Определение № 3116 от 19.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3794/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Д. И. чрез адв. В. против определение № 528 от 07.06.2023 г. по ч. гр. д. № 338/2023 г. на Окръжен съд – Русе. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Ответникът по частната касационна жалба Държавен фонд „Земеделие“ не е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: Предмет на обжалване е въззивно определение, с което е потвърдено определение № 1233 от 27.04.2023 г. по гр. д. № 1808/2021 г. на Районен съд – Русе, с което производството по делото е прекратено. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че производството пред първата инстанция е образувано по иск, предявен като насрещен пред Окръжен съд – Русе по гр. д. № 198/2020 г., неприет за разглеждане и изпратен на районния съд в същия град по подсъдност. Посочил е, че съобразно там заявеното за защита спорно право ищецът по него – И. И. е претендирал от ответния Държавен фонд „Земеделие“ заплащане на парична сума – главница и законна лихва, в общ размер на 35 912. 21 лева, за които е твърдял да не са му били изплатени въпреки, че били дължими по силата на сключения между страните договор от 24.04.2013 г. и последващи анекси. Установено е още, че с влязло в сила решение по гр. д. № 198/2020 г. на Окръжен съд – Русе е било признато за установено по отношение на И. Д. И. съществуването на вземане на Държавен фонд „Земеделие“ в размер на сумата 21 477. 38 лева – главница по договор от 24.04.2013 г. и анекси към него, както и на сумата 2 875. 57 лева – лихва за забава за периода 01.03.2018 г.– 25.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.06.2019 г., за които суми е била издадена заповед по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3984/2019 г. на Районен съд - Русе. Приел е, че с обжалваното първоинстанционно определение съдът е намерил, че двете производства – висящи пред окръжен и районен съд в [населено място], имат идентични страни и са с идентичен предмет, поради което и в хипотезата на чл. 299, ал. 2 ГПК производството пред него, като по - късно заведено, следва да се прекрати. Изразено е разбиране, че с предявеният в производството пред окръжния съд насрещен иск ищецът по него е противопоставил на първоначалния ищец претенциите на ответника в хипотезата на прихващане, както е и заявено, тъй като и двата иска имат за предмет парични суми, претендирани от неизпълнение на договор, евентуално да се извърши погасяване на двете насрещни вземания до размера на по - малкото от тях. Прието е, че макар насрещният иск да не е разглеждан от Окръжен съд - Русе в производството пред него с отговора на исковата молба са наведени възражения, идентични със заявените твърдения в насрещния иск, съответно те са намерили отражение в съдебния акт, с който е приключило делото. Заключил е, че доколкото по тази претенция е налице произнасяне на съда, за ищеца по насрещния иск не е налице правен интерес от водене на настоящото производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната релевира оплаквания за неправилност на въззивното определение. Сочи, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 299, ал. 2 ГПК, доколкото макар страните да са същите, предметът на двете производства е различен. Искането за достъп до касация е неоснователно. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях - по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос - т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд - така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, даден с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба съобразно там изнесените твърдения и посочени доказателства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи са изцяло по правилността на въззивния съдебен акт и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,