Определение № 1380 от 19.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2488/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ХипоЛинк“ ЕАД, [населено място] (с предишно фирмено наименование „ХипоКредит“ ЕАД) против решение № 978 от 14.07.2025г. по в. гр. д. № 281/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 260387 от 06.11.2023г. по т. д. № 2906/2017г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-23 състав, е отхвърлен предявеният срещу Р. И. А., С. А. А. и „Албос“ АД, [населено място], иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД за признаване за установено, че същите дължат солидарно на дружеството-касатор сумата 153 000 евро (част от главница в общ размер 880 000 евро) по договор за паричен заем от 16.04.2007г., обективиран и в нотариален акт за ипотека № 131 от 17.04.2007г. на нотариус Р. И., заедно със законната лихва върху посочената главница за периода след 31.01.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 01.02.2017 г. по гр. д. № 859/2017г. на Плевенски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди се, че в нарушение на чл. 299 ГПК съдът е игнорирал силата на пресъдено нещо, формирана с решението по т. д. № 193/2013 г. на Плевенски окръжен съд, като недопустимо е преразгледал въпроси, които вече са разрешени с това решение, а именно – за валидността на клаузата за наказателна лихва в сключения между страните договор за заем от 16.04.2007 г., както и за валидността на свързания с него договор за гаранция, в резултат на което е приел за недължима претендираната в настоящото производство сума в размер на 153 000 евро, представляваща част от непогасената главница по договора за заем. Релевирано е изрично оплакване и за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 272 ГПК, изразяващо се в препращане към мотивите на съдебни актове, постановени по дела с различни ответници, по които са разгледани облигационни правоотношения, произтичащи от различни договори, без да е извършена самостоятелна преценка на доказателствата по настоящото дело и без да са изложени конкретни мотиви в съответствие с изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, което е довело до необоснованост на обжалвания акт. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е съдът косвено (преюдициално) да обявява (санкционира) като нищожни договори или отделни клаузи от договор, когато въпросите за тяхната действителност са били предмет на друго съдебно производство между същите страни, по което е постановено влязло в сила решение и въпросите за действителността на съответните клаузи са решени със сила на пресъдено нещо; 2. Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотиви на други съдебни решения по дела с различни страни и различен предмет, т.е. към акт, различен от подложения на въззивен контрол, прилагайки по този начин чл. 272 ГПК по аналогия, или приложното поле на тази разпоредба се изчерпва единствено с препращане към мотивите на първоинстанционния акт по същото дело“. По отношение на тези въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 50174 от 19.12.2022 г. по т. д. № 1329/2021 г. на ВКС, I т. о. (за първия въпрос); решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015г. на ВКС, I т. о., решение № 382 от 21.01.2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на IV г. о., решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г. о., решение № 60224 от 04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. на IV г. о., решение № 145 от 05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на IV г. о. и решение № 50 от 22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на I г. о. (за втория въпрос). Твърди се също, че решаването на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), тъй като е налице противоречие в практиката. Освен това, касаторът счита за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение поради допуснато грубо нарушение на разпоредбата на чл. 272 ГПК и поради пренебрегване силата на пресъдено нещо (чл. 298-299 ГПК). Ответниците по касация – Р. И. А., С. А. А. и „Албос“ АД, [населено място] – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения са изложили в писмен отговор от 28.11.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото доказателства, че: Страните са обвързани от правоотношение, възникнало на основание договор от 16.04.2007г., по силата на който „Хипокредит“ ЕАД (с настоящо фирмено наименование „ХипоЛинк“ ЕАД) е предоставил на ответниците Р. И. А., С. А. А. и „Албос“ АД, [населено място], при условията на солидарност, паричен заем в размер на 880 000 евро, която сума е била реално усвоена в тяхна полза; Вземането на дружеството е обезпечено с ипотека, учредена с нотариален акт № 131 от 17.04.2007г. на нотариус Р. И. върху недвижими имоти, собственост на заемополучателите; Към настоящия момент е настъпил крайният падеж за връщане на заема; По договора е налице неизпълнение. Решаващият състав е приел, че с влезли в сила съдебни актове, постановени по т. д. № 1/2014 г. на Плевенски окръжен съд, по гр. д. № 193/2013г. на Плевенски окръжен съд и по т. д. № 2905/2017 г. на Софийски градски съд, е установено, че ответниците дължат на ищеца различни части от главницата по процесния договор за заем, поради което, с оглед постановките на Тълкувателно решение № 3/2019 г. (очевидно се има предвид Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС), правото им да оспорват всички други обстоятелства, с изключение на размера на дълга, е преклудирано. Въззивният съд е преценил за неоснователно възражението на ответниците за липса на правен интерес за ищцовото дружество от водене на настоящото дело предвид обстоятелството, че ипотекираните имоти са били осребрени в негова полза. Мотивирал е становището си това, че ипотеката е само допълнително и конкретно обезпечение на дълга – извън общата гаранция по чл. 133 ЗЗД. Фактът, че в едно от предходните производства между страните искът на ищеца е бил отхвърлен за част от главницата, също е счетен като непреклудиращ възможността да се води настоящото дело, тъй като частичното отхвърляне на претенцията е било обосновано единствено с липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост, докато в настоящия процес е въведен нов факт – вече надлежно обявена предсрочна изискуемост или вече настъпил краен падеж по договора, който преодолява силата на пресъдено нещо, формирана относно отхвърлителния диспозитив на предходния съдебен процес. Като ирелевантни за допустимостта на настоящото производство са счетени приключилите дела между страните с аргумента, че не е налице законова забрана да се водят отделни процеси за различни части от вземането на кредитора, а също и с позоваване на постановките на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. За основателно обаче е преценено възражението за нищожност на клаузата за наказателна лихва в процесния договор за заем и за нищожност на свързания с него договор за гаранция. Съдебният състав е посочил, че двата вида спорни клаузи се съотнасят пряко към размера (формирането на дълга) по смисъла на цитирания тълкувателен акт и точно поради това не е налице процесуална пречка (по причина за наличие на сила на пресъдено нещо) същите да бъдат обсъдени в настоящия процес и санкционирани косвено (преюдициално) като недействителни, която процесуална възможност е счел за гарантирана и от постановките на Тълкувателно решение № 1/22г. на ВКС (има се предвид Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС). За да счете тези клаузи за нищожни, Софийски апелативен съд е споделил мотивите в съдебните актове по гр. д. № 681/2019г. на Софийски апелативен съд и по т. д. № 820/2020г. на Върховен касационен съд, по съображения, че са постановени по абсолютно идентичен правен спор (с участието на дружеството-ищец, но с различни ответници), с които двете съдебни инстанции, като краен резултат, са отхвърлили идентичен иск на ищцовото дружество, подробно аргументирайки наличие на хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – недействителност (нищожност) на договор за гаранция като този, който е бил сключен във връзка с процесното кредитно правоотношение и на клаузи за наказателна лихва като тези, които са били установени в процесния договор за заем, поради противоречие с правното и житейско изискване за добросъвестност. Съдебният състав е посочил, че споделя изцяло мотивите в тези актове и препраща към тях (по аналогия с правилото на чл. 272 ГПК), без да излага конкретни и допълнителни доводи в тази връзка. С оглед извода за недействителност на клаузата за наказателна лихва в договора за заем и недействителност на свързания с него договор за гаранция, въззивният съд е приел, че при отнасяне на направените до този момент доброволни плащания по кредита към заявената главница (конкретно посочени като суми в таблица № 3 на приетата във въззивното производство експертиза), същата се явява изцяло погасена. Поради това, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по първия от поставените въпроси, касаещ приложимостта на разпоредбата на чл. 299 ГПК. По отношение на същия е налице както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото неговото решаване е обусловило изхода на спора, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС. По втория въпрос, макар и релевантен за изхода на делото, касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като посочените от касатора съдебни актове не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС – в същите е даден отговор на въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира своето решение, включително и в хипотезата, когато препраща към мотивите на първата инстанция, но не и на въпроса дали е допустимо по аналогия препращане към мотивите не на първоинстанционния акт, а на други съдебни актове. Недоказано се явява и второто заявено основание – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е представил противоречивата съдебна практика, с наличието на която именно е аргументирал това основание. Предвид допускането на касационния контрол по първия въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК