Определение № 3443 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1262/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. С. Бялчева, представлявана от адв.Г. Х., срещу решение № 82 от 29.02.2024г. по в.т.д. № 683/2023г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 115 от 20.09.2023г. по т.д. № 180/2022г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. С. Бялчева срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на разликата над присъдените 36 000 лева до претендираните 75 000 лева, частичен иск от 150 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на сина й В. Г. Бялчев, настъпила при ПТП от 21.09.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2022г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че постановеното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка твърди, че въззивният съд неправилно е приложил установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост и е определил занижен размер на обезщетението, което не отразява действително претърпените от нея болки и страдания вследствие загубата на детето й. Твърди още, че при определяне на размера на обезщетението не са взети предвид и конкретните социално - икономически условия в страната към момента на инцидента. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил и нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД и е определил завишен размер на съпричиняване. Счита, че не е съобразена вменената с разпоредбата на чл.20 ЗДвП по-голяма отговорност на водачите на МПС в сравнение с тази на пешеходците. Твърди, че съдът не е анализирал в пълнота изводите на вещото лице по приетата САТЕ относно поведението на делинквента. Счита, че основна причина за настъпване на инцидента са действията на водача, тъй като същият, управлявайки лекия автомобил с превишена, а и технически несъобразена скорост, се е поставил в невъзможност да предотврати процесното ПТП, докато съгласно заключението на САТЕ при движението му с разрешена скорост произшествието е било предотвратимо. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4 от 23.12.1968г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т.II на ППВС № 4 от 23.12.1968г. и решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, TK, I т.о.

2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4 от 23.12.1968г., и икономическата конюнктура в страната, съобразена с инфлацията – обезценяването на лева и нарастването на цените? Поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Въпросът по правилното приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и дали следва съдът при определяне на конкретния процентен принос на участниците в ПТП да анализира поведението на водача на МПС, да отчете дали скоростта на автомобила се явява съобразена с конкретните пътни условия и с разпоредбата на чл.20 ЗДвП, предвиждаща значително по-голяма отговорност на водачите на МПС спрямо тази на пешеходците за осигуряване на безопасност на движението? Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95 от 27.07.2017г. по т.д. № 817/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. решение № 94 от 23.10.2019г. по т.д. № 2711/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 339 от 20.12.2018г. по т.д. № 2882/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 4 от 06.03.2019г. по т.д. № 1168/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

Касационният жалбоподател поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, представлявано от юрк.К. А., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС и обжалваното решение не е очевидно неправилно. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е приел за безспорно, че на 21.09.2021г., около 6:10 часа, в [населено място], по прав и двупосочен участък, с по една лента във всяка посока, се е движил застрахованият при ответника лек автомобил „Рено Канго“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Д. С. Б., при нощни условия при осветеност от къси светлини на фаровете; движението се е извършвало в дясна лента по посока центъра, със скорост от около 62 км/ч., при разрешена скорост от 50 км/ч.; автомобилът е приближавал от прав и хоризонтален участък намиращата се отдясно бензиностанция „Шел“. Приел е за безспорно още, че по това време пешеходецът и син на ищцата В. Г. Бялчев се е намирал в зоната след бензиностанцията, извършвайки движение около и по пътното платно, при разположение в невидимата /неосветената/ за водача зона; водачът реагирал и предприел аварийно спиране, когато автомобилът е бил на около 48,50 м. от мястото на удара с пешеходеца; ударът е настъпил в режим на спиране на МПС при скорост около 45 км/ч, като вследствие на същия е настъпила смъртта на В. Г. Бялчев.

По първия спорен по делото въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на Г. И. Б. и И. С. К.. Взел е предвид претърпените от ищцата силна мъка, болка и страдание вследствие неочакваната загуба на нейния син, както и съществувалите приживе между тях близка емоционална връзка и трайна дълбока близост. Отчел е, че майката и синът са живели в едно домакинство, като починалият, макар и инвадилизиран с решение на ТЕЛК, е работел на надница и е помагал на майка си финансово, както и в ежедневната работа. Отчел е още, че след инцидента ищцата често плачела, била угнетена и всяка събота ходела на гроба на сина си. Посочил е, че загубата на дете се явява тежко и непреодолимо емоционално изживяване, от което ищцата ще търпи постоянна мъка, страдание и дългосрочна тъга. Взел е предвид, че към датата на инцидента починалият е бил на 42 години, а майка му – на 74 години. Съобразил е също икономическата конюнктура в страната и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на 120 000 лева.

По втория спорен по делото въпрос относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, апелативният съд е съобразил заключенията на вещите лица по приетите САТЕ и СМЕ. Намерил е, че починалият пешеходец се е движел рано сутринта в 6:10 ч., през месец септември /когато видимостта при нощни условия е намалена/, по неосветен пътен участък, при алкохолно опиянение от средна степен /1,72 промила алкохол в кръвта/ и затруднение да възприема движещите се по пътя МПС /с оглед нарушената зрителна острота/, както и да съобрази поведението си адекватно с пътната обстановка, като се е движел около и по пътното платно /при наличие на банкет/, при нарушена видимост, с тъмни дрехи, непозволяващи на водачите на МПС да го различат от останалата обстановка по пътя. С оглед на така установените факти въззивният съд е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като с нарушаване на разпоредбите на чл.108, ал.1 и ал.2, т.1, чл.113, ал.1, т.1 и т.2 и чл.114, т.1 и т.2 ЗДвП пострадалият е допринесъл за възникване на самото ПТП. Намерил е, че нарушението от делинквента на правилата за движение по пътищата /чл.21, ал.1 и чл.20 ЗДвП/ е много по – леко, респ. това на пострадалия – по-тежко, поради което е заключил, че съпричиняването възлиза в размер на 70 %, като е редуцирал справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди на 36 000 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните първи и втори материалноправни въпроси са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и следователно са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По въпросите обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторката ППВС № 4 от 23.12.1968г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС, в това число посочените от касаторка и служебно известните на настоящия състав решение № 205 от 16.11.2010г. по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извършва задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. При определяне на справедливия размер на обезщетението следва да бъде съобразено и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с така формираната практика, като при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил изградената близка емоционална връзка между ищцата и починалия; обстоятелството, че са живели в едно домакинство, като пострадалият е помагал на майка си финансово и в ежедневната работа; интензитета на претърпените от ищцата емоционални болки и страдания от внезапната загуба на детето й; обстоятелството, че животът й трайно се е променил в негативен аспект; възрастта на починалия и тази на ищцата към датата на ПТП, както и конкретните икономически условия и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Следователно по първите два въпроса не е налице твърдяната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставеният трети материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.51, ал.1 ЗЗД и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач. Този въпрос е релевантен за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в посочените от касаторка решения, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. При съобразяване на мотивите на въззивния съд настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на даденото в обжалвания акт разрешение с постоянната практика на ВКС.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл.290 ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната й жалба в размер на 780 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение