Определение № 845 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез Е. С. – главен инспектор в ТД – София, срещу въззивно решение № 595/10.05.2025 г. по възз. гр. д. № 969/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 29.10.2013 г. по гр. д. № 3716/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. М. К. иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, подробно описано в диспозитива на въззивното решение. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса – „следва ли в предявените по реда на чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) искове връзката между имуществото, което се претендира за отнемане в полза на държавата, да е придобито вследствие на конкретната престъпна дейност, за която е осъден ответникът и за която е уведомена Комисията, като се игнорира обстоятелството, че е налице липса на доказателства за законен източник на средствата, с които е придобито това имущество“. Сочи се практика на ВКС, на която според жалбоподателя въззивното решение противоречи. Ответникът по жалбата С. М. К., чрез адв. Д. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Делото пред въззивния съд е образувано повторно, след проведено по подадената молба на С. К. производство по отмяна, в което с решение № 219/04.04.2024 г. по гр. д. № 78/2024г. на ВКС, III г. о., е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК предходното въззивно решение по възз.гр. д. № 154/2014 г. на Софийския апелативен съд, в частите му, с които е постановено отнемане в полза на държавата на описаното в решението имущество. За да отмени решението, ВКС е посочил, че с решение от 13 април 2023 г. по дело „К. и други срещу България“ ЕСПЧ е приел, че при отнемането на имущество от ответника оценката на съда за наличие на причинно-следствена връзка между престъпното поведение и активите, подлежащи на отнемане, е произволна, тъй като изложените мотиви в тази насока са очевидно недостатъчни, като предположението, че ответникът е извършил и други престъпления като това, за което е осъден, не е подкрепено с никакви доказателства. В случая, по делото е установено, че на 03.02.2009 г. е подадено уведомление от РП – Сливница, че срещу С. М. К. е образувано досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 346, ал. 3, вр. ал. 2 НК. С определение от 03.02.2009 г. по НОХД № 56/2009 г. Районен съд – Сливница е одобрил споразумение за прекратяване на наказателното производство между подсъдимия С. К. и Прокуратурата на РБ, по силата на което той се признал за виновен в това, че на 29.09.2008 г. в [населено място], Софийска област е извършил престъпление по чл. 346, ал. 3, вр. с ал. 2 НК, като е предложил съдействие на физическо лице за връщане на отнето на 28.09.2008 г. превозно средство срещу получаване на имотна облага – сумата от 4 000 евро. Въз основа на уведомлението и извършена проверка на имуществото на С. К. е взето решение № 288/22.07.2009 г. за образуване на производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност за периода след 30.03.2004 г. (криминализиране на деянието, за което ответникът е осъден, като придобитото преди този момент не може и от формална страна да се свърже с конкретната процесна престъпна дейност, без съдът да предпоставя обаче, концентрирайки проверката си в този период, че ответникът е извършвал деяния като това, за което е осъден още от 2004 г.) до края на проверявания период – 30.03.2010 г. С оглед предмета на делото, очертан от отменителното решение на ВКС, при повторното му разглеждане въззивния съд не е разглеждал искането за отнемане освен на налично недвижимо имущество, така и на неналични парични средства, с каквото искане е бил сезиран първоинстанционният съд. Софийският апелативен съд е приел, че в настоящия случай Комисията не е обосновала с конкретни обстоятелства причинната връзка между придобиването на имуществото, чието отнемане иска, и конкретната престъпна дейност, визирана в специалния закон, по реда на който се разглежда производството и на която се основава искането към съда. От осъщественото престъпно деяние ответникът реално не е получил облага, с оглед на което придобиването на имущество от него не може да е пряк резултат от това престъпно деяние. Няма твърдения, съответно не може да се разкрие и косвена връзка между престъпното деяние и конкретно придобито от ответника имуществено право. Такава връзка, с оглед вида и характера на престъплението, вкл. еднократния му характер, не може и основателно да се предположи, независимо дали е установен законен източник на придобиването на имуществото. С оглед конкретиката на случая и предикатното престъпление, по делото не е установена и доказана връзка между придобиването на имуществото и престъплението, за извършването на което е бил осъден С. К.. Без връзка между престъпното деяние и придобиването на имуществото, от ответника не може да бъде отнето имущество по реда на чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.). По този ред съдът не може да отнема имущество с неустановен произход - с оглед специалния характер на ЗОПДИППД (отм.), обществените отношения, които законът урежда, както и при отчитане на неговата цел да отнеме и ограничи възможностите за извличане на облаги от престъпна дейност. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. Във връзка с поставения въпрос следва да се посочи, че възприетите от апелативния съд разрешения са в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 7/30.06.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС. В същото е прието, че е необходимо да има пряка или косвена връзка между конкретната престъпна дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на процесното имущество, както и че е достатъчно тази връзка да може обосновано да се предположи логически, с оглед конкретните обстоятелства по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 ЗОПДИППД (отм.). В мотивите към тълкувателното решение е и изрично разяснено, че придобиването на имуществото от извършителя на престъплението може да е, както пряко, така и косвено от конкретната престъпна дейност, но във всички случаи тази връзка трябва да бъде установена или да може да се направи логически обосновано предположение за съществуването й; че това предположение е достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник в придобиването на имуществото; както и че неустановяването на законен източник за придобиването на имуществото, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава комисията - ищец от тежестта да я установи по несъмнен начин по делото. Разяснено е още, че при преценката за връзката между конкретното престъпно деяние и дадено имущество, следва да се изхожда не само от произхода на средствата, вложени към момента на юридическото придобиване, а от това дали притежанието на съответното имуществено благо е опосредено от установеното престъпление, като е посочено и че в обхвата на чл. 3 ЗОПДИППД (отм.) попада и имущество, заплатено с кредити и заеми, които са върнати със средствата, придобити от престъпната дейност. Тези задължителни правни положения и разяснения са изцяло съобразени от въззивния съд при постановяване на решението му, поради което по формулирания от страната въпрос не е налице поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване. Безспорно е, както е посочил и въззивният съд, че в производството по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) не може да се отнема имущество, придобито от друга невизирана от закона (извън нормативния обхват) незаконна дейност, вкл. и имущество с неустановен законен източник, освен ако не е доказана (или би могла логично да се предположи) връзката между конкретната престъпна дейност и придобитото имущество. В случая, Комисията не е установила нито пряка, нито косвена връзка между престъплението, за което е осъден ответникът и имуществото, чието отнемане е поискано. При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 3 000 лв. (равняваща се на 1 533,88 евро). Комисията следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВКС дължимата за тази фаза от касационното производство държавна такса от 30 лв., която превалутирана съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България (чл. 11 – чл. 13) е с равностойност от 15,34 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение