Определение № 24 от 22.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3021/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. Б. и М. З. Б. против решение от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 84/2020 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е отменено решение от 17.01.2020 г. по гр.д.№ 10/2019 г. и вместо това е отхвърлен предявеният от касаторите иск да се признае за установено по отношение на ответниците Н. Д. К. и П. Д. А., че ищците М. Г. Б. и М. З. Б. са собственици на основание придобивна давност на реална част с площ 1103 кв. м., заемащи югозападната част от имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], м. „О.“ обл. Монтана, ведно с построената в тачи част стопанска сграда, при граници на спорната част: от запад улица, от юг и изток имот с идентификатор ...., от североизток останалата част от имота; заедно със стопанска сграда в спорния имот, В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 69 ЗС, когато трети лица завладяват имот, за допуснати съществени процесуални нарушения при прилагането на чл. 12, чл. 235, ал.2, чл. 236, ал.2, чл. 263, ал.1, чл. 266, ал.3 и чл. 172 ГПК изразяващи се в това, че съдът не е обсъдил всички събрани доказателства и доводи на страните във взаимната им връзка, че неправилно обсъдил свидетелските показания без да прецени противоречията между тях и заинтересоваността им, че не е съобразил конкретните оплаквания във въззивната жалба, а е излязъл извън тях и е допуснал доказателства пред въззивната инстанция при липса на предпоставките по чл. 266 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК по три процесуални въпроса и един материално правен. Ответниците по касация оспорва касационната жалба и допускането до касация на обжалваното решение, тъй като формулираните въпроси не отговарят на съдържанието на възивната жалба и на мотивите на съда, съобразени са със закона и задължителната и казуална съдебна практика и не обосновават наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Пред РС е предявен от касаторите иск за собственост, основан на придобивна даввност на реална част от възстановен по ЗСПЗЗ на ответниците недвижим имот с решение № 1014/01.02.1999г. Установено е, че ищците са упражнявали фактическа власт върху процесната реална част от имота от преди реституцията. В тази част бащата на ищеца е изградил стопанска сграда за животни, отглеждал е кокошки, кози, зайци и различни насаждения. Ползваната част е очертана от трайни топографски белези: от изток са запазени основи на ограда и е налице денивелация между имотите, от запад е улица, североизточната граница е очертана от трайни насаждения. По искане на ищците е била изработена скица-проект за нанасяне в кадастралната карта на новообособен имот с проектен номер .... с площ 1103 кв.м., но попълването не е извършено поради неустановено право на собственост от ищците. По делото е спорно дали ответниците са дали съгласие имота да се ползва от ищците след реституцията му, поради това, че те не могат да го ползват, респективно дали ищците са формирали и демонстрирали намерение за своене. Ответниците установяват, че са сезирали Общината на основание чл. 34 ЗСПЗЗ през 2002 г. за изземване на имота, но процедурата не е проведена поради неустановени граници. През 2003 г. е съставен протокол за определяне на границите, но той не ги установява. РС е приел, че имотът е бил владян от бащата на касатора /ищец/, а той и съпругата му са продължили упражняването на фактическата власт и след смъртта на наследодателя, че владението е било явно, несмущавано и е довело до придобиване по давност, започнала да тече през 1999 г. с реституирането на имота. Тези изводи са направени въз основа на разпитани четирима свидетели, доведени само от ищците. Пред РС ответниците не са ангажирали гласни доказателства. В обявеният за окончателен проект за доклад, съдът е посочил, че ответниците не са ангажирали доказателства относно твърдението си за наличие на договор между тях и ищците в производството, като е посочил, че твърденията са за договор за ползване на спорната площ. Във въззивната жалба, ответниците по иска са направили изрично оплакване за непълнота на доклада поради това, че не им е указана лежащата върху тях доказателствента тежест да установят договор за ползване и прекъсване на владението през 2016 г. и са поискали събиране на гласни доказателства през въззивния съд.. Въззивната инстанция е приела този довод за основателен и е допуснала исканите свидетели за посочените обстоятелства. Не е допуснала такива на ищците, на които са допуснати свидетели за тези обстоятелства пред РС. Разпитани са двама свидетели пред окръжния съд – св. И. и св.А. –съпруг на ответницата П. А.. В решението си, въззивният съд е приел, че ответниците по иска се легитимират като собственици с решение №1014/01.02.1999г., като наследници на Ф. Д. А. /Е. А. Н./, починала на 23.09.1973 г., че е безспорно установено от събраните доказателства пред РС, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота, но не е установен субективният елемент на владението. Въззивният съд е приел, че в показанията на разпитаните пред РС свидетели не се съдържат данни за трансформиране на държането във владение и са противоречиви относно това дали ищците са знаели за решението на ОСЗГ за възстановяване на имота. Съдът се е позовал и на противоречивите твърдения на ищците - че не са научили, че земята е възстановена, а същевременно сочат момента на възстановяване 1999 г. като начален за упражняване на владението им. Тъй като владението е насочено винаги срещу собственика и се изразява в демонстриране на своя власт върху имота по начин, отричащ правата на собственика, въззивният съд е приел, че ако ищците Б.. не са знаели за постановеното решение на ОСЗГ от 1999 г. не биха могли и да формират намерение за придобиване от действителния собственик. Според въззивният съд, наличието на воля за придобиване е опровергано от показанията на свидетеля М. А., който обяснява, че ответниците, като собственици са дали съгласието си ищците Б. да продължат да обработват имота и след възстановяването му, че ищцата предложила да изкупи ползваната от нея и съпруга й част. От тези показания, съдът е обобщил, че даването на съгласие от реституираните собственици за продължаване на ползването сочи на сключване на неформален договор, по силата на който Б. са само държатели на имота, което се потвърждава от водените разговори за покупка на част от него. Съдът изрично е отчел, че св. А. е съпруг на ответницата П. А., но е възприел показанията му, защото се основават на лични впечатления, тъй като разговорът за продажба е станал в негово присъствие. Посочил е, че показанията са изложени добросъвестно, поради което им дава вяра като обективни и безпристрастни. Въззивният съд е съобразил в мотивите и това, че между страните по делото съществува роднинска връзка, предполагаща отношенията да са се развивали между тях без външни лица и е свързал това с установеното от свидетелите, разпитани пред РС, че двете сестри / ответниците/ не са се противопоставили. От това съдът е формирал извод, че отношенията между страните са били уредени и касаят ползване, а не завладяване. Съдът е приел,, че презумпция на чл. 69 от ЗС е оборена от установеното фактическо положение по делото от показанията на свидетеля А., че собствениците по реституция са изразили съгласие ищците да продължат да ползват част от възстанвения им имот поради невъзможност лично да го обработват. Не е възприето, като неприложимо към спора, разбирането на РС, че щом се касае до завладяване на изцяло чужд имот владелецът не дължи доказване на намерението си, защото в случая реституцията заварва фактическо положение на установена власт върху земята, но собствениците с даването на съгласие превръщат Б. в държатели. Съдът е посочил, че ако те са ползвали имота с намерение на собственици, то е следвало да демонстрират това си намерение пред ответниците, като собственици. Ако не са сторили това, владението им е скрито, а такова владение не може да доведе до оригинерно придобиване на правото на собственост, защото простото завладяване на имота не е достатъчно, за да се предполага и наличие на намерение за придобиване. Това би означавало да се изключи основен принцип на вещното право, че неупражняването на правото на собственост от притежателя му не води до изгубването му. Изложените подробно мотиви към възивното решение сочат на това, че съдът е изпълнил задълженията си да мотивира решението си при спазване на изискванията на чл. 12, чл. 235, ал.2, чл. 236, ал.2 ГПК да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, н пределите, очертани от въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал.1 ГПК, да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства, конкретно ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема, и кои – не и да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Затова по първият поставен въпрос, въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната и казуална съдебна практика. Свидетелските показания, събрани пред РС и пред въззивната инстанция са подробно анализирани и съдът е посочил кои възприема и въз основа на кои какви изводи прави. Отчетена е родствената връзка на см. А. с ищцата А., но са изложени и мотиви защо съдът ги е възприел. Тези показания не се опровергават от други показания по делото. Затова по вторият въпрос, касаещ приложението на чл. 172 ГПК, съдът не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика, която изисква съдът да извърши обективна преценка на свидетелските показания, като отчита евентуалната им заинтересованост и ги преценява заедно с всички доказателства по делото, като при невъзприемане, посочи причината за това. Мотивите на обжалваното решение показват именно такъв подход. Не отговаря на съдържанието на въззивната жалба твърдението, че тя не съдържа оплакване на непълнота на доклада по чл. 146 ГПК относно указанията до ответниците за това как се разпределя доказателствената тежест. Въззивниците са твърдели, че съдът е извършил само констатация, че те не сочат доказателства за договор с ищците, но няма указания, че е тяхна доказателствената тежест да го установят. Затова въззивният съд е поправил пропускът в съответствие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2. Неоснователно е твърдението за противоречие на въззивното решение с тази задължителна съдебна практика. Затова и допускането на нови доказателства във въззивната инстанция не е в противоречие с нормата на чл. 266 ГПК. Затова и третият въпрос – допустимо ли е във въззивното производство в нарушение на чл. 266, ал.1 и ал.3 ГПК да се събират нови доказателства, когато пропускът да се съберат тези доказателства се дължи на неоправдано процесуално бездействие на страна по делото, не кореспондира на данните по делото и поради това не определя изхода от спора. Четвъртият въпрос – когато владелецът на съсобствен наследствен недвижим имот не е между кръгът от наследници, призовани към наследяване, длъжен ли е да манифестира намерението си да свои този имот пред наследниците и приложима ли е в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС. Възивният съд подробно е изложил, че тази презумпция е оборима и в случая е оборена от доказаното неформално споразумение за продължаване на ползването и след реституцията и изявеното съгласие на ищцата да купи част от реституираният имот. Затова въпросът не кореспондира с установената фактическа обстановка по спора. Наличието на законово оборимо предположение за намерението за своене не изключва признака на владението като явно, а напротив, налага доказването му по делото от този, който се позовава на този придобивен способ. В този смисъл е посоченото от самите касатори решение № 262/29.11.2011г. по гр.д.№ 342/2011г. на ВКС, ІІ гр.о. Другите три решения, на които се позовават касаторите: Р № 2/11.04.2019 г. по гр.д.№ 1117/2018 г., ІІ гр.о., Р № 141/11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, 1 гр.о. и Р № 121/10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643/2018 г. на ВКС, ІІ гр.о. подчертават, че в тежест на собственика на веща е да докаже, че има друго основание, на което позоваващият се на владение държи имота за други го. В настоящият случай ответниците за провели такова доказване, поради което е изключено предположението, че ищците владеят имота за себе си. Следователно обжалваното решение е постановено в съответствие с тези решения, а не в противоречие с тях. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване по формулираните въпроси. Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказаният с договорът за правна помощ размер 1000 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение