Определение № 79 от 12.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1172/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на ответника „Пътнически превози – Перник“ ЕООД срещу решение на Софийски апелативен съд в частите, съгласно които ответникът на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е осъден да заплати на ищеца [община] платени без основание суми в размер на 21052.10 лв., 1447 лв. и 2300 лв., с изложени оплаквания за недопустимост и неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата.

I. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че във връзка с извършени през 2011 г. автобусни превози на пътници заплатил на ответника по реда на отменените Наредба № 3/04.04.2005 г. за условията и реда за предоставяне на средства за субсидиране на превоза на пътниците по нерентабилни автобусни линии във вътрешноградския транспорт и транспорта в планински и други райони и Наредба № 2/31.03.2006 г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници съответни субсидии и компенсации.

Поради неправилно изчисляване на размера без основание била платена част от изплатената под формата на компенсации сума, а именно: 136267.65 лв. за превоз на учащи се, 8959.75 лв. за превоз на възрастни лица и 9617.01 лв. за превоз на ветерани от войните, военноинвалиди и военнопострадали. Върховен касационен съд, І т. о., определение по т. д. № 1172/2019 г., стр. 11/11

Част от изплатената под формата на субсидии сума, а именно 96453 лв. за вътрешноградски превози и 9211 лв. за междуселищни превози, също била платена без основание, доколкото договорите между ищеца и ответника за възлагане на превози по съответните линии били сключени в нарушение на императивни норми предвид липсата на проведени конкурси, респ. процедури по реда на Закона за концесиите или Закона за обществените поръчки.

С тези твърдения е обосновал искане за осъждане на ответника да му заплати недължимо платени суми в посочения размер.

II. Първоинстанционният съд, изрично разграничавайки в разпоредителната част на решението си отделните претенции, частично е уважил исковете за връщане на недължимо платени компенсации за превози на учащи се и на възрастни, а останалите искове е отхвърлил като неоснователни.

Въззивният съд, произнасяйки се по жалба на ответника и насрещна жалба на ищеца, е приел, че исковото производство се води по пет отделни обективно съединени иска, по един от които (този за заплащане на сумата 96453 лв. недължимо платени субсидии за вътрешноградски превози) първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

По отношение на останалите искове въззивният съд е потвърдил решението в частта, с която е изцяло отхвърлен искът за недължимо платени компенсации за ветерани от войните и др. за сумата 9617.01 лв., както и в частите, с които са частично уважени исковете за заплащане на недължимо платени компенсации за превоз на учащи (до размер на 21052.10 лв.) и възрастни (до размер на 1447.68 лв.). По последния иск за връщане на недължимо платени субсидии за междуселищни превози въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил същия до размер на 2300 лв.

III. Касационната жалба е недопустима по отношение на уважените части от исковете за връщане на недължимо платени компенсации за превоз на възрастни (първоначално предявен в размер на 8959.75 лв.) и субсидии за междуселищни превози (първоначално предявен в размер на 9211 лв.).

Както правилно са приели първата и въззивната инстанции, предявени са пет отделни обективно съединени иска. Макар и всички искове да се основават на твърдения за недължимо плащане с квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, всеки от исковете е предявен на различно основание, а именно несъществуване на вземания на ответника за съответните суми, всяко от тези отричани от ищеца вземания произтичащо от различен фактически състав – превози на три различни категории привилегировани лица (учащи, възрастни и ветерани, военноинвалиди и военнопострадали), респ. превози по два различни вида линии (вътрешноградски и междуселищни).

Неоснователни са изтъкнатите в жалбата доводи в насока доводи за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в служебно извършено от съда обективно съединяване на искове, от значение за допустимостта на касационната жалба. Наличието на обективно съединяване е последица от предявяването на исковете като процесуално действие на ищеца и зависи от изложените от ищеца фактически твърдения и формулираните въз основа на тях искания, а не от преценката на съда, поради което е обективно невъзможно съдът да „раздроби“ исковете. Съдът може единствено да прецени дали съобразно твърденията на ищеца се предявява един иск или няколко обективно съединени иска и тази преценка може да бъде правилна или неправилна, но във всички случаи същата не е обуславяща за наличието на обективно съединяване, нито е обвързваща за касационната инстанция при проверка на допустимостта на касационното производство.

По-нататък следва да бъде съобразено обстоятелство, че съобразно изложените от ищеца твърдения процесните суми са били заплатени на ответника във връзка със сключените между тях договори за обществен превоз. Последните, като сключени от ответника – търговско дружество в рамките на търговската му дейност (автомобилни превози) представляват търговски сделки както съгласно чл. 1, ал. 1, т. 5 вр. чл. 286, ал. 2 ТЗ, така и съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ, което обуславя търговски характер на делото по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

С оглед изложеното по отношение на обективно съединените искове за връщане на недължимо платени компенсации за превоз на възрастни и субсидии за междуселищни превози, първоначално предявени в размери съответно 8959.75 лв. и 9211 лв., т. е. под прага за касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, и доколкото тези искове не са обусловени от останалите, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

IV. По допускане на касационното обжалване по отношение на уважената част от иска за връщане на недължимо платени компенсации за превоз на учащи съдът прие следното.

Крайния извод за частична основателност на иска до уважения размер от 21052.10 лв. въззивният съд е обосновал с правните съображения, че размерът на компенсацията за издадените от ответника карти на учащи е следвало да бъде определен по правилото на чл. 30, ал. 6 от Наредба № 2/2006 г., предвиждащо редукция на компенсацията за карти, издадени за ограничен брой линии в сравнение с компенсацията за карти, издадени за всички линии. Приел е, че независимо от сключеното с друг превозвач споразумение за взаимно признаване на издадените от дружествата карти, двете дружества са извършвали превоз по общо 5 градски линии, докато утвърдената за периода транспортна схема е обхващала общо 13 линии, от които 5 основни, останалите допълнителни, поради което издадените карти следва да се считат за такива за ограничен брой линии. Предвид неправилното определяне на размера на компенсацията съдът е приел, че ответникът дължи връщане на част от получената без основание компенсация с оглед основателното по отношение на получените през първите три тримесечия на 2011 г. плащания възражение за погасителна давност.

Предявеното от ответника възражение за прихващане с насрещни вземания за компенсация по Регламент (ЕО) № 1370/2007 за нетен финансов ефект за предоставената през 2011 г. обществена услуга за превоз на пътници въззивният съд, като е квалифицирал вземането по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, го е намерил за неоснователно поради липсата на обогатяване на ищеца. Този решаващ извод съдът е обосновал със съображението, че според правилата, съдържащи се в действащата за периода уредба на компенсирането на нетния финансов ефект (Наредба № 2/31.03.2006 г. и Наредба № 3/04.04.2005 г.) общините само разпределят предоставените от централния бюджет средства, предназначени за компенсации и субсидии.

V. Допускането до касационно обжалване е обосновано с доводи за очевидна неправилност.

Поддържа се също и произнасяне на въззивния съд по въпросите (уточнени съобразно разясненията по ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК):

1) при тълкуване и прилагане на правилото за редукция на сумите за компенсиране на издадени карти „за ограничен брой линии на вътрешноградския транспорт“ по чл. 30, ал. 6 от Наредба № 2/31.03.2006 г. спрямо сумите за компенсиране на издадени карти за „всички линии на вътрешноградския транспорт“ по чл. 30, ал. 3 от същата наредба следва ли да се вземат предвид допълнителните градски линии по чл. 1, ал. 2 от наредбата, както и основните линии, по които не се извършват безплатни и по намалени цени пътувания и такива не се компенсират;

2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди изрично въведените в жалбата доводи;

3) длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с представено съдебно решение, влязло в сила, с което между същите страни съдът вече се е произнесъл по валидността на договорното правоотношение, от което произтича спорното право;

4) при тълкуване на договор за възлагане на превози по автобусни линии, сключен по реда на Наредба № 2/15.03.2002 г. за срок от 6 месеца, да се вземе предвид въведеният в процеса факт, че договорът е сключен с кандидат, класиран на първо място в проведен конкурс и определен за изпълнител, след приключване на съдебното обжалване на конкурса, и да се приложи съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД законоустановеният 5-годишен срок по приложимата редакция на чл. 26, ал. 2, изр. 2 от Наредба № 2/15.03.2002 г.;

5) сключването на договор по реда за възлагане на обществени поръчки с лице, регистрирано като търговец за осъществяване на превозна дейност по реда на Наредба № 2/2002 г., представлява ли необходимо условие за изплащане на субсидия по реда на Наредба № 3/04.04.2005 г.;

6) по договор, за който разпоредба на закона предвижда краен срок на действие, може ли да се уговори условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД и такъв договор продължава ли действието си след изтичане на този срок, когато никоя от страните не се е противопоставила и няма други кандидати за сключване на такъв договор чрез конкурс или друга състезателна процедура, а продължаването на действието на договора е и в обществен интерес; следва ли в такъв случай превозвачът да бъде компенсиран за извършените превози по установения ред;

7) съставлява ли обогатяване на община извършването на обществени услуги по превоз на пътници на нейна територия по смисъла на Закона за автомобилните превози, Наредба № 2/15.03.2002 г. и Регламент (ЕО) 1370/2007; във връзка с това, когато превозвачът не е получил компенсация на нетен финансов ефект по смисъла на чл. 6 от регламента, има ли същият вземане за неоснователно обогатяване срещу общината и освобождава ли се последната от отговорност при недостатъчност на средствата, предоставени от централния бюджет по реда на Наредба № 2/31.03.2006 г. и Наредба № 3/04.04.2005 г.

VI. Относими към допустимата част на касационната жалба са първият, вторият и седмият въпрос, както и свързаните с тях доводи за очевидна неправилност. Останалите въпроси, като отнасящи се до исковете за връщане на недължимо платени субсидии по Наредба № 3/04.04.2005 г., не следва да се обсъждат.

1. По втория въпрос относно задължението на въззивния съд за обсъждане на въведените в жалбата доводи се поддържа, че съдът, като е приел, че общинската транспортна схема е включвала общо 13 линии, а издадените от ответника карти са били валидни за 5 линии, не е обсъдил доводите на ответника, че не следва да се включват допълнителните линии, както и тези, за които не се изплащат компенсации. Поддържа се противоречие с посочена практика на касационния съд - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Действително въззивният съд не е изложил изрични мотиви в насока разграничение между основни и допълнителни линии и във връзка с това относно понятието „една или ограничен брой линии“ по смисъла на чл. 30, ал. 6 от Наредба № 2/2006 г. Това обаче не се явява обуславящо за крайния правен извод на съда съобразно разясненията по ТР № 1/2009, доколкото последният произтича и от безспорното по делото обстоятелство, вкл. признато и във въззивната жалба на ответника, че превози по две от основните линии са били осъществявани от трети лица (за които не се твърди да е имало сключено споразумение за взаимно признаване на издадените карти, аналогично на споразумението с третото лице „Тролейбусен транспорт“ ЕООД), т. е. че издадените от ответника карти не са осигурявали възможност за превози по всички основни линии. Що се отнася до втората част на въпроса – относно доводите, че на превозвачите, извършвали превози по останалите линии, компенсации не са били изплащани, следва да се посочи, че тези доводи са неотносими към спора, доколкото съгласно правилата по чл. 30, ал. 3 вр. ал. 1 и вр. чл. 1, ал. 2 от Наредбата компенсации в по-високия размер по чл. 30, ал. 3 се изплащат за карти за всички основни линии съгласно транспортната схема, без да се допуска при определянето на обхвата на мрежата да се изключват основните линии, във връзка с които компенсации фактически не са изплащани. Предвид неотносимостта на тези доводи необсъждането им от въззивния съд не противоречи на установената практика, съобразно която на обсъждане подлежат само допустимите и относими доводи.

2.1. По първия въпрос допускането на касационно обжалване се обосновава с основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение в частта, с която въззивният съд е приел, че в понятието всички линии на вътрешноградския транспорт по чл. 30 от Наредба № 2/2006 г. се включват и допълнителните линии, изрично изключени от приложното поле на наредбата съгласно чл. 1, ал. 2 от същата.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

2.2. Във връзка със същия въпрос допускане на касационното обжалване се обосновава на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че по този въпрос не е формирана съдебна практика и отговорът би допринесъл за развитието на правото и точното прилагане на закона с оглед аналогичното съдържание и на сега действащата уредба за компенсиране на намалени цени от превоз на различни категории пътници.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че не е и налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, доколкото в чл. 1, ал. 2 от наредбата ясно е посочено, че предвидените в нея правила за изплащане на компенсации не се отнасят за превозите по допълнителните градски линии.

3. По седмия въпрос допускането на касационно обжалване също се обосновава на първо място с доводи за очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, като се поддържа, че в във въззивното решение липсват мотиви по първата част от въпроса относно обогатяването на общината, както и че във връзка с освобождаването от отговорност решението противоречи на чл. 81, ал. 2 ЗЗД.

Изтъкнатото основание не е налице. Преценявано съобразно посоченото по-горе съдържание на основанието „очевидна неправилност“, решението в тази част нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Следва да се отбележи също, че не липсват и мотиви относно наличието на обогатяване, противно на твърдяното в изложението, доколкото отсъствието на обогатяване въззивният съд е извел от принадлежността на средствата, предназначени за покриване на съответните компенсации и субсидии, а именно че същите се предоставят от държавата (т. е. че спестяването на такива разходи като форма на обогатяване е в полза на държавата, а не на съответната община).

На второ място, по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с т. 11 от ППВС № 1/1979 относно приложението на правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД в смисъл, че наличието на иск на друго основание изключва иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД само когато и двата са насочени към едно и също лице. Във връзка с това обаче не са налице нито общата, нито специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото извода си въззивният съд не е обосновал с наличието на друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, а с отсъствието на обогатяване като основна предпоставка за възникване на вземане по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Неоснователно е и позоваването на т. 44 от мотивите на решението по д. № С-47/07 на СЕС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание обхваща случаите, когато на решение на СЕС противоречат изводите на въззивния съд по приложението на норма на правото на ЕС. По спора, разгледан с цитираното от жалбоподателя решение, обаче не са били предмет на тълкуване и приложение норми на европейското право, които да са приложими и в настоящия случай.

Поддържа се накрая и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че по въпроса не е формирана практика на ВКС, поради което същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Както се посочи по-горе, липсата на практика на касационната инстанция сама по себе си не е основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са изложени конкретни доводи съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009, доколкото не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържаната липса на практика обаче, в отсъствието на доводи за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика, не е достатъчна за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

VII. При този изход на производството на жалбоподателя разноски не се дължат, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК същият дължи на ищеца разноски в размер на 600 лв.

С тези мотиви съдът