Определение № 300 от 12.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2006/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Горна Малина срещу решение №636 от 18.03.2019 г. в.т.д.№541/2019 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 25.10.2018 г. по гр.д.№15/18 г. на СОС, с което Община Горна Малина е осъдена да заплати на „Деск-Василевки и сие” СД сумата от 33 290 лв., представляваща незаплатено възнаграждение за частично изпълнени проектантски услуги по прекратен договор №055/29.11.2010 г., мораторна лихва върху същата сума в размер на 10 163.02 лв., дължима за периода 22.01.2015 г. – 22.01.2018 г., сумата от 73 100 лв., представляваща незаплатено възнаграждение за частично изпълнени проектантски услуги по прекратен договор №038/10.08.2010 г., мораторна лихва върху същата сума в размер на 22 316.50 лв., дължима за периода 22.01.2015 г. – 22.01.2018 г., ведно със законната лихва двете главници, считано от 22.01.2018 г. до окончателното им изплащане и направените по делото разноски в размер на 10 454.78 лв. и с което е отхвърлено възражение за прихващане направено от Община Горна Малина със сума в размер на 30 000 лв. по първата претенция и сума в размер на 70 000 лв. по втората претенция, представляващи вземане, произтичащо от отклонение от поръчката по всеки от процесните два договора. В жалбата са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Тече ли давност за непредявената част от вземането при предявен частичен иск. 2. Задължителни ли са за съда, разглеждащ делото за пълния размер на вземането, мотивите на съда, разглеждащ делото за частичния иск, относно основанието на вземането, предвид обстоятелството, че при предходно разглеждане на претенцииите на ищеца по предявени в друг процес частични искове, съдът разглеждащ исковете е приел, че вземанията на ищеца са за обезщетение за неизпълнен договор. 3. Какви са по вид и с каква давност се погасяват вземанията, предмет на делото – три или петгодишна, с оглед тяхното естество. Спрямо първи въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с ТР №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация „Деск-Василевки и сие” СД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че анализът на съдържанието на двата процесни договора обосновава извод, че същите са сключени при напълно идентични по съдържание договорни клаузи, като понастоящем договорите са прекратени в хипотезата на чл.15 т.4 – с едностранно едномесечно писмено предизвестие, отправено от изпълнителя ищец до възложителя, считано от датата на изтичането на едномесечния срок по двете предизвестия - 01.11.2013 г. Посочил е, че основно спорно обстоятелство е дължимостта на претендираното възнаграждение за изпълнената до прекратяване на двата договора работа, както и погасени ли са претенциите по давност, предвид изрично наведеното от ответника и поддържано във въззивната жалба възражение за изтекла давност в хипотезата на чл.111 б.Б от ЗЗД. Изложил е съображения, че съгласно клаузите на чл.16 от двата договора, в случаите на прекратяване на договорите по реда на чл.15 ал.1 т.3 и т.4 възложителят дължи на изпълнителя възнаграждение за извършената работа до датата на прекратяване. Установил е, че изпълнителят е предал на възложителя изпълнените проекти по двата договора, като по делото не са наведени твърдения и липсват доказателства възложителят да е възразил при приемането или в по-късен момент по количеството и качеството на изпълнената работа, или по пълнотата, годността и техническата издържаност на изработените проекти, като надлежното изпълнение на работата се установява по несъмнен начин и от заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдено-техническа експертиза. Предвид изложеното е намерил за неоснователни, доводите на ответника за липса на доказателства за изпълнение на работата по двата договора, а тъй като по делото не са ангажирани доказателства за заплащане на исковите суми от страна на възложителя в уговорените в договора срокове, въззивният съд е счел, че претенциите за тяхното заплащане се явяват основателни. Посочил е, че представените по делото два броя предизвестия за прекратяване на договорите, заведени в деловодството на ответната община на 01.10.2013 г., съдържат в себе си изрична покана на изпълнителя до възложителя за заплащане на възнаграждение за приетата по двата договора работа до момента на тяхното прекратяване, поради което задълженията на ответника за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата по двата договора работа по чл.16 от същите, са станали изискуеми на датата на тяхното прекратяване - 01.11.2013 г. В този смисъл и тъй като исковата молба е депозирана пред Софийски окръжен съд на 22.01.2018 г. - в петгодишния давностен срок по чл.110 от ЗЗД, възражението на ответника, че вземането е погасено поради изтичането на тригодишния давностен срок по чл.111 б.Б от ЗЗД се явява неоснователно - претендираното вземане няма характера на неустойка, нито на обезщетение за неизпълнен договор. Изразил е становище, че в исковата молба ищецът е посочил изрично, че претендираните суми представляват незаплатено възнаграждение за изпълнената и приета работа по двата договора, което се дължи по силата на клаузите на чл.15 ал.1 т.4 от двата договора, които предвиждат задължение на възложителя да заплати възнаграждение за приетата по двата договора работа до датата на неговото прекратяване. Ето защо и поради обстоятелството, че клаузите на чл.16 от двата договора обективират ясно и недвусмислено волята на страните, че възнаграждението за изпълнената и приета работа е дължимо и след евентуалното прекратяване на договорите по реда на чл.15, т.4, което е осъществено в настоящия случай, то предмет на производството е претенция за заплащане на договорно възнаграждение, поради което спрямо същата не може да бъде приложена давността по чл.111 б.Б от ЗЗД. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, първи и втори от формулираните от касатора въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Изводът за липса на погасяване на претендираните вземания по давност е направен не с оглед спиране и прекъсване на давността, предвид предявен в предходно производство частичен иск, а поради обстоятелството, че процесните задължения на ответника за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата по двата договора работа по чл. 16 от същите, са станали изискуеми на датата на тяхното прекратяване - 01.11.2013 г. и към момента на депозиране на исковата молба по настоящето дело на 22.01.2018 г., петгодишният давностен срок по чл. 110 от ЗЗД не е изтекъл. Също така с втория от въпросите се предпоставя, че при предходно разглеждане на претенцииите на ищеца по предявени в друг процес частични искове, съдът разглеждащ исковете е приел, че вземанията на ищеца са за обезщетение за неизпълнен договор, което обаче не отговаря на обективната действителност, респективно вторият от въпросите в аспекта, в който е поставен, не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дори обаче вторият от въпросите да се приеме за обуславящ правната воля на съда, спрямо този въпрос, а и по отношение на трети въпрос, не се установява бланкетно поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дали решение по уважен частичен иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право, е разяснено в т.2 от ТР№3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, а разпоредбите на чл.110 и чл.11 от ЗЗД са ясни и непротиворечиви, като по приложението им е създадена константна и непротиворечива практика на ВКС. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 4 500 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,