Определение № 50022 от 12.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1902/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. В. К. срещу решение № 286 от 9.06.2022 г. по в. т. д. № 166/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 21062 от 22.10.2021 г. по т. д. № 20/2019 г. на Смолянски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. В. К. срещу „Юробанк България“ АД, [населено място] иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № HL44072/02.10.2008 г. поради нищожност на договорните клаузи, които уреждат неговия предмет, а именно чл. 6, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1 и чл. 23 относно валутата на кредита, като неравноправни, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146, ал. 1 и ал. 5 ЗЗП и е потвърдено решение № 21062 от 22.10.2021 г. по т. д. № 20/2019 г. на Смолянски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. В. К. срещу „Юробанк България“ АД, [населено място] иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № HL44072/02.10.2008 г. поради нищожност на договорните клаузи - чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 относно начина на формиране на лихвите и другите разходи по кредита, като неравноправни, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146, ал. 1 и ал. 5 ЗЗП. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Касационната жалбоподателка сочи, че въззивният съд неправилно е приел, че произнасянето на СЕС по дело С-350/22 няма преюдициално значение за производството по настоящото дело и е отказал да спре производството до приключване на посоченото дело на СЕС. Счита, че въпросите, които са поставени пред СЕС по посоченото дело, са обуславящи крайния изход на делото, тъй като в случая е предявен иск за нищожност на обвързващия страните договор за кредит поради нищожност с оглед неравноправността на клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора относно валутата на кредита. Изразява становище, че доколкото в случая e налице основание за спиране на производството по делото по чл. 229, ал. 1, т. 7 вр. чл. 633 вр. чл. 631, ал. 1 ГПК въззивният акт е недопустим. При условията на евентуалност поддържа, че отказът на съда за спиране на производството по делото до приключване на дело С-350/22 на СЕС противоречи на процесуалния закон и се отразява на правилността на въззивното решение. В касационната жалба е оспорен извода на състава на апелативния съд за частична недопустимост на първоинстанционното решение, като се твърди, че неправилно е очертан предметът на делото и съдът е заключил, че с влязлото в сила решение по гр. д. № 389/2018 г. на Смолянски окръжен съд е разрешен въпросът относно валидността на договорните клаузи на чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 23 относно валутата на кредита. Касационната жалбоподателка излага доводи че като е приел, че неравноправността на клаузите, в които е предвидено задължение на кредитополучателя в швейцарски франкове, не влече нищожност на целия договор, съдът се е отклонил от практиката на СЕС – решения по дело С-118/17 и С-260/18. Моли обжалваното решение на Пловдивски апелативен съд да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат доводите за недопустимост на въззивния акт, изложени при обсъждане на касационната жалба. Касационната жалбоподателка формулира следните въпроси: „1. В хипотезите, когато при предходно разглеждане на спорен договор, довел до приемането на влязло в сила решение, съдът се е ограничил служебно да разгледа в светлината на Директива 93/13 само една или определени клаузи от договора, задължен ли е съдът, сезиран от потребителя, да се произнесе по твърдения неравноправен характер на друга клауза от същия договор?; 2. Ясна и разбираема ли е по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП клауза от договор за банков кредит, определяща основната, характеризираща договора престация, според която се предоставя кредит в швейцарски франкове с равностойност, посочена в лева, по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката-кредитор в деня на усвояването на кредита и задължението е да се върне кредита в швейцарски франкове, ако банката не е предоставила на потребителя пълна и подробна информация за последиците от сделката, която да му даде възможност за преценка и то в дългосрочен план на икономическите последици от валутния риск за поетите финансови задължения и за опасността да не може да заплаща вноските при значително обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо швейцарския франк, който не е с фиксиран курс към лева?; 3. В хипотеза на банков кредит, при който сумата на кредита е посочена в договора и фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в национална валута, а задължението за погасяване на кредита е в чуждестранна валута (швейцарски франкове), неравноправна ли е клауза, в която се предвижда, че погасителните вноски трябва да се извършват в швейцарски франкове и възлага валутния риск върху потребителя?; 4. В хипотеза на установена неравноправност на клаузи от договор за банков кредит, сключен с потребител в чуждестранна валута (швейцарски франк), по силата на който потребителят трябва да изплаща кредита в швейцарски франкове и носи целия валутен риск, може ли съдът по иск на потребителя за нищожност на целия договор за кредит да приеме, че потребителят следва да изплаща кредита в швейцарски франкове по търговски курс на банката за швейцарския франк към лева към датата на усвояване на кредита и така да запази действието на договора?“ Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на СЕС, като се позовава по въпроса по т. 1 – на решение по дело С-421/14; по въпроса по т. 2 – на решения по дела С-186/16, С-212/20; по въпроса по т. 3 – на решения по дела С-212/20, С-186/16, С-119/17, С-118/17, С-260/18, по въпроса по т. 4 – на решения по дела С-212/20, С-260/18, С-118/17. Касаторката счита, че произнасянето по третия въпрос противоречи и на практиката на ВКС – решения по т. д. № 2561/2018 г., ІІ т.о., т. д. № 1392/2018 г., І т. о., т. д. № 1766/2016 г., ІІ т.о., т. д. № 2520/2016 г., ІІ т. о., т. д. № 1599/2017 г., ІІ т. о., т. д. № 3539/2015 г., ІІ т.о. и т. д. № 1695/2019 г., І т. о. Въпросите по т. 2 - т. 4 са въведени от касационната жалбоподателка и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излагат се доводи, че дадените разрешения в практиката на ВКС, че при установена неравноправност на клаузи от договори за кредит относно валутния риск, кредитополучателят дължи връщането на кредита в швейцарски франкове, оставя потребителя обвързан от неравноправните клаузи и е в противоречие с чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13 и тълкуването му в цитираните в изложението решения на СЕС, някои от които са постановени след формирането на практиката на ВКС. Изложеното, според касационната жалбоподателка, налага привеждането на практиката на ВКС в съответствие с цитираните решения на СЕС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, [населено място] е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касационната жалбоподателка прави искане производството по делото да бъде спряно до произнасянето на СЕС по дело С-350/22. Настоящият състав съобрази, че на 18.01.2023 г. е постановено определение на СЕС по дело С-350/22, с което поради оттегляне на отправеното от САС преюдициално запитване е разпоредено заличаване на дело С-350/22 от регистъра на СЕС. С постановяване на този акт производството по посоченото дело пред СЕС е приключило, поради което настоящият състав не дължи произнасяне по направеното от касационната жалбоподателка искане за спиране на производството по настоящото дело до произнасянето на СЕС по дело С-350/22. Следва да се отбележи, че на настоящия състав е служебно известно, че е образувано дело С-117/23 на СЕС по отправено от Софийски апелативен съд преюдициално запитване по въпросите съответства ли на нормативните изисквания, уредени в чл. 3, параграф 1 и т. 1, б. “а“ от Приложението към чл. 3, параграф 3 на Директива 95/13, национална правна уредба, позволяваща клауза в договор за банков кредит, съгласно която разрешения кредит се усвоява по блокирани сметки в чужда валута, но кредитополучателят не може ефективно реално да се разпорежда с авоара в чужда валута по блокираната сметка, а тази сума служебно се превалутира от банката в национална или резервната валута, вследствие на което от една страна, би се прехвърлил изцяло в тежест на потребителя валутният риск при съществена, радикална промяна в курсовите разлики, а от друга кредитната институция би получила за сметка на потребителя неуговорена облага, и дали националната юрисдикция може да приеме, че кредитът действително е уговорен в националната или в резервната валута, в случай, че установи, че само привидно кредитът е уговорен и усвоен в чужда валута - чрез заверяване на „блокираната“ валутна сметка на кредитополучателя, вследствие на което банката служебно превалутира тази сума в националната или резервна валута. Посочените въпроси са идентични с поставените преюдициални въпроси по дело С-350/22 на СЕС. На 18.10.2023 г. е постановено определение на СЕС по дело С-117/23, с което е дадено тълкуване по отправеното преюдициалното запитване. Доколкото дело С-117/23 е приключило и независимо от изводите на съда досежно необходимостта с оглед предмета на спора да бъде съобразен резултата от отправеното преюдициално запитване, изложени по-долу, не е налице основанието по чл. 633 вр. чл. 631, ал. 1 ГПК за спиране на производството по настоящото дело. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният от ищцата К. срещу „Юробанк България“ иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 143 и чл. 146 ЗЗП е за нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит HL44072/02.10.2008 г., която ищцата извежда от нищожността поради неравноправност на клаузите, уреждащи неговия основен предмет, а именно чл. 6, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1 и чл. 23 относно валутата на кредита, както и на клаузите, свързани с формиране на лихвите и другите разходи по кредита, а именно чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, изр. 1, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 и невъзможността договорът да запази действието си при условията на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, тъй като не може да се прилага, без да е уговорена съществената престация на кредитополучателя, която сама по себе си характеризира договора за кредит. Въззивният съд е съобразил, че производството по делото е прекратено поради недопустимост с определение № 1152 от 18.10.2019 г. по т. д. № 20/2019 г. на Смолянски окръжен съд, което е потвърдено с определение № 96 от 13.03.2020 г. по в. ч. т. дело № 96/2020 г. на Пловдивски апелативен съд; въззивното определение е отменено с определение № 72 от 11.02.2021 г. по ч. т. д. № 1235/2020 г. на ВКС, І т. о. и делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В обжалваното решение е прието, че в акта на ВКС е отчетено, че във влязлото в сила решение по гр. д. № 398/2018 г. на Смолянски окръжен със същите страни и предмет главницата по процесния договор за потребителски кредит има произнасяне с обвързваща страните сила на пресъдено нещо по въпросите, касаещи неравноправността на клаузите за валутния риск, поради което тези въпроси не могат да бъдат пререшавани в настоящото производство. Въззивният съд е взел предвид, че в акта на касационната инстанция е указано, че производството по настоящото дело следва да продължи само по отношение на клаузите за възнаградителната лихва и разноските по кредита - чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора, като се прецени дали те са неравноправни и дали обуславят нищожност на целия договор. По тези съображения въззивният съд е намерил, първоинстанционното решение в частта, с която окръжният съд се е произнесъл по неравноправния характер на клаузите, уреждащи предмета на процесния договор, а именно чл. 6, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1 и чл. 23 и тяхното отражение върху действителността на целия договор, за недопустимо като постановено извън предмета на спора и го е обезсилил. С оглед така очертания предмет на делото и като е взел предвид отправеното преюдициално запитване до СЕС, по което е образувано дело С-350/22 по въпроси, касаещи клаузите на типовия договор за кредит с „Юробанк България“ АД, въззивният съд е приел, че молбата за спиране на производството по делото до приключване на посоченото дело на СЕС е неоснователна. В обжалваното решение е установено, че на 02.10.2008 г. между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит № HL44072, по силата на който банката се е задължила да предостави на ищцата в качеството на кредитополучател потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 30 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията на договора; в ал. 1 на чл. 3 от договора е посочено, че годишната лихва е в размер на сбора от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,5 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е 5 %; според ал. 5 на чл. 3 от договора действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни незабавно за страните, като промените в размера му и началната дата, от която той е в сила, че обявяват на видно място в банковите салони; съгласно чл. 6 ал. 3 от договора в случай, че по време на действието му банката промени базовия лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие с подписването на договора; в чл. 12 е уговорено, че банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното им превалутиране по реда на чл. 21, като измененията на Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентния банков орган, задължителни са за страните и кредитополучателят се уведомява чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата на банката. Съдът е констатирал, че според приложение № 1 от 14.10.2008 г. към договора датата на усвояване на кредита е 14.10.2008 г. при приложим курс „купува“ за швейцарския франк на банката към лева към датата на усвояване на кредита 1,2373 и определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора е 24 247 швейцарски франка. С оглед тази фактическа установеност и като е съобразил безспорното обстоятелство, че кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, съдът е посочил, че с влязлото в сила решение по гр. д. № 389/2018 г. на Смолянски окръжен съд е прието, че уговорките от процесния договор, касаещи валутата на кредита, с които валутният риск се прехвърля изцяло върху кредитополучателя са неравноправни, респ. нищожни съгласно чл. 146 ал. 1 ТЗ, като това обвързва страните по делото. В обжалваното решение е извършена преценка, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора е очевидно неравноправна, тъй като позволява на банката едностранно и без фиксирана периодичност да определя собствения си базов лихвен процент, който е елемент от договорената възнаградителна лихва. Направен е извод, че тя не съдържа никакви конкретни основания и причини за извършване на едностранни промени от банката в БЛП като част от договорната лихва, не съдържа и задължение за уведомяване на кредитополучателя, а е предвидено промените да го обвързват автоматично, като не е уредена и възможността при евентуално негово несъгласие с направените от банката едностранни промени да прекрати договора. С оглед на това и при липса на представени от банката доказателства, че става дума за индивидуално уговорени условия по договора, посочената клауза от договора, както и клаузата на чл. 6, ал. 3 са приети за нищожни на основанието по чл. 146 ал. 1 ЗЗП поради наличие на предпоставките по чл. 143, ал. 2, т. 10 и т. 11 ЗЗП. Същият извод е направен и за уговорката на чл. 12 от договора. Посочено е, че таксите по договора за кредит се дължат от кредитополучателя на основание чл. 4, който предвижда, че кредитополучателят заплаща на банката такса за управление в размер на 1,5% върху размера на кредита еднократно, при неговото усвояване, комисиона за управление, платима ежемесечно на датата на падежа на съответната погасителна вноска в размер на 0,04 % върху размера на непогасената главница по кредита и административна такса 70 лева – еднократно, дължима при подаване на документите за кредит. Съдът е изложил, че сред поетите от кредитополучателя задължения по договора е и това по чл. 10, т. 2, а именно да заплаща дължимите от него такси и комисионни съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които банката прилага по операциите си и чиито размери са посочени по ясен и конкретен начин в чл. 4. Изтъкнал е, че възможността банката да променя едностранно тази Тарифа и приложимите лихви по кредита /чл. 12/, без да са посочени конкретни обективни условия, при които това може да стане и при положение, че е предвидено промените да стават задължителни за страните по договора от момента на приемането им, без те да могат да влияят върху тях, безспорно е уредена с неравноправни клаузи, които не обвързват кредитополучателя. В решението е формиран извод, че нищожността на посочените клаузи обаче не влече нищожност на целия договор. Решаващият състав е приел, че страните са обвързани от клаузите на първоначалния договор – чл. 1, ал. 1 и приложение № 1 към него, чл. 3, ал. 1 и чл. 4, които уреждат основния предмет на договора – размер на отпусната сума, дължима възнаградителна лихва и останалите разходи по договора – такси и комисиони към момента на сключването му, като за тях не важат последващите промени в размера на лихвите и таксите по договора, извършени едностранно от банката и без обективни критерии. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка, изложени при обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация. Тези доводи са свързани с възникналото според нея основание за спиране на производството по делото с оглед отправеното преюдициално запитване от САС, по което е образувано дело С-350/22 на СЕС, и противоречащия на процесуалните правила отказ на Пловдивски апелативен съд да спре производството по дело. Съгласно разпоредбата на чл. 633 ГПК решенията на СЕС са задължителни за всички съдилища в Република България, поради което в случаите, в които националният съд следва да съобрази тълкуване на СЕС, дадено във връзка с отправено преюдициално запитване, производството по делото пред националния съд следва да бъде спряно на основание чл. 633 вр. чл. 631, ал. 1 ГПК. В настоящата хипотеза визираното основание за спиране на производството по делото не е съществувало, доколкото спорът по настоящото дело не може да се приеме за обусловен от произнасянето на СЕС по преюдициалното запитване. Липсва необходимост от съобразяване на резултата от отправеното преюдициално запитване по настоящото дело с оглед допустимия предмет на производството по предявения от ищцата установителен иск за нищожност на обвързващия страните договор за потребителски кредит. В случая с влязло в сила съдебно решение с предмет вземането на банката в частта за главницата, дължима по процесния договор, обвързващо страните по делото, а именно решението по гр. д. № 398/2018 г. на Смолянски окръжен съд съдът се е произнесъл по валидността с оглед неравноправния им характер на клаузите от процесния договор за потребителски кредит, касаещи валутния риск, и по основаното на неравноправността на тези уговорки възражение на кредитополучателката К. /ответник по посоченото дело/ за нищожност на целия договор. Поради това, както е очертан и от състава на ВКС в отменителното определение по ч. т. д. № 1235/2020 г., допустимият предмет на производството по предявения по настоящото дело иск за нищожност на договора за потребителски кредит включва само клаузите за възнаградителната лихва и разноски по кредита, с чиято неравноправност ищцата К. обосновава недействителността на целия договор. Доколкото дело С-350/22 /понастоящем заличено/ и дело С-117/23 /по което е постановено определение от 18.10.2023 г. на СЕС/ са били образувани пред СЕС по отправени преюдициални запитвания, отнасящи се до тълкуване на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори във връзка с клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора, то произнасянето на СЕС не може да се счете за значимо за разрешаване на конкретния спор. По тези съображения касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка допустимостта на въззивното решение. На въпроса по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е даден отговор в определение № 72 от 11.02.2021 г. по ч. т. д. № 1235/2020 г. на ВКС, І т. о., с което на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното определение за потвърждаване на прекратителното определение на първоинстанционния съд по настоящото дело, въззивното определение е отменено и делото е върнато на Смолянски окръжен съд за продължаване на процесуалните действия. В този акт на ВКС е възпроизведено решението по делото С-421/2014 на СЕС, според което, чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13 допускат национална разпоредба, която забранява националният съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, сключен с продавач или доставчик, когато вече е установена законосъобразността на всички клаузи в договора с оглед на посочената директива с влязло в сила решение; при наличие на една или няколко договорни клаузи, чийто твърдян неравноправен характер все още не е разгледан при предходен съдебен контрол върху спорния договор, приключил с влязло в сила решение, Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция, редовно сезирана от потребител чрез насрещно възражение, е длъжна да разгледа по искане на страните или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, твърдяния неравноправен характер на договорните клаузи. Въз основа на постановеното от СЕС решение по дело С-421/14, като е отчел предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя, в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложените й, като неиндивидуално уговорени договорни клаузи, е прието, че е неприложимо правилото за изчерпване основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. Този отговор на релевантния правен въпрос наред с произнасянето по гр. д. № 389/2018 г. на Смолянски окръжен съд е предпоставил определянето на допустимия предмет на делото от ВКС и изричните указания на касационната инстанция, че доколкото произнасяне по нищожността на клаузите за валутния риск е налице, то производството следва да продължи единствено по отношение клаузите за възнаградителна лихва и разноски по кредита, за преценка обуславят ли недействителността на целия договор. За да обезсили акта на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на иска за нищожност на договора за кредит поради нищожност на договорните клаузи, които уреждат неговия предмет, а именно чл. 6, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1 и чл. 23 относно валутата на кредита, като неравноправни, въззивният съд се е съобразил изцяло с постановения по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК касационен акт, който от една страна представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а от друга страна указанията по него във връзка с приложение на материалния и процесуалния закон са задължителни за инстанцията, на която делото е върнато, на основание чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. С оглед доводите на касаторката трябва да се подчертае, че обезсилването на първоинстанционния акт от въззивния съд не е резултат от неправилно очертаване на допустимия предмет на делото от въззивния съд, а от пълно съобразяване с указанията на касационната инстанция, които са основани на решението на СЕС по дело С-421/2014. Същевременно, в т. 46 и 47 от посоченото решение, както и в т. 68 от решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 и в цитираните в тях други актове на СЕС е изтъкнато значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правовия ред на Съюза, така и в националните правни системи. Разяснено е, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо решенията, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Признато е, че защитата на потребителя не е абсолютна. По-специално, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение. По всички изложени съображения настоящият състав намира, че изводите на въззивния съд за частична недопустимост на първоинстанционното решение не противоречат на решението на СЕС, поради което не е обосновано въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Останалите въпроси, формулирани от касационната жалбоподателка, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Всички те са поставени във връзка с уговорките, които уреждат предмета на процесния договор за потребителски кредит, а именно чл. 6, ал. 2 вр. чл. 1, ал. 1 и чл. 23 относно валутата на кредита, и по-конкретно касаят яснотата и разбираемостта на уговорката, определящи основната, характереризираща договора престация, неравноправния характер на клаузите, предвиждащи, че погасителните вноски следва да се извършват в швейцарски франкове и възлагащи валутния риск върху потребителя и възможността за запазване на договора за кредит при установена неравноправност на визираните уговорки. С оглед възприетото от решаващия състав на въззивния съд досежно предмета на спора посочените въпроси не са били обсъждани във въззивния акт и изводи по тях не са формирани. В решението е извършена самостоятелна преценка от въззивния състав за неравноправност, съответно за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора, отнасящи се до възможността банката едностранно да променя базовия лихвен процент, който е елемент от договорената възнаградителна лихва, автоматичната промяна на погасителните вноски при промяна в базовия лихвен процент и възможността на банката едностранно да променя таксите и комисионите по договора. Достигнато е до заключение, че нищожността на посочените клаузи не влече нищожност на целия договор с оглед обвързаността на страните от валидни клаузи на първоначалния договор относно предмета на договора – размера на отпуснатата сума, дължимата възнаградителна лихва и останалите разходи по договора към момента на сключването му. В този смисъл не може да се приеме, че въведените от касационната жалбоподателка въпроси по т. 2 – 4 от изложението на основанията за достъп до касация са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника „Юробанк България“ АД следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 4 693, 99 лв., чието извършване се установява от фактура от 1.08.2022 г. и преводно нареждане от 2.08.2022 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение