Определение № 3432 от 04.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2076/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Й. Н. К., чрез адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 45/19.02.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 411/2024 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, І граждански и търговски състав,, с което е оставена без уважение частна жалба с вх. № 7238/25.06.2024 г. против определение № 641/06.06.2024г. по гр.д. № 501/2022 г. на Окръжен съд-Русе, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските (по своето правно естество в тази част решението представлява определение) Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд не е съобразил действителната правна и фактическа сложност на делото, както и че размерът на адвокатското възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство неправилно не е определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, в редакцията ѝ от 04.11.2022 г. (към момента на приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд). Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставя осем материалноправни въпроси, които могат да се обобщят по следния начин: 1. „При определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва ли да се съобразят указанията на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С 438/22 г.?“ и 2. „Каква е меродавната дата за определяне на адвокатското възнаграждение в редакцията на НМРАВ към ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., влязла в сила на 08.11.2022 г. - датата на сключване на договора за правна защита и съдействие или датата на последното съдебно заседание?“ (твърди се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото). Ответникът по частната касационна жалба не е подал писмен отговор в законоустановения срок. Частната касационна жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред първоинстанционния съд и при съобразяване с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. приема за разумно и справедливо присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство в размер на 2821,20 лв. с ДДС - за първоинстанционното производство. Счел е, че правният спор, предмет на исковото производство, не се отличава с правна и фактическа сложност. Въззивното решение, което се обжалва в частта за разноските, не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставените материалноправни въпроси са решени от апелативния съд в съответствие със задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, с което е изяснено, че чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Ирелевантно е кога е изменена съответна правна норма от този подзаконов нормативен акт, тъй като при задължителното тълкуване на правна норма се изяснява нейния нормативен смисъл към момента на нейното приемане. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна. Тъй като разясненията, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г., са задължителни за националните юрисдикции, е изключено различно тълкуване на съюзното право, поради което не е обоснована допълнителната процесуална предпоставка за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените от касатора материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,