Определение № 2731 от 22.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1463/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. Д., приподписана от адвокат - Ем. Й., срещу решение № 374/01.04.2024г. по в.гр.д. №2200/2023г. на САС, с което е потвърдено в обжалваната му осъдителна част решение № 1085/06.03.23 г., по гр.д. 14557/21 г. по описа на СГС, и касаторът е осъден да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД, сумата от 98 000 лв., представляваща регресно вземане на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ за платено обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” за причинени на трети лица неимуществени вреди от ПТП на 28.11.2014г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 06.12.2021г. до изплащането.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, като постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че било неясно защо съдът е приел, че споразумение, сключено единствено между пострадалите и застрахователя може да обвързва застрахованото лице, както и че не е отчел, че същото е сключено преди приключване на наказателното производство в нарушение на чл. 31 от КРБ и чл. 16 от НПК. Поддържа и че е неправилно решението относно извода за погасителната давност, тъй като застрахователят се е задължил да изплати сумите на наследниците на Т. на 08.11.2016г. и петгодишната давност е изтекла на 08.11.2021г. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му и отхвърляне на исковите претенции.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Допустимо ли е с оглед на чл. 31 от Конституцията и чл. 16 от НПК гражданскоправни субекти в договор да приемат, че трето лице е извършило престъпление, при липса на приключило наказателно производство по случая?“;

2. „Когато е сключен подобен договор, без участието на третото лице и при липсата на съобразяване с възраженията, които би могъл да направи застрахованият, той може ли да се смята за ангажиран от клаузите на договора, съобразно с чл. 21 от ЗЗД?“

Касаторът сочи и че САС се е произнесъл по въпроса за момента, от който тече погасителната давност за вземането, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 132/11.11.2011г. по т.д.№ 648/2010г. на ВКС, 2 т.о. и решение № 191/28.08.2021г. по т.д.№ 460/2010г. на 2 т.о.

Ответникът по касационната жалба – ЗК „Лев инс“ АД оспорва жалбата по съображения, изложени в подадения писмен отговор чрез процесуалния си пълномощник – юрк. Н. Г., и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е посочил, че пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства и е възприел изводите на СГС по фактическата обстановка. Приел е, че цитирането на разпоредби на отменения КЗ, се основава на момента на осъществяване на деликта (28.11.2014 г.), към който отношенията са били регламентирани именно от този закон. САС е приел, че е неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, като е акцентирал, че за обезщетението на пострадалите правопораждащо основание има законовата разпоредба на чл. 226 КЗ /отм./, и в производството по определянето му не участва причинителят на вредата, чиято отговорност застрахователят обезпечава, затова и сключеното съглашение е валидно и обвързва страните по него. САС е посочил, че вземането на застрахователя към ответника се поражда от неговото виновно поведение – употреба на упойващо вещество при управление на МПС, като разпоредбата на чл. 274 КЗ /отм./ предвижда да се предяви регресна претенция при наличие на вече изплатено обезщетение в полза на пострадалите лица. Счел е, че моментът на изплащане на обезщетение на пострадалите би могъл да съвпадне или да е различен от момента на изпадане на застрахователя в забава спрямо тях. Приел е, че правилно първоинстанционния съд е заключил, че спрямо момента на изплащане на обезщетенията към момента на предявяване на иска, вземането на застрахователя по регресния иск срещу деликвента не е погасено по давност. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Първият поставен от касатора въпрос относно това дали е допустимо гражданскоправни субекти в договор да приемат, че трето лице е извършило престъпление, при липса на приключило наказателно производство по случая, обосновано с презумпцията за невиновност по НПК и Конституцията на Република България, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е обсъждал този въпрос и същият не е част от решаващите му правни изводи. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционният, който е посочил, че изплащането на обезщетение на наследниците на починалото в резултат на ПТП, причинено от ответника при употреба на упойващо вещество, е въз основа на споразумение, но същевременно е разгледал всички направени от ответника възражения, както относно съпричиняване на инцидента от пешеходката, така и по размер, като е намалил сумата, която е възприел за дължима, спрямо изплатената от застрахователя – от по 70 000 лв. на наследник -на 49 000лв. Следователно въпросът не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обуславящ за решаващите мотиви на въззивния съд, а също така не се установява и допълнителният селективен критерий, на който се позовава касаторът, тъй като е налице константна практика, че отговорността на застрахователя е функционална на деликтната отговорност на застрахования водач, но не е единствено обусловена от това, дали деянието му е престъпление, установено с влязла в сила присъда, още повече, че изплащането на обезщетението, което е основание за суброгацията на застрахователя, е след осъдителната присъда.

