Определение № 10 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6799/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Д. М., Д. Х. М. и Т. Х. А. срещу въззивно решение от 27.08.2013 г. по възз. гр.д. № 15837 /2012 г. на Софийски градски съд, а.о., трети „в” с-в., действащ като въззивен, с което е потвърдено решение № І-34-185 от 20.09.2012 г. по гр.д. № 34755 /2011 г. на Софийски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от Х. Д. М., Д. Х. М. и Т. Х. А. срещу Българската държава, представлявана от Министъра на Р. искове с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, с които се иска признаване спрямо ответника, че ищците са собственици на недвижим имот: дворно място с площ 1146 кв.м., в София, р-н. П., с посочен планоснимачен номер по неодобрен кадастрален план, съседи и идентификатор, заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда на около 60 кв.м., с посочени помещения, на основание давностно владение от 1977 г. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна – Българската държава чрез Министъра на Р. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Настоящият състав намира, че жалбата е допустима, т.к. е обжалвано въззивно решение и не е налице пречката по чл.280,ал.2 ГПК, доколкото при представената данъчна оценка от 6 000.60 лева (л.7 от делото на СРС) може да се поддържа, че е предявен един иск, а не три за 4/6, ид.ч., 1 /6 ид.ч. и 1 /6 ид.ч. от процесния имот (каквито са правата на страните според твърденията им), при което цената на всеки един от исковете ще бъде под 5 000 лева. Исковете се основават на твърдения, че ищците са придобили имота по давност чрез непрекъснато владение от 1977 г.., осъществявано от Х. М. и съпругата му В. М., въз основа на решение от 1976 г. на партийното, стопанското, административното и ОФ ръководството на [населено място] да се даде на Х. М. 1 000 кв.м. (1 дка) земя за двор и от построяването на къщата през 1980 г., В. М. е починала през 2011 г. и е наследена от съпруга и дъщерите си. Първоинстанционният съд е намерил исковете за неоснователни, т.к. ищците, чиято е доказателствената тежест, не са установили процесният имот да е бил лична собственост съгл. чл.2 ЗС в редакцията му към 1974 г.,, за да може да бъде обект на придобивна давност.; съгласно тази разпоредба собствеността е два вида - социалистическа (на държавата, кооперациите и др. обществени организации) и собственост на частни лица, а съгласно чл.86 ЗС социалистическата собственост не е могла да бъде придобивана по давност, това е станало възможно едва с разграничението на собствеността на държавна и общинска, публична и частна, считано от 01.06.1996 г., но т.к. владението не е установено на годно правно основание, към момента на устните състезания законоустановеният десетгодишен срок не е изтекъл, т.к. с разпоредбата на §1 ЗДЗС е спряно течението на давността, което впоследствие е продължено до 31.12.2014 г.. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че: :процесният имот е частна държавна собственост, че началният момент, в който е отпаднала забраната за придобиване на вещ ЧДС е 01.06.1996 г. по аргумент от чл.86 ЗС (а не 31.05.1996 г., както твърдят жалбоподателите – ищци) и че съгласно приетото с § 1 ЗДЗС ( Давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31 декември 2014 г. ) – законодателят е посочил момента на спиране на давността за придобиване на държавните и общински имоти от 31.05.1996 г., този срок е продължен до 2014 г., нормата на § 1 е императивна; за изводите си въззивният състав се е позовал на приетото с решение № 224 /27.04.2009 г. по гр.д. № 1491 /2008 г., ВКС, ІІ г.о. Така въззивният съд е приел изводът, че давността е прекъсната преди да изтече последният ден и ищците не са придобили имота. Жалбоподателите извеждат материалноправния въпрос: Дали държавата може да придобива на основание чл.3,т.5 ЗДС ( собственост на държавата са имотите и вещите, които нямат друг собственик ) имот след 01.06.2006 г. при действието на разпоредбата на § 2 ЗИД ЗС. Въпросът не е обуславящ – съдът не се е произнесъл по този въпрос, нито е следвало да се произнася, доколкото първоинстанционният съд не е приел, че Държавата е придобила имота след 01.06.2006 г. и съответно не е наведен такъв довод за неправилност на такъв липсващ извод, а и ответникът не е твърдял да е придобил към момента на съставяне на АЧДС, а че имотът е бил държавна собственост и преди това – по силата на отм. чл.6 от ЗС ( държавни стават и имотите ..., които нямат друг собственик ) (стр.2,абз.3 от отговора на исковата молба), вкл. и към момента на решението на партийното, стопанското, административното и ОФ ръководството на [населено място] да дадат на Х. М. земя за двор, което няма транслативен ефект, т.к. не е взето от компетентен орган, нито е извършено в изискуемата от закона форма (стр.2,абз.1). Жалбоподателите извеждат материалноправния въпрос: дали държавата може да придобива на основание чл.3,т.5 ЗДС сграда построена без строителни книжа. Въпросът не е обуславящ – по него въззивният съд също не се е произнасял и не е следвало да се произнася, доколкото такъв въпрос не е бил въведен в първоинстанционното производство, първоинстанционният съд не се е произнасял по него и съответно във въззивната жалба няма довод за такъв неправилен извод на СРС. Към това следва да се добави, че жалбоподателите не твърдят и не обосновават противоречие между разрешенията на изведените въпрос от въззивния съд и разрешенията в други съдебни актове, поради което и не са налице предпоставките по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Жалбоподателите твърдят че изведените от тях правни въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, но не са обосновали такова съгласно приетото с т.4 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС – не са обосновали коя законова разпоредба е непълна, неясна или противоречива, нито липсата на съдебна практика по прилагането на определени разпоредби, нито съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване на определена разпоредба, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяването на определено тълкуване. Поради което следва да се приеме, че не е осъществено и основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено в размер на 490 лева съгласно чл.7,ал.2,т.3 НМРАВ. Поради изложеното настоящият състав на І г.о. на ВКС