Определение № 4695 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2074/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. против решение № 1772/24.03.2025г. по гр.д. № 1455/2023г. по описа на СГС, ІІА ВС, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от П. срещу М. С. К. иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за признаване за установено извършването на тормоз по признаците лично и обществено положение от страна на К. чрез изявленията му от 22.11.2019г. по пр.пр.№ 50724/2019г, СРП, а именно: 1/ че ищецът е нарекъл полицейски инспектор Д. „корумпиран изедник“; 2/ че ищецът постоянно повтарял, че всички служители на 8 мо РПУ на МВР-София са корумпирани и 3/ че ищецът говорел с неуважителен тон. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение. Иска същото да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди основанието на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК – очевидна неправилност, обоснована от необсъждането на конкретно доказателство по делото, както и това на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК ( противоречие с ППВС 7/27.12.1965 година и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС) по въпроса за задълженията на въззивния съд да „коментира изчерпателно“ всички възражения на страните. Насрещната страна по жалбата – ответникът М. С. К., чрез адв. Р. Н., възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва оплакванията по касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр – за установяване на нарушение, изразяващо се в осъществен тормоз, основан на лично и обществено положение, от М. К. спрямо Т. Д. П. чрез заявеното от първия и отразено в доклад до директора на Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР от 23.01.2020г., че при снемане на обяснения на П. от инспектор Д. през месец март 2019г. в приемната на 08 РПУ София П. заявил, че и Г. Д. е „корумпиран изедник“, говорил с висок и неуважителен тон и постоянно повтарял, че всички служители на 08 РПУ са корумпирани. Ищецът е твърдял, че тези изявления са клеветнически, но не е успял да осъди К. за тях по нчхд № 4240/2020г. по описа на СРС, обиждат го и го унижават, и имат за цел за покажат враждебността на ответника към ищеца, както и да внушат на дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, че сигналите, които ищецът пуска срещу колегите на ответника в 08 РПУ, следва да бъдат игнорирани. За да достигне до идентичен краен извод с първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция, въззивният съд е изходил от легалната дефиниция на тормоз, дадена в § 1, т. 1 от ДРЗЗДискр, като всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Приел е, че законът изисква кумулативно наличие на нежеланото поведение, целящо или обективно довело до накърняване на достойнството на определено лице и създаването на негативна за него среда, а за последното липсвали каквито и да било доказателства по делото. Доколкото пък дадените от ответника сведения били в рамките на извършена от ДВС проверка по сигнал на самия П. и изслушани по указания на прокурор, не можело да се приеме и че К. е целял да създаде такава среда. Отделно съдът е мотивирал извод, че оценката на използван от някого тон не може да е обидна или накърняваща достойнството му, поради което и не е тормоз. В отговор на конкретните оплаквания на жалбоподателя въззивният съд е приел, че при разпита по наказателното дело за клевета св.Д. е потвърдил дадените от ответника сведения, отразени в доклада. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от касатора в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпрос е принципно обуславящ изхода на въззивното производство, предвид категорично установеното от задължителната ( цитирана от касатора) и последователна казуална практика на ВКС задължение на въззивния съд, в качеството му на решаващ съд, да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните предели на въззивното производство съгласно чл. 269 от ГПК, но в конкретния случай е без значение за допускането на касационно обжалване. Решаващият извод на въззивната инстанция за неоснователност на иска е предпоставен от такъв за необходимост от кумулативно наличие на нежелано поведение, от една страна, и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда, от друга, и такъв за липсата на второто. Протоколът от съдебно заседание по наказателното дело е относим към установяване необективното поведение на ответника на основата на защитен признак и въззивният съд не го е обсъдил като доказателство за тази първа кумулативно изискуема предпоставка, защото само по себе си, ако не влече създаване на сочената в закона негативна среда за ищеца, това поведение не може да се квалифицира като тормоз. Въззивният съд е обсъдил доказателствената стойност на протокола в отговор на конкретно оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, приемайки че отразените там свидетелски показания на св.Д. потвърждават сведенията на ответника, но така приетото не е обусловило крайния извод по съществото на спора. Отделно, несъгласието на касатора с определеното от въззивния съд доказателствено значение на протокола, както и с необсъждането на показанията на св. Х., са доводи за неправилност на въззивното решение, които не подлежат на проверка в производството по селектиране на касационната жалба. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок ( да е постановено contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв особено тежък порок касаторът не сочи, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и съдът