Вторият поставен от касатора въпрос, дали сключването на договор, без участието на третото лице и при липсата на съобразяване с възраженията, които би могъл да направи застрахованият, може да го ангажирана съобразно с чл. 21 от ЗЗД, също не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е възприел, че основанието за уважаване на претенцията на ищеца не е сключеното споразумение между него и наследниците на пострадалото и починало в резултат на ПТП лице, а законовата разпоредба, в случая съобразно момента на настъпване на увреждането - чл. 274 КЗ / отм./. САС не е възприемал извод, че сключеното споразумение обвързва неучаствалия по него застрахован, напротив, потвърдил е, препращайки към мотивите на първоинстанционния акт, изводите за съпричиняване и по размер на обезщетението. По така поставения въпрос е налице и константна, непротиворечива практика на ВКС, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, което изключва и допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. По приложението на чл. 274, ал. 1 от КЗ (отм.) ВКС е приел с постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 130 от 03.05.2012 г. по т.д. № 244/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 216 от 08.09.2014 г. по т.д. № 839/2012 г. на ВКС, II т.о. и др., че тъй като деликвентът не е страна в създаденото между застрахователя и пострадалото лице правоотношение, приключило с подписването на споразумение между тях, размерът на обезщетението за претърпените от пострадалия неимуществени вреди се определя по справедливост в производството по предявения регресен иск. Само ако размерът на застрахователното обезщетение е определен със сила на пресъдено нещо по предявен срещу застрахования делинквент граждански иск и застрахователят е изплатил обезщетение в същия размер, този размер не подлежи на преразглеждане в производството по регресния иск на застрахователя срещу деликвента. Съгласно горепосочените актове в хипотезата на извънсъдебно плащане от застрахователя на увреденото лице, съдът не е обвързан от преценката на застрахователя относно размера на дължимото обезщетение, а определя същото при съблюдаване на критерия за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, въз основа на събраните по делото доказателства и установените обстоятелства. Въззивният съд е процедирал съобразно тази практика, тъй като в потвърденото от него решение на СГС, не е присъден пълният размер на платеното от застрахователя обезщетение, сумата е редуцирана, като е разгледано и възражението на застрахования деликвент за съпричиняване и по чл. 52 от ЗЗД.

В изложението на касатора се твърди и противоречиво разрешаване от въззивният съд на въпроса относно момента, от който започва да тече погасителна давност за вземането, като не е поставен конкретен въпрос, но ако се извлече такъв от изложението, също не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Изводът на въззивния съд, че за регресния иск на застрахователя по чл. 274 КЗ (отм.) важи общата 5-годишна погасителна давност, която започва да тече от датата на изплащане на застрахователното обезщетение съгласно чл. 114 ЗЗД, е съобразен със съдебната практика, обективирана в ППВС № 7/77 г. и в постановените решение № 131/07.10.2011 г. по т.д. № 806/2010 г., I т. о., решение № 70/23.06.2011 г. по т.д. № 624/2010 г., I т. о., решение № 144/26.01.2010 г. по т.. д. № 532/2008 г. на II т. о. и мн. др. на ВКС. Двете представени от касатора към изложението му решения на ВКС, съответно по т.д.№648/2010г. на 2 т.о. и решение №191/28.08.2012г. по т.д.№460/2010г., 2 т.о. са неотносими към случая, тъй като не касаят регресен иск, а съвсем различни правоотношения по договор, съответно сключен анекс към същия. Следователно въззивният съд е разрешил въпроса относно погасителната давност за регресния иск не в противоречие, а съответно на константната практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо.

С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.