Определение № 3654 от 21.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4701/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т.1 във вр. с ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Д. С., ЕГН [ЕГН], чрез адв. П. срещу определение №8680/17.07.2023г., постановено по възз. частно гр. дело №7171/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърден първоинстанционния акт за прекратяване на производството. Жалбоподателят счита определението за неправилно поради съществени нарушения на материалния закон и необоснованост. Оспорва мотивите на съда, че съществува пречката по чл.299, ал.1 от ГПК за предявяване на установителен иск за собственост, поради което последният следва да бъде върнат като недопустим. Счита, че СГС се е произнесъл по този въпрос в противоречие с трайната практика на ВКС. Жалбоподателят твърди, че той не е бил страна в производството по гр.д №14850/2016г. по описа на СРС по иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. Чл. 108 ЗС, и не е участвал във въззивното производство по гр.д №9494/2020 г. по описа на СГС, които са се развили по спор за собственост и предаването на владението от Я. М. Х., ЕГН: [ЕГН] на недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 116, в [населено място], район Триадица, [жк], в жилищна сграда блок №238. Твърди, че с това решение е установена собствеността на горепосочения имот в полза на ответната страна в производството, а именно М. Л. Я., [ЕГН] и същата следва да получи владението на същия от Я. М. Х.. Решенията по цитираните производства имат сила на присъдено нещо единствено и само за страните по последните, докато Г. С. не е страна по нито едно от тях, поради което те не го обвързват и са му непротивопоставими. Счита, че е легитимиран да предяви иск за установяване собствеността на Я. Х. върху конкретния имот, тъй като е предявил иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД да бъде обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на същия имот с Я. Х., в качеството й на продавач. По така предявения иск е образувано [населено място] №8681/2022г. по описа на СГС, което е спряно до приключване на производството по настоящото. Жалбоподателят твърди, че чрез предявения иск се цели установяване правото на собственост върху имота, предмет на предварителния договор, а не ревандикация, както по гр.д №14850/2016 г. по описа на СРС, поради което липсва еквивалентност на интересите и целените резултати между настоящото производство и последно цитираното. С оглед гореизложеното моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а предявеният иск -да бъде разглеждан като допустим и основателен в своята цялост. В изложението на основанията за касационно обжалване, жалбоподателят посочва въпроса, по който СГС се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в определение №390/14.09.2015г. по [населено място] №4316/2015г.: Следва ли да се прилага забраната на чл. 299 ГПК за пререшаване на спор при положение, че няма пълна идентичност на всички елементи по чл. 298, ал. 1 ГПК с предходния спор, който е бил по предявен ревандикационен иск в хипотеза, при която настоящият спор е по предявен установителен иск ? Доколкото производството по исковата молба е било прекратено като недопустимо с обжалваното определение още при проверката за нейната редовност по реда на чл. 130 ГПК, преди насрочване в о.с.з., то препис от жалбата не е връчен на ответника. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима. Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Производството пред първоинстационния съд е започнало по иск, предявен от Г. Д. С. срещу Я. М. Х. и М. Л. Я. за признаване за установено на осн. Чл. 124, ал.1 ГПК по отношение на М. Л. Я., че Я. М. Х. е собственик на апартамент 116, находящ се в [населено място],[жк], блок 238. Наличието на правен интерес, ищецът е обосновал със заведения от него срещу Я. М. иск за обявяване за окончателен на сключения с него предварителен договор за продажба на същия имот, и доколкото той не е бил страна в производството по [населено място] №14850/2016г., по описа на СРС, с което спорът за собственост между двете ответници е бил разрешен, поради което и не е обвързан от силата на присъдено нещо. Първоинстанционният съд е прекратил производството като недопустимо. С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил извода за недопустимост на иска, като е приел, че предмет на разглеждане е предявен от Г. Д. С. по реда на чл. 134 ЗЗД иск, с който той търси съдебна защита не на свое, а на чуждо материално право, което е правото на физическото лице Я. М. Х., която е негов длъжник по непарично вземане, произтичащо от предварителен договор за сключване на окончателен такъв за покупко-продажба на недвижим имот. Приел е, че ищецът има качеството на процесуален субституент, като чуждото материално право, предмет на предявения иск, е установяване на правото на собственост, което се твърди, че е възникнало за Я. М. Х. в резултат на осъществявана от нея придобивна давност в периода от 1993 г. до 16.03.2016 г. - датата, на която праводателката на ответницата М. Л. Я. е предявила иска по чл. 108 ЗС. Съобразено е също, че с влязло в сила решение по гр.д. №14850/2016 г. по описа на СРС, 50-ти състав по предявен установителен иск, е признато за установено по отношение на ответниците, сред които е и Я. М. Х., че Ц. М. В., починала в хода на производството и заместена от М. Л. Я., е собственик на основание наследяване по закон от М. К. на недвижим имот, представляващ апартамент 116, находящ се в [населено място],[жк], блок 238, с идентификатор 68134.1005.120.1.116. С решението ответницата Я. М. Х. е осъдена да предаде на М. Л. Я. владението върху описания недвижим имот. Съдът е съобразил, че според разпоредбата на чл. 298 ГПК, влязлото в сила съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо, която важи в отношенията между страните по него, както и по отношение на техните правоприемници, които са придобили спорното право след предявяване на иска, както и върху всички факти, които са възникнали към момента /18.05.2021г./ на приключване на съдебното дирене по въззивното дело, по което е постановено влязлото в сила съдебно решение и въз основа на които факти ответникът би могъл да предяви възражения срещу иска. Предвид което е направил извод, че въпросът за съществуването на спорното право за собственост върху описания имот между лицата М. Л. Я. и Я. М. Х. чрез предявяване на нов иск, но основаващ се на факти, които са били възникнали към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция по предходното дело, е разрешен със сила на присъдено нещо, поради което искът на Г. С. с правно основание чл. 134 ЗЗД в качеството му на купувач по сключен предварителен договор с Я. М. е недопустим. Формулираният правен въпрос относно приложението на забраната по чл. 299 ГПК за пререшаване на спор при липса на пълна идентичност на всички елементи по чл. 298, ал. 1 ГПК с предходния спор, предмет на предявен ревандикационен иск в хипотеза, при която настоящият спор е по предявен установителен иск, е от значение за изхода по настоящото дело, разрешен е в обжалваното въззивно определение, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните съображения: Представеното с изложението определение №390 от 14.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4316/2015 по приложението на чл. 299 ГПК се отнася до различна хипотеза, при която в производство по иск, предявен на осн. чл. 108 ЗС в мотивите на решението е признато, че ищецът притежава правото на собственост, но изричен диспозитив в този смисъл не е бил постановен, като искът е бил отхвърлен поради наличие на правно основание за ответника да осъществява фактическата власт върху имота. Прието е, че при подобна хипотеза последващото предявяване на установителен иск за признаване правото на собственост върху същия имот между същите страни следва да се приеме за допустимо с оглед на обстоятелството, че в производството по предявен по реда на чл. 108 ЗС иск спорът между страните може да касае както принадлежността на правото на собственост, така и наличието на правно основание за упражняване на фактическата власт върху имота без при това принадлежността на правото на собственост да се отрича. Фактите по настоящото дело са различни, доколкото спорът за принадлежността на правото на собственост по отношение на процесния апартамент между Я. М. Х. и М. Л. Я. е разрешен, като с влязло в сила на 13.07.2022г. решение е признато за установено по отношение на Я. М. Х., че М. Я. е собственик на основание наследяване на М. К., починал на 18.12.2009г. на недвижим имот, представляващ апартамент №116, като ответницата е осъдена да предаде на ищцата владението му. В хода на това производство ответницата Х. е направила възражение за придобиване на имота по давност в резултат на фактическо владение, осъществявано в периода от 16.10.2015г. до предявяване на иска, вкл. чрез присъединяване на владение на предишния преобретател, считано от 1993г. Тези твърдения са разгледани и обсъдени в производството по [населено място] № 14850/2016г. /потвърдено с решение по [населено място] №265609/9494/20 на СГС/ като съдът е изложил мотиви, че Х. може да се счита за добросъвестен владелец, считано от датата на прехвърлителната сделка през 2015г., но доколкото с предявяване на иска на 16.03.2016г. 5 годишният давностен срок не е изтекъл, то възражението се явява неоснователно. С иска, предявен от жалбоподателя С., по който е образувано делото, прекратено с обжалваното определение, той в качеството си на ищец иска да бъде установено на осн. Чл. 124 ГПК вр. Чл. 134 ЗЗД по отношение на ответниците Я. Х. и М. Я., че първата е собственик на апартамент №16 в резултат на давностно владение, осъществявано от 1993г. Въззивният съд е приложил закона точно и в съответствие с относимата съдебна практика по приложението на чл. 298 и чл. 299 ГПК. По въпроса за последиците на силата на присъдено нещо спрямо фактите от значение за спорното право, осъществили се до приключване на съдебното дирене, преди постановяване на решението, независимо дали са били наведени от ответника чрез възражения или не, практиката на ВКС е константна и единна - те /фактите/ по аргумент от чл. 235, ал. 3 вр. чл. 299 ГПК се преклудират, а с тях - и правото му на иск, основано на тях, и не могат да бъдат изтъквани от ответника като основание на иска му за същото право в нов отделен процес между същите страни. Доколкото не се твърдят нови факти, настъпили след приключване на съдебното дирене по цитираното по-горе дело, то спорът за собственост е разрешен с влязло в сила решение и попада в обективните предели на силата на присъдено нещо. Независимо, че предмет на настоящото дело е установителен иск, а на предходното- иск по чл. 108 ЗС, доколкото предпоставка за неговото уважаване е установяване на правото на собственост на твърдяното от ищеца придобивно основание, то този въпрос вече е разрешен между Я. Х. и М. Я., като със сила на присъдено нещо е признато, че последната се легитимира като собственик въз основа на наследяване по закона на М. К., починал на 18.12.2009г. При преценката за наличие на идентичност между делото, приключило с влязлото в сила решение и повторно заведеното дело, се съобразява чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, като следва да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т.е. в спорното материално право, с неговите индивидуализиращи белези - юридическият факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението. Твърдението на жалбоподателя, че тъй като не е участвал в разглеждането на предходното дело, то и не е обвързан от постановеното по него решение не може да бъде споделено. Продавачът му по предварителния договор от 09.08.2021г. за продажба на същия имот, е бил страна в производството, като с влязло в сила решение е отречено правото му на собственост върху имота. Жалбоподателят е обвързан от субективните предели на силата на присъдено нещо относно собствеността, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 298, ал. 3 ГПК решението има действие и за правоприемниците. Не се установява наличието и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност определението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Определението не е и очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.