Определение № 98 от 08.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 2201/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Община Септември против Решение № 187 от 25.06.2018г. по в.т.д.№ 257/2018г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решението по т.д. № 88/2017г. на ОС Пазарджик за осъждане на общината да заплати на основание чл.92 ЗЗД и т.29 от Договор № 54 от 21.03.2005г. с предмет „Сметосъбиране и сметоизвозване на твърди битови отпадъци, поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване на [населено място] и населени места на общината, зимно поддържане и снегопочистване на [населено място] и поддържане на общинско сметище“ неустойка в общ размер 244 560.14лв. за забавено плащане на възнаграждението на изпълнителя „Екобул Проект“ЕООД, [населено място] по конкретно посочени фактури, издадени за периода 03.02.2014г. - 04.03.2015г. В касационната жалба се поддържа довод за неправилност на обжалваното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Оспорва се законосъобразността на извода за неоснователност на възражението на ответната община за намаляване, на основание чл.92,ал.2 ЗЗД поради прекомерност на претендираната неустойка, уговорена в чл.29 от договора - при забава на дължимите текущи плащания за срок по-дълъг от два месеца, възложителят дължи освен сумата по забавеното плащане и парична санкция в размер на 10% от дължимата сума за всеки просрочен месец. Поддържа се, че действително причинените на изпълнителя вреди от забавеното плащане на възнаграждението е законната лихва от датата на падежа на всяко плащане по фактурите. Тезата си касаторът аргументира с оглед заявеното от ищеца становище, че поради забавата за плащане на възнаграждението му от възложителя, се е наложило със собствени средства да финансира изпълнението на договорните си задължения. В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/Задължена ли е въззивната инстанция съобразно разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК да обсъди всички възражения, изложени във въззивната жалба, както и да изложи свои собствени решаващи мотиви във връзка с конкретно изложени във въззивната жалба възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното решение. 2/С оглед характера на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, следва ли в мотивите към решението на въззивния съд да бъдат обсъдени релевираните с въззивната жалба оплаквания, както и защитните доводи и възражения на страните. Въпросите са поставени при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и се поддържа, че въззивната инстанция не е дала отговор на поставените от въззивника въпроси касаещи ангажирането на доказателства за размера на действителните вреди, причинени от забавеното изпълнение, на изявленията на страните в процеса относно действително причинените вреди, както и на другите основни оплаквания. 3/ В случаите на уговорено от страните отложено плащане на задълженията на възложителя по сключен договор за изработка, следва ли да се приеме, че единствено и само поради направените отстъпки, касаещи срока на плащане на задълженията, договорената неустойка е с изключително санкционна функция, и независимо от нейния размер и липса на краен предел и срок, не може да се счита за прекомерна по своя характер. Посочва се, че „по този въпрос не е формирана съдебна практика, поради което е налице основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. 4/В последния абзац от изложението касаторът посочва „Независимо от изложеното, в конкретната хипотеза е налице и основанието по чл.280,ал.2,пред.последно ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като сме изправени и пред очевидна неправилност на обжалваното решение“. Очевидната неправилност е заявена по цитирания начин, без никакви аргументи за наличието й. Писмен отговор от „Екобул проект“ООД не е постъпил. По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС съобрази следното: Произнасяйки се, по възражението на ответника за прекомерност на неустойката с искане за намаляването й, съставът на Пловдивския АС е приел, че преценката следва да бъде извършена към момента на неизпълнението чрез съпоставяне на уговорения размер с вече настъпилите от неизпълнението вреди, позовавайки се на разясненията в ТР №1 от 15.06.2010г. по тълкувателно дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. Посочил е, че единствените ангажирани от ответника доказателства за такива вреди са за размера на законната лихва за периода на забавата за плащане на възнаграждението. Счел е, че тази стойност не е съизмерима с вредите на ищеца за исковия период, тъй като уговорената неустойка освен обезщетителен, има и обезпечителен и санкционен характер. Обсъдено е, че съгласно конкретните уговорки в договора /т.29/ началният момент на дължимост на неустойката е изтичането на 2 месеца от падежа на задължението за плащане на възнаграждението, а този падеж е 45 дни след издаване на фактурата /т.4/. Анализирано е, че от една страна е предвидено отлагане на плащането на възнаграждението за извършените дейности с 45 дни от издаване на фактурата, която уговорка е в полза на общината; че след изтичането на този срок отново не се дължи неустойка за забава и отговорността за нея отново е отложена с още два месеца след изтичане на четиридесет и пет дневния период от издаване на фактурата. Акцентирано е, че и вторият двумесечен гратисен период също е в полза на общината. Като е отчетен периодът, в който евентуалната забава на общината да плати цената за извършените дейности не се санкционира, е обосновано, че на така дадената на възложителя отстъпка, резонно съответства клаузата за неустойка, уговорена в полза на насрещната страна при неплащане на възнаграждението й. Прието е, че такава забава подлежи на по-строго третиране и в този смисъл е и клаузата на т.29 от договора, а само по себе си обстоятелството, че не е предвиден краен срок за начисляване на неустойката от 10% за забавеното плащане на възнаграждението, не я прави прекомерна. Мотивирано е, че значителният размер на установената натрупана неустойка не е поради нейния прекомерен размер, а поради дългия период на забавата - над 100 дни при повечето процесни месечни плащания. Обосновано е, че след като на ответника са предоставени достатъчно отстъпки както относно отсрочване плащането на възнаграждението с 45 дни след приемане на работата, така и относно периода, в който върху неплатеното на падежа задължение не се дължи неустойка, при допуснатия по вина на възложителя дълъг период на забавата за плащане на възнаграждението, претендираната неустойка не е прекомерна, а е в съответствие с присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Първите два въпроса нямат правна характеристика, а са по правилността на решението, поради което не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Основанията за касация не са тъждествени на основанията за допускане на касационното обжалване. Твърдените от касатора процесуални нарушения, каквито са заявените в първите два въпроса - необсъждане на оплаквания и доводи във въззивната жалба, дори да са съществени, подлежат на преценка във втората фаза на факултативния касационен контрол. Отсъстват и ясни и конкретни твърдения кои релевирани възражения на въззивника не са обсъдени и по кои въпроси въззивната инстанция не е изложила собствени решаващи мотиви. Принципно неправилна е тезата на касатора, че предвид заявеното от ищеца, че закъснялото плащане го принуждава като изпълнител да самофинансира дейностите за собственото си периодично дължимо изпълнение, действителният размер на вредите от забавеното изпълнение е в размер на законната лихва за забава. Разпоредбата на чл.92,ал.1 ЗЗД изрично предвижда, че кредиторът не доказва вреди от неизпълнението, следователно, той не дължи и обосновка в какво се състоят вредите от неизпълнението на насрещната страна. Обстойните правни доводи в обжалвания акт относно предпоставките, при които съдът може да намали уговорената неустойка, и за разпределението на доказателствената тежест при доказване на прекомерност на неустойката, са в синхрон с трайната съдебна практика на ВКС. Съгласно нея, при искане за намаляване на неустойката поради прекомерност доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника и при липса на данни за тези вреди дължимата съпоставка и преценка за прекомерност на неустойката не може да бъде извършена само въз основа на уговорения в договора размер, без да бъдат ангажирани доказателства относно действителния размер на претърпените от кредитора вреди; че при липса на данни за тези вреди съдът не може служебно да внася промяна в правната сфера на изправната страна /Решение №12 по т. д. №1056/2009г. на I т. о. и Решение № 223 по т.д.№ 3633/2014г. по т.д.на І т.о.на ВКС/. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия въпрос произтича от обстоятелството, че той е поставен казуистично и принципен отговор на него без обсъждане на конкретните уговорки, не би могъл да бъде изведен, както и от посоченото по горе - че изводът за прекомерност предпоставя преценка не единствено на размера на неустойката, а на съотношението й с действителните доказани от длъжника към момента на неизпълнението вреди. Изцяло необоснована е и въведената допълнителна предпоставка. Както се посочи, искането за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280,ал.2,предл.последно ГПК е заявено формално без никаква аргументация за наличието на приложното поле на това основание, от което произтича неоснователността му. Разноски за производството не се присъждат. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.