Определение № 5193 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1751/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Ж. К. Ч. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 40 от 12.01.2024 г. по гр.д.№ 1498/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 16144/ 2019 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателката против С. И. С. искове за заплащане на сума в размер на 11 734,98 лв, представляваща двоен размер на заплатено капаро по предварителен договор от 24.08.2018 г., поради отказ от договора, ведно със законната лихва, считано от 08.10.2019 г. до окончателно изплащане на основание чл.93 ал.2 изр.2 ЗЗД, евентуално за заплащане на сума в размер на 5 867,49 лв, представляваща заплатено капаро по предварителен договор от 24.08.2018 г. поради отказ от договора, ведно със законната лихва, считано от 08.10.2019 г. до окончателното изплащане на основание чл.79 ал.1, пр.1 ЗЗД. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката излага доводи за неправилност на обжалваното решение, а единственият правен въпрос, който повдига, следва да бъде уточнен /при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.20210 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ в следния смисъл: представлява ли задатък /капаро/ по смисъла на чл.93 ЗЗД дадена от купувача на продавача част от продажната цена при подписването на предварителен договор за продажба, ако страните изрично са нарекли договора си „договор за капаро“, не спорят пред съда, че са имали уговорка за капаро и са придали на дадената сума обезпечителна и обезщетителна функция. Според жалбоподателката този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ - решение № 12/ 23.05.2018 г. по гр.д.№ 834/ 2017 г., ІІІ г.о., решение № 64/ 10.09.2012 г. по т.д.№ 193/ 2011 г., ІІ т.о. и решение № 71/ 09.07.2010 г. по т.д.№ 726/ 2009 г., І т.о. Ответната страна С. И. С. оспорва жалбата като поддържа, че въззивното решение съответства на трайната практика на ВКС, според която нормата на чл.93 ЗЗД има диспозитивен характер и страните могат да уговорят нещо различно от предвиденото в закона. Излага и доводи по същество за неоснователност на касационната жалба. Съдът намира жалбата за допустима, а налице са и предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че на 23.08.2018 г. страните по делото сключили предварителен договор, озаглавен „договор за капаро“, с който ищцата предала на ответницата сумата 3 000 евро или 5 867,49 лв. като капаро за закупуването на недвижим имот - къща с дворно място или „жилищна сграда на два етажа“ в изградена жилищна сграда с идентификатор *.*.* с местонахождение УПИ *-*, кв.* по плана на с.Камен Бряг, общ.Каварна, с параметри 700 кв. м дворно място, 68 кв. м застроена площ и 152,40 кв. м РЗП. Ищцата следвало да закупи описания имот за сумата от 30 000 евро или 58 674,90 лв и в срок до 15.10.2018 г. да сключи окончателен договор. Сума в размер на от 5 867,49 лв. била преведена по банков път с посочено основание „договор за капаро за къща в Камен бряг“ по банкова сметка на съпруга на ответницата. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът установил, че на 11.10.2018 г. ищцата със съпругът й, ответницата със съпругът и свидетелката П. Г. били готови да сключат договор за продажба на имота. Преди сделката обаче ищцата поискала да огледа имота и след огледа заявила, че не го харесва, че има недовършено строителство и двамата със съпруга й си тръгнали. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на предявените искове. Посочил, че в т.5 от сключения между страните договор се съдържала уговорка, според която при непостигане на посочените в т.1 от договора параметри на сделката по вина на продавача в срок до 15.10.2018 г., продавачът се задължава да върне на купувача сумата, предадена като капаро с седемдневен срок и договорът се прекратява. От съдържанието на тази клауза не можело да се изведе извод, че страните са придали значение на заплатеното капаро на задатък, тъй като с нея на платената отнапред сума не били придадени функциите, характерни за задатъка, и не били уредени правните последици на задатъка при отказ от договора на изправната страната. Нямало постигнато взаимно съгласие, че сумата служи за обезщетение за вреди от неизпълнение на задълженията по предварителния договор, след като страните не уговорили последиците при отказ от договора, предвидени в чл.93 ЗЗД: връщане от неизправната страна на изправната страна на предадената сума от 5 867,49 лв. в двоен размер. Уговорено било единствено, че при неизпълнение на конкретно задължение на продавача, договорът се прекратява. А щом договорът бил прекратен, всяка от страните дължала да върне на другата даденото й по него, в случая - отнапред платеното капаро. Затова уговорка за задатък в сключения предварителен договор от 24.08.2018 г. липсвала, поради което последиците на чл.93 ЗЗД не можело да възникнат и само на това основание искът бил неоснователен. Предявената в условията на евентуалност претенция за връщане на заплатеното капаро в единичен размер също била неоснователна. В т.5 от предварителния договор било уговорено, че при непостигане на посочените в т.1 параметри на сделката по вина на продавача в срок до 15.10.2018 г., продавачът се задължава да върне на купувача сумата, предадена като капаро в седемдневен срок и договорът се прекратява, а параметрите в т.1 били посочени като 700 кв. м дворно място, 68 кв.м. застроена площ и 152,40 кв. м РЗП. Тези параметри били налице, затова условието, поставено в т.5 от договора, не било настъпило. В договора не се съдържали уговорки какво следва да е състоянието на сградата, за да се сключи окончателен договор, и каква следва да е степента й на завършеност. Продавачът не бил поемал задължение да поправи покрива, да положи мазилка, да обърне прозорците и др., затова не бил в неизпълнение на договора и не дължал връщане на капарото. С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираният от касатора правен въпрос обуславя обжалваното решение, доколкото решаващата инстанция е основала крайните си изводи на тълкуването на договора за капаро, сключен между страните, като е приела, че уговорката в него не е такава за задатък по смисъла на чл.93 ЗЗД. Основателен е и доводът на касатора за наличието на допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, затова касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос, а останалите доводи на страните ще бъдат обсъдени при разглеждане на жалбата по същество. По изложените съображения съдът