Определение № 122 от 24.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3434/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 79/08.03.2021 г. по гр.д. № 779/2020 г., с което Окръжен съд – Велико Търново, изменяйки решение № 211/31.07.2020 г. по гр.д. № 2121/2019 г. на Районен съд – Горна Оряховица е отхвърлил два иска на „Нова Венд Комерс“ ЕООД срещу Г. А. М., квалифицирайки ги по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, вр. чл. 45 ЗЗЗД и разглеждайки ги като частични, както следва: · за сумата 5 100 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 24 958.38 лв.) – обезщетение за сключвани от името и за сметка на работодателя в периода 01.01.2016 г. – 15.02.2018 г. договори за покупкопродажби на стоки, цените по които са получавани и извършвани в брой, но не са отчетени от ответника; · за сумата 5 100 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 27 930.00 лв.) – обезщетение за сумите, изтеглени чрез дебитна карта към банковата сметка на работодател в периода 12.03.2017 г. – 07.02.2018 г., чието разходване ответникът не е отчел. Решението се обжалва от „Нова Венд Комерс“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по материалноправни и процесуалноправни въпроси, формулирани в изложението към касационната жалба с цел да се обосноват предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол (общата и допълнителната). Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Претендира разноските по делото. Ответникът Г. А. М., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет (решението е въззивно за обезщетение по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000 лв.); подадена от надлежна страна (касатор е ищецът), при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, а касационният контрол следва да бъде допуснат, но поради служебно установеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК (вероятна недопустимост на решението). Съображения: Ищецът е твърдял, че по трудов договор № 3/21.12.2015 г. ответникът е заемал длъжността „продавач разносна търговия“ с основни трудови задължения да извършва покупки и продажби на стоки от името и за сметка на работодателя. С длъжностната характеристика на ответника е възложено да извършва дейности по събиране, съхраняване и отчитане на финансови и материални ценности по сключваните от него договори. В предприятието била установена организация плащанията по тези договори да се извършват по банков път. В периода 01.01.2016 г. – 15.02.2018 г. ответникът извършил и получил плащания в брой по сключените от него договори. Неотчетената сума от тази му дейност е в общ размер 24 953.38 лв. Също така работодателят му е предоставил достъп до дебитната карта, издадена по банковата сметка на дружеството, за да покрива ответникът разходите по изпълнението на трудовите си задължения. В периода 12.03.2017 г. – 07.02.2018 г. той е изтеглил чрез дебитната карта на дружеството суми в общ размер 27 280.00 лв., но не е представил отчетни документи. При тези твърдения ищецът е заявил да предявява два частични иска за сумите 5 100 лв. – част от обезщетението в пълен размер 24 958.38 лв. и 5 100 лв. – част от обезщетението в пълен размер 27 280.00 лв., които ответникът му дължал по възложените и по фактически извършваните по трудовото правоотношение отчетнически функции. Въззивният съд е приел, че според така изложените твърдения понесените от работодателя вреди, чието обезщетение се претендира, са с установен произход, а не са „липси“ по смисъла чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. Отчитайки това, че според твърденията на ищеца, ответникът ги е причинил умишлено при изпълнение на трудовите си задължения на длъжността „продавач разносна търговия“, въззивният съд е квалифицирал претенцията по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ. Приел е също, че е допустимо сезиран с два частични иска и ги е отхвърлил: първият - с мотивите, че една част от сключваните договори не могат да се свържат с трудовата дейност на ответника, а от онези, които могат да се свържат, работодателят не е понесъл вреди; вторият – с мотивите, че представените от ответника документи доказват извършени разходи по трудовата му дейност за дружеството в общ размер, не по-малък от 5 100 лв. (сумата по втория частичен иск), поради което и този иск е неоснователен. Настоящият състав приема, че въззивното решение е вероятно недопустимо в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. К. контрол по това основание Върховният касационен съд може да допусне и служебно, но с цел обезпечаване на правото на защита на страните в следващата фаза на исковото производство - по постановяване на касационното решение - е необходимо да бъде формулиран процесуалноправния въпрос, извеждащ вероятната недопустимост на обжалваното решение. Въпросът е: Допустимо ли е въззивното решение, с което претенцията на работодателя за обезщетение за вреди от възложена материално-отчетническа дейност и за вреди от фактически изпълнявана материално-отчетническа дейност по трудовото правоотношение с ответника е квалифициран по чл. 203, ал. 1, пр. 1 КТ и е разгледан като два частични, заявени при условията на първоначално кумулативно обективно съединяване – съответно за частично заявено обезщетение за вредите от възложената материално-отчетническа дейност и за частично заявено обезщетение за вредите от фактически изпълняваната отчетническа дейност? При тези мотиви, съдът