Определение № 678 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3990/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Я., представляван от адв. Д., срещу онази част от Решение № 999/18.07.2025 г. по в. гр. д. № 340/2025 г. на Софийски апелативен съд, в която е потвърдено Решение № 5055/03.09.2024 г. по гр. д. № 5411/2023 г. по описа на СГС, III брачен състав, с което е уважен предявеният от Д. В. В. срещу М. Г. Я. иск, като е признато за установено, че детето М. Д. В. е заченато и произхожда от М. Г. Я., постановено е детето да носи имената М. М. Я., упражняването на родителските права по отношение на детето е предоставено на неговата майка, при която е определено и местоживеенето на детето, определен е режим на лични отношения с установения баща, който е осъден да заплаща месечна издръжка на детето.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Д. В. В. е подала отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал.. 2 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

От удостоверение за раждане, издадено въз основа на акт за раждане № 1783/29.12.2022 г., въззивният съд установил, че на 25.12.2022 г. било родено детето М. Д. В., ЕГН: [ЕГН], от майка Д. В. В., ЕГН: [ЕГН], и баща неизвестен. Посочил е, че съгласно заключението към изслушаната в първоинстанционното производство ДНК - експертиза № PG241-23/DNA/06022024 вероятността ответникът да е биологичен баща на детето М. Д. В. при майка ищцата възлиза на 0,99999999998 при гранични стойности от 0 до 1. В обосновка на този си извод вещото лице приложило комбинация от 16 полиморфни маркера, формирана от алел от биолигчната майка и предполагаемия баща, като онагледеното съвпадение показвало 15 немайчини алели в ДНК профила на детето, които съвпадали с алел от съответния маркер в ДНК-профила на ответника. Шестнадесетият маркер бил изключен от сравнението поради установена мутация в детския геном при мутационна честота 0, 64 %. Ответникът оспорил това заключение, поради което СГС допуснал повторна ДНК – експертиза, като при повторно взети проби от страните и детето М., описан метод на обработка и анализ на осемнадесет STRs маркера (два допълнителни спрямо първоначално изследваните) вещото лице достигнало до извод за вероятност ответникът да е биологичен баща на детето в порядъка на 99, 99974 %.

От изготвения по делото социален доклад въззивният съд установил, че ищцата се грижи за детето, като обитаваното от тях жилище било обзаведено според потребностите им, а хигиенно-битовите условия били много добри. Ищцата умеела да разпознава и откликвала адекватно на потребностите на детето, като при отглеждането му разчитала на своята майка.

В допуснатата и приета в рамките на въззивното производство медицинска експертиза вещото лице дало заключение, че и при положителен Rh на двамата родители било възможно кръвната група на детето да получи отрицателен Rh при унаследяване на два рецисивни гена – по един рецисивен алел от майката и един от бащата.

При формиране на извода за биологичния произход на детето въззивният съд е посочил, че математическият израз на вероятността за бащинство от 0, 99999999998 при граница от 0 до 1 според първоначалното заключение и 99, 99974 % според повторната експертиза не обосновавал разумно съмнение в произхода от ответника. Пояснил е, че обективните ограничения на изследователския процес препятствали 100 % резултат, а потенциал за отричане на произхода те не разкривали. Приел е, че статистическата вероятност от 0, 00016 % според повторното заключение или 0, 00000000002 % според първоначалното друг да е бащата на детето не бил в състояние да омаловажи непосредствено констатираното припокриване на подлежащи на унаследяване алели, установени както у ответника, така и у детето. За необосновано е определено съмнението в тези резултати с оглед разликата в резус фактура при родителите и детето. Предвид установената висока степен на вероятност именно ответникът да е баща на детето, въззивният съд е приел, че е без значение кога точно е заченато то, в частност дали това е станало именно през предположения от ищцата период. Допълнител е, че за разлика от демонстрираните пред трети лица отношения, а и частично достъпната информация при кръвно-груповия анализ, генетично проследимата връзка позволява непосредствен извод за биологичния произход на детето. По тези съображения въззивният съд е приел за категорично доказано, че именно ответникът е биологичният баща на детето и е постановил онагледяване на установената родствена връзка и в структурата на името на детето, позовавайки се на постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 417 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 2421/2023 г. на ВКС, Г.К., ІІІ ГО.

Установената връзка между детето и майка му, а и констатациите в социалния доклад за потенциала й да откликва на нуждите на детето и лично заявеният ангажимент да осъществява родителските права предвид отсъствието на каквито и да било обстоятелства, разкриващи риск за детето, обуславяли според апелативния съд предоставянето им именно на нея и определяне на местоживеенето на детето при неговата майка. Въззивният съд е приел, че режим, при който бащата има право да вижда детето всяка първа и трета събота на месеца от 10.00 часа до 17.00 часа в присъствието на майката или на определено от нея пълнолетно лице, както и всяка първа и трета неделя на месеца от 10.00 часа до 14.00 часа в присъствието на майката или на определено от нея пълнолетно лице, ще способства за създаване и поддържане на емоционална връзка с малолетното дете.

За издръжка на детето е определена сумата от 400 лева месечно, като е посочено, че от тази сума бащата следва да заплаща 300 лева, а разликата от 100 лева - да се престира от майката, ведно с непосредствените грижи по отглеждане и възпитаване на детето.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Има ли значение какъв е вероятният период на зачеване на детето и следва ли същият да бъде доказан по иска с правно основание чл. 69 СК?“;

2. „Приетото по делото заключение на ДНК – експертиза, с което ответникът не се изключва като вероятен баща на роденото от ищцата дете, представлява ли достатъчно основание за уважаване на иска по чл. 69 СК?“;

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двата формулирани в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси, тъй като нито един от тях не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на въззивния съд характер. Нито един от въпросите не е свързан с тълкуването на конкретна материалноправна или процесуалнправна норма, с приложението на която въззивният съд да е мотивирал решението за основателност на иска. По начина, по който са формулирани, въпросите се свеждат до касационно оплакване за необоснованост на решението, която касаторът свързва с правилността на обжалваното решение, обусловена от възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение – арг. от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване да се изследва налице ли са допълнителните изисквания за това е безпредметно.

Атакувното определение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното определение. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест, защото нито е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е приложена отменена или неотносима правна норма. Не е налице и позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 920, 33 евро, равностойни на 1 800 лева, изчислени при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,