Определение № 2202 от 17.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2876/2023 г.

да прегражда по-нататъшното развитие на делото (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК) или

възможността за обжалване да е изрично предвидена в закона (чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК). Съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, постановените от състав на ВКС определения, подлежат на обжалване пред друг състав на същия съд, но само ако отговарят на изискванията на чл. 274, ал. 1 ГПК. Както се посочи по-горе, с обжалваното Определение № 50126 от 30.03.2023 г. състав на ВКС, ГК, ІІ г.о. не е допуснал касационно обжалване на въззивно решение по подадената срещу него от В. Б. И. касационна жалба. С този акт ВКС е извършил проверка за наличието на установените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК критерии за допускане на касационното обжалване. Това обжалване е уредено не като задължително, а като факултативно, поради което е необходимо да се извърши предварителна проверка за съществуване на предвидените в закона предпоставки за допускането му. Тази проверка има самостоятелно значение, тъй като резултатът от нея определя по-нататъшния ход на касационното производство. При нея съдът не се произнася по въпроси от съществото на спора и дейността му се изчерпва с преценката дали са налице или отсъстват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е подчертано в т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, този вид актове обективират специфична дейност на касационния съд, която е различна от правомощията му като трета редовна инстанция, доколкото изводите на съда и крайният резултат от проверката не се отнасят до правилността на атакувания съдебен акт. Съгласно чл. 296, т. 3, пр. 1 ГПК постановяването на определението по чл. 288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, води до влизане на решението в законна сила. При това влизането в сила на решението не е поставено в зависимост от изтичането на срок за обжалване на определението (за разлика от регламентацията по чл. 296, т. 2, пр. 3 ГПК), което означава, че то настъпва от датата на постановяването на определението по чл. 288 ГПК. От този момент въззивното решение поражда предвидените в чл. 297 и сл. ГПК последици, които са пречка за последващия му инстанционен контрол. Това от своя страна препятства обжалването на определението по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като ако частната жалба срещу него бъде уважена, би се стигнало именно до такъв инстанционен контрол на влязлото в сила решение. Ето защо постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение на Върховния касационен съд, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, е окончателно и не подлежи на последваща инстанционна проверка за законосъобразност, а евентуално подадената срещу такъв акт частна жалба е процесуално недопустима и не подлежи на разглеждане по същество. В обобщение следва да се подчертае, че определението по чл. 288 ГПК не попада в приложното поле на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е преграждащо по смисъла на разпоредбата, защото с него съдът не се произнася по допустимостта на касационната жалба от гледна точка на изискванията, необходими за валидното сезиране на ВКС. За да се приеме, че то подлежи на обжалване при условията на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, в закона следваше тази възможност да е уредена изрично. За този вид актове липсва законова разпоредба, която да предвижда последващо обжалване, поради което Определение № 50126 от 30.03.2023 г. по гр.д.№ 2092/2022 г. на ВКС, ІІ г.о. не попада и в кръга на определенията по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Ето защо подадената срещу този акт частна жалба е процесуално недопустима и не може да бъде разгледана. Предвид недопустимостта на сезиращата жалба, производството по настоящото дело следва да бъде прекратено.