според националното законодателство може да се предостави под формата на задължителна защита от защитник по реда на чл.94 ал.1 т.1-т.8 НПК или под формата отново на задължителна защита при липса на имуществена възможност на обвиняемото лице да ангажира защитник, желание да ползва такъв и когато интересите на правосъдието изискват участието му - чл.94 ал.1 т.9 НПК и чл.21 т.3 и чл.23 ЗПрП; именно втората форма на предоставяне на правна помощ е тази, уредена и гарантирана от горецитираните норми на Директива /ЕС/ 2016/2019 и ЕКЗПЧОС. В случая преди отправянето на искането от 14.01.20 на ищеца е бил назначен защитник, но не поради липса на средства и необходимост за защита интересите на правосъдието, а на друго основание – поради това, че е бил задържан. Назначаването на този защитник не отговаря на изискванията на Директива /ЕС/ 2016/1919 и на ЕКЗПЧОС /предоставяната от него правна помощ не е безусловно безплатна - при определена хипотеза за защитаваното лице може да възникне задължение за заплащането й/, тъй като смисълът на чл.4 вр. чл.3 от същата и чл.6 пар.3 ЕКЗПЧОС е да се гарантира възможност на всяко лице, което иска да получи адвокатска защита, но не може да си позволи заплащането на адвокат, да получи такава-независимо от неговото здраве и тежестта на повдигнатото обвинение. Проверката, която органът, който ръководи процесуалните действия, дължи, е за възможността на лицето да заплати адвокатска защита и дали интересът на правосъдието изисква назначаване на такава. В случая не се установява органът, сезиран с искането на С. от 14.01.20, да е направил проверка на тези обстоятелства /ответникът е дължал произнасяне - изследване на предпоставките за предоставяне на помощта, мотивиране на отказ - при извод за наличие на основание за такъв, и съответно - предоставяне на право на обжалване на отказа по реда на чл.25 от ЗПрП – и не го е направил/. При това положение е прието, че е налице фактическия състав на чл.2в ЗОДОВ-достатъчно съществено нарушение на общностното право, поради което се дължи обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от него. Във връзка с преценката относно дължимото обезщетение съдът се е позовал на заключението на съдебно-психологическата експертиза, съгласно което ищецът е преживял стрес и негативни психологически последици. Намерил е, че е житейски логично те да се дължат както на засегнатите права на защита от ответника, така и на висящото наказателно производство-на притесненията от възможността ищецът да бъде осъден ефективно, от необходимостта да се явява за процесуално-следствени действия и т.н. Неспазването на предоставени права на защита на страна в процеса логично водят до страх, гняв от несправедливостта, стрес. В случая тези психически вреди са съпътствани от стреса от висящото наказателно производство. При съобразяване на претърпените от ищеца вреди е отчетено и обстоятелството, че същият все пак е ползвал правна помощ в рамките на наказателното производство, което е гаранция за законосъобразното му протичане-макар и правната помощ да не е била от вида, която е търсил /безусловно безплатна/. При преценката на претърпените вреди - такива, каквито е нормално един емоционално зрял, здрав човек да изпита в аналогично положение, и като е отчел, че ищецът не доказва вреди над обичайните по интензитет, вид и продължителност, така че да му се дължи обезщетение в завишен размер, съдът е приел, че заявената /с предявената на 27.02.20 искова молба/ претенция по чл.2в ЗОДОВ /за обезщетяване на понесените болки и страдания предвид отправеното на 14.01.20 искане за безплатна правна помощ съобразно Директива 2016/2019 и нарушеното в тази връзка право на ЕС/ е основателна за сумата 100лв. Върху същата се дължи законна лихва от датата на увреждането - което настъпва с отказа на ответника да се произнесе по искането за безплатна правна помощ с писмо от 20.01.20 – т.е. от 20.01.20г. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК; не сочи практика. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Изложението на същия по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число преповтаряйки съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Не се сочи и практика на ВКС или на Съда на Европейския съюз предвид твърдяното противоречие с такава. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. Следва да се има предвид, че обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,