Определение № 916 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 157/2025 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Г. С. срещу определение № 3037 от 25.11.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3153/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 266498/17.10.2024 г., постановено по гр.д. № 14126/2016г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата й за освобождаване от държавна такса, дължима се по подадена от нея частна жалба от 03.09.2024г. Касаторката моли определението да бъде отменено като нищожно, недопустимо и неправилно. Твърди, че няма пречка съдът да направи справка по данните по чл. 83, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от страна по делото /ищец/ с правен интерес от обжалването, срещу акт на въззивен съд, с който е потвърдено определение за отказ от освобождаване от държавна такса в размер на 15 лв., който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на обжалване пред ВКС при наличие на някои от посочените в чл. 280, ал. 1 или, ал. 2 ГПК основания за това. За да постанови обжалваното определение въззивният съд, е приел, че с разпореждане от 06.08.2024 г. по гр.д. № 14126/2016 г. Софийският градски съд е върнал подадената от С. С. частна жалба с вх. № 262483/23.01.2024 г. срещу определение на съда от 06.01.2023 г., с което е била върната исковата молба и е прекратено производството по делото. Срещу така постановеното разпореждане С. е подала частна жалба с вх. № 278441/03.09.2024 г. С разпореждане от 09.09.2024 г. съдът е указал на ищцата в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на Софийския апелативен съд. С молба от 09.10.2024 г. ищцата е поискала освобождаване от задължението за внасяне на такса по частната жалба от 03.09.2024 г., което искане е оставено без уважение от първоинстанционния съд. Въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Приел е, че това е поредно искане за освобождаване от държавна такса на ищцата, като депозираните по делото декларации и други данни за имущественото и личното положение на ищцата са обсъдени в предходните постановени съдебни актове по предходните молби по чл. 83, ал. 2 ГПК. В случая не са заявени нови обстоятелства, нито се сочат нови доказателства. Препращайки към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 ГПК, съдът е приел, че при всяко следващо искане за освобождаване от държавна такса, съдът, отново и с оглед актуалните към момента данни, извършва преценка на условията за освобождаване от държавна такса. Освен декларацията от 08.02.2019 г. ищцата не е представила други декларации и документи, установяващи промяна в нейното положение. За съда не съществува задължение служебно да проучва имущественото и здравословното състояние на страната по повод заявено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК. Взел е предвид, че ищцата С. е в трудоспособна възраст, притежава юридическо образование, не са налице данни за пречки от здравословен характер за полагане на труд, поради което може да си позволи заплащане на дължимата държавна такса в размер от 15 лв. При тези изводи на въззивния съд, ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна жалба и без да е имало процесуални пречки за разглеждането на тази жалба. Определението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на този акт да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на акта, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая, обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави определението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. В допълнение следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, съгласно която при липсата на представени от страната актуална декларация или други доказателства, съдът няма задължение служебно да събира данни относно наличието на обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, защото установяването на същите е в тежест на молителя. Като е взел предвид наличните по делото данни досежно притежаваното от С. имущество, семейното ѝ положение, работоспособната възраст на ищцата, нейната квалификация, решаващият съд е приел, че не може да бъде направен извод, че страната не притежава достатъчно средства да внесе държавна такса в размер на 15 лв., дължима за подадената от нея частна жалба. Предвид изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение