Определение № 228 от 03.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1907/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 86/2017 г.). Образувано е по касационна жалба на Ц. П. И. и Г. Т. В., чрез адв. В. П.-С., против решение № 31 от 31. 01. 2017 г. по гр. д. № 860/2016 г. на ОС – Пазарджик в частта, с която е потвърдено решение № 158 от 22. 05. 2015 г. по гр. д. № 960/2012 г. на РС – Велинград в частта, с която Ц. П. И. и Г. Т. В. са осъдени да заплатят на Н. А. М., на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС, общо сумата 4745, 24 лв., представляваща обезщетение за извършени от ищцата, в периода 2007 г. – 2009 г., необходими разноски и подобрения в съсобствен имот, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до окончателното й изплащане, а на основание чл. 86 ЗЗД сумата 9, 37 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 2. 08. 2012 г. – 9. 08. 2012 г. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваната част и се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Претендират се съдебни разноски. Ответницата по касационната жалба Н. А. М., чрез адв. П. Х., изразява становище за правилност на въззивното решение и липса на основания за допускането му до касационно обжалване. Претендира деловодни разноски за настоящата инстанция. С определение № 40 от 07. 03. 2018 г. по ч. гр. д. № 244/2018 г. на ВКС, 2 г.о. е отменено определение № 546 от 24. 11. 2017 г. по гр. д. № 1907/2017 г. на ВКС, 1 г.о., с което касационното производство бе прекратено като недопустимо, и делото е върнато на настоящия състав за разглеждане на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна, по реда на чл. 290 ГПК, на въззивно решение № 539 от 27. 10. 2015 г. по в. гр. д. № 685/2015 г. на ОС – Пазарджик и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която Ц. П. И. и Г. Т. В. са осъдени, на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС, да заплатят на Н. А. М. общо сумата 4745, 24 лв., представляваща обезщетение за извършени от ищцата, в периода 2007 г. – 2009 г., необходими разноски и подобрения в съсобствен имот, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до окончателното й изплащане, а на основание чл. 86 ЗЗД сумата 9, 37 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 2. 08. 2012 г. – 9. 08. 2012 г., съставът на окръжния съд е приел, че ищцата Н. А. М. и ответникът П. Н. В., починал след предявяване на иска, на чието място са конституирани като ответници наследниците му Ц. П. И. и Г. Т. В., са съсобственици, с права по 1/2 идеална част за ищцата и за ответниците, на УПИ Х-5728, в кв. 21 по регулационния план на В., на общите части и приземния етаж от построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, и на построените в имота две складови помещения, както и че ищцата е изключителен собственик на жилището на първия етаж, а ответниците изключителни собственици на жилището на втория етаж от сградата. Приел е, че в периода 2007 г. – 2009 г. ищцата е извършила следните ремонтни дейности в процесния имот: подмяна на два прозореца, находящи се в общите части на жилищната сграда (на стълбището, свързващо първи и втори етаж); подмяна на улуци и водосточни тръби на двуетажната жилищна сграда; саниране от външна страна на общи части на описаната жилищна сграда (около сутеренния етаж и стълбището); извършване на облицовка с камък и цокъл от гранит около сутеренния етаж на жилищната сграда; преустройство и ремонт на складови помещения към жилищната сграда. Приел, че съществуващото в дворното място складово помещение е било подобрено през 2007-2008 г. по следния начин: разделено било на две складови помещения, чрез построяване на разделителен зид; бил изграден и допълнителен зид за отделяне на складовите помещения от жилищната сграда; върху конструкцията на складовите помещения била направена железобетонна плоча, свързваща носещите конструктивни елементи на складовите помещения със специално изградени до жилищната сграда допълнителни колони; складовите помещения били измазани; била направена хидроизолация на железобетонната плоча; били поставени улуци и водосточни тръби на същите, както и гранитогрес. Смяната на улуците и водосточните тръби на двуетажната жилищна сграда, смяната на 2 бр. прозорци на общото стълбище между първия и втория етаж, направата на външна изолация (саниране) на общите части на сградата – около сутерена и част от стълбището между първия и втори етаж, както и каменната облицовка на приземния етаж и цокъл от гранит били извършени през 2009 г. Приел е, че всички описани ремонтни дейности били извършени от ищцата със съгласието на съсобственика П. В.. Едва през 2012 г., по повод влошени отношения с ищцата, ответникът се е противопоставил на извършения ремонт на складовите помещения и предявил иск по чл. 109 ЗС за премахването им, който е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. Прието е, че разходите за извършване на посочените СМР възлизат на 9490, 48 лв. без ДДС (липсва основание за начисляване на данък добавена стойност) към момента на извършването им. През 2012 г. ищцата отправила до ответника нотариална покана за заплащане на половината от извършените от нея разходи, получена на 2. 08. 2012 г. От правна страна е прието, че ищцата е извършила ремонтните дейности като съсобственик на 1/2 идеална част и държател на останалата 1/2 идеална част от общите части на сградата, складовите помещения и дворното място, със съгласието на съсобственика на другата 1/2 идеална част и претенцията й се основава на чл. 30, ал. 3 ЗС. Прието е, че ремонтните дейности, касаещи складовите помещения, както и каменната облицовка на сутеренния етаж (с декоративна стойност, но и предпазваща от проникване на влага) представляват подобрения, а останалите претендирани ремонтни дейности са необходими за запазване и поддържане на вещта. Прието е, че от изразходваните от ищцата средства за извършването им без ДДС ответниците дължат половината - 4745, 24 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане. Претенцията по чл. 86 ЗЗД е приета за основателна за сумата 9, 97 лв. и периода 2. 08. 2012 г. (получаване на нотариалната покана от ответника) – 09. 08. 2012 г. (предявяване на иска). Възражението за погасителна давност не е разгледано като преклудирано, като са изложени и аргументи за неоснователност на същото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани два въпроса, първият от които е: когато ищецът не е български гражданин, длъжен ли е, на основание чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, да посочи в исковата молба адреса си в чужбина и да представи доказателства за гражданството си; изпълнено ли е изискването на цитираната норма, ако в исковата молба е посочен само адрес на адвокат-пълномощник на ищеца. Жалбоподателите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочат и представят практика на ВКС, формирана по чл. 290 ГПК. Този въпрос е бил поставен при предходното разглеждане на делото от ВКС. В производството по чл. 288 ГПК е било прието, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението по така поставения въпрос, както и че решението не е недопустимо на твърдяното основание – непосочване в исковата молба на адрес на ищцата в А.. Касационно обжалване е допуснато за проверка допустимостта на въззивното решение, предвид твърдението на касаторите за несъответствие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба (чл. 127, ал. 1, точки 4 и 5 ГПК), а не поради непосочване адреса на ищцата в А.. В решението по чл. 290 ГПК е прието, че исковата молба е редовна и постановеното по същата въззивно решение е допустимо, но неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в определяне на грешна правна квалификация на претенцията – по чл. 59 ЗЗД, вместо по чл. 30, ал. 3 ЗС. Недопустимо е повторното разглеждане, във фазата по чл. 288 ГПК, развила се пред касационната инстанция след постановяване на второто въззивно решение, на същия въпрос - за съответствието на исковата молба с чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, редовността й и допустимостта на исковото производство и постановеното по него въззивно решение. Вторият въпрос, формулиран в изложението, е дали недопускането служебно от въззивния съд на експертиза от значение за изясняване на делото от фактическа страна представлява неизпълнение на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени с отменителното решение на ВКС по чл. 290 ГПК. Твърди се противоречиво разрешаване на въпроса с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така твърдяното противоречие не е налице. Отменителното решение на ВКС съдържа указания относно правната квалификация на претенцията – чл. 30, ал. 3 ГПК, указания за служебно разясняване на страните на подлежащите на доказване факти, както и за извършване на преценка относно наличието на елементите на фактическия състав по чл. 30, ал. 3 ЗС, но не и за служебно допускане на друга съдебно-техническа експертиза. Съдебно-техническа експертиза, установяваща факта на извършване на процесните строително-ремонтни работи и стойността им е допусната и изслушана от първоинстанционния съд, заключението по която не е било оспорено от страните, прието е и не е имало необходимост от повторно експертно заключение. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от окръжния съд въззивно решение. При този изход на делото жалбоподателите ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по касационната жалба сумата 300 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